И малко дете ще ги води
От президент Бойд К. Пакър
Президент на Кворума на дванадесетте апостоли
Съпрузите и съпругите следва да осъзнават, че тяхното първо призование – от което никога няма да бъдат освободени – е един към друг и към техните деца.
Преди години, през една студена нощ на гара в Япония чух почукване на стъклото на моя спален вагон. На прозореца стоеше зъзнещо момче с парцалива риза и мръсна кърпа, завързана около подута буза. Главата му беше покрита с краста. Държеше ръждясала консервна кутия и лъжица, символите на сирака просяк. Докато се опитвах да отворя вратата, за да му дам пари, влакът потегли.
Никога няма да забравя гладуващото малко момче, застанало в студа, хванало празна консервна кутия. Нито мога да забравя колко безпомощно се чувствах, когато влакът бавно потегли и го изостави на перона.
Няколко години по-късно в Куско, един град високо в перуанските Анди, старейшина А. Тиодър Тътъл и аз провеждахме събрание за причастие в една дълга тясна стая, която излизаше директно на улицата. Беше вече нощ, когато по време на речта на старейшина Тътъл на вратата се появи едно малко момче, може би на около шест години. То носеше само една парцалива риза, която стигаше до коленете му.
Отляво на нас имаше малка маса с чиния с хляб за причастието. Този гладуващ уличен сирак видя хляба и бавно започна да се придвижва покрай стената към него. Той почти беше стигнал масата, когато една жена на пътеката между редовете го видя. С рязко движение на главата тя го изгони в нощта. Простенах наум.
По-късно малкото момче се завърна. Той се промъкна покрай стената, като поглеждаше ту към хляба, ту към мен. Когато наближи мястото, където жената щеше да го забележи отново, аз протегнах ръце и той дотича до мен. Сложих го в скута си.
След това символично го сложих да седне на стола на старейшина Тътъл. След закриващата молитва малкото гладно момче избяга в нощта.
Когато се прибрах у дома, разказах моето преживяване на президент Спенсър У. Кимбъл. Той дълбоко се разчувства и ми каза, “Държал си цял един народ в скута си”. На няколко пъти той ми каза, “В това преживяване има много повече смисъл, отколкото засега си прозрял”.
Докато съм посещавал латиноамериканските страни, почти 100 пъти, съм се взирал в лицата на хората в търсене на онова малко момче. Сега знам какво имаше предвид президент Кимбъл.
Срещнах едно друго мръзнещо момче на улиците на Солт Лейк Сити. Беше още една студена зимна вечер. Тръгвахме си от коледно тържество в един хотел. По улицата се появиха седем-осем шумни момчета. Всички те трябваше да бъдат на топло у дома.
Едно от момчетата нямаше връхна дреха. Той бързо подскачаше, за да прогони студа. Изчезна в една странична улица, несъмнено за да се прибере в някой малък зле обзаведен апартамент, с легло, което нямаше достатъчно завивки, които да го стоплят.
Вечер, когато се завивам, казвам молитва за хората, които нямат топло легло, в което да заспят.
Като войник бях разположен в Осака, Япония, когато Втората световна война приключи. Градът бе в руини и улиците бяха изпълнени с камъни, отломки и кратери от бомби. Макар повечето от дърветата да бяха унищожени, някои бяха останали със счупени клони и дънери, като имаха смелостта да покарат по няколко вейки с листа.
Едно малко момиче, облечено в парцаливо цветно кимоно, съсредоточено събираше жълти кленови листа в голям букет. Малкото дете изглежда не обръщаше внимание на разрухата около него, докато подскачаше по руините, за да прибави нови листа към своята колекция. Тя бе открила единственото красиво нещо, останало в нейния свят. Или по-скоро бих казал, че тя самата бе единственото красиво нещо в нейния свят. Някак си, като мисля за нея, моята вяра се увеличава. Детето бе въплъщение на надеждата.
Мормон учи, че “малките деца са живи в Христа”1 и нямат нужда от покаяние.
В началото на миналия век двама мисионери служили в планините на южните САЩ. Един ден от върха на хълма те видели група хора, събрани на открито място. Мисионерите нямали чести възможности да проповядват, затова се отправили към откритото място.
Едно малко момче се било удавило и трябвало да бъде погребано. Родителите му повикали свещеника да изнесе проповед на погребението. Мисионерите гледали отдалеч, когато пътуващият свещеник се изправил пред тъгуващите баща и майка и започнал своята проповед. Ако родителите очаквали да получат утеха от този свещенослужител, те останали разочаровани.
Той жестоко им се накарал за това, че не били кръстили малкото момче. Били го отлагали поради едно или друго нещо и вече било твърде късно. Съвсем недвусмислено той им заявил, че малкото им момче било отишло в ада. И това било станало по тяхна вина. Тяхна била вината за неговото вечно мъчение.
Когато проповедта приключила и гробът бил заровен, старейшините се приближили към тъгуващите родители. “Ние сме служители на Господ”, казали те на майката, “и сме дошли да споделим едно послание с вас”. Докато ридаещите родители слушали, те чели от откровенията и дали своето свидетелство за възстановяването на ключовете за изкуплението както на живите, така и на мъртвите.
Храня известни симпатии към този проповедник. Той вършел най-доброто според светлината и знанието, с които разполагал. Но съществува повече истина, отколкото той можел да предложи. Съществува пълнотата на Евангелието.
Старейшините дошли като утешители, като учители, като служители Господни, упълномощени да отслужват Евангелието на Исус Христос.
Децата, за които говоря, представляват всички чеда на нашия Небесен Отец. “Наследство от Господа са чедата, и … блазе на онзи човек, Който е напълнил тула си с тях!”2
Създаването на живот е една голяма отговорност за сключилата брак двойка. Едно от предизвикателствата на земния живот е да бъдеш достоен и отговорен родител. Нито мъжът, нито жената могат сами да имат деца. Предвидено е децата да имат двама родители – както баща, така и майка. Няма друг модел или процес, който да ги замести.
Преди много години една жена през сълзи ми разказа как като студентка допуснала сериозна грешка със своя приятел. Той уредил тя да направи аборт. След време те се дипломирали, сключили брак и имали още няколко деца. Тя ми разказа какво мъчение за нея било да погледне семейството си, прекрасните си деца, и да си представи, че едно от тях липсва.
Ако тази двойка разбира и прилага Единението, те ще знаят, че тези преживявания и свързаната с тях болка могат да бъдат заличени. Няма болка, която да продължи вечно. Не е лесно; никога не е било предвиждано животът да бъде лесен или справедлив. Покаянието и трайната надежда, която дава опрощението, винаги ще си заслужават усилията.
Друга млада двойка през сълзи ми казаха, че наскоро са били при доктор, които им казал, че няма да могат да имат собствени деца. Те бяха съкрушени от тези новини. Изненадаха се, когато им казах, че положението им все пак бе доста добро. Зачудиха се защо бих могъл да им кажа подобно нещо. Казах им, че тяхното положение бе значително по-добро от това на двойки, способни да бъдат родители, но които отхвърлят и егоистично отбягват тази отговорност.
Казах им, “Вие поне искате да имате деца и това желание ще ви насочва за добро в земния ви живот и отвъд, защото ще ви осигурява духовна и емоционална стабилност. Накрая ще се окажете в много по-добро положение, защото сте искали деца и не сте могли да ги имате, за разлика от онези, които са могли, но не са имали”.
Също така има и двойки, които не сключват брак и така остават без деца. Някои хора, поради независещи от тях обстоятелства, отглеждат деца като самотни майки или самотни бащи. Това са временни състояния. Според вечния ред на нещата – не непременно в земния живот – праведните копнежи и мечти ще се сбъднат.
“Ако само в тоя живот се надяваме на Христа, то от всичките човеци ние сме най-много за съжаление”3.
Крайната цел на цялата активност в Църквата е съпругът, неговата съпруга и техните деца да бъдат щастливи у дома, защитени от принципите и законите на Евангелието, здраво запечатани в заветите на вечното свещеничество. Съпрузите и съпругите следва да осъзнават, че тяхното първо призование – от което никога няма да бъдат освободени, е един към друг и към техните деца.
Едно от големите открития на родителството е, че научаваме за най-съществените неща много повече от децата си, отколкото от нашите родители. Започваме да осъзнаваме истината в пророчеството на Исаия, “малко дете ще ги води”4.
В Ерусалим Исус “повика едно детенце, постави го посред тях и рече:
Истина ви казвам, ако се не обърнете като дечицата, никак няма да влезете в небесното царство.
И тъй, който смири себе си като това детенце, той е по-голям в небесното царство”5.
“А Исус рече: Оставете дечицата, и не ги възпирайте да дойдат при Мене защото на такива е небесното царство.
И възложи ръце на тях, и замина оттам”6.
В Книгата на Мормон четем за посещението на Исус Христос в Новия свят. Той изцелява и благославя хората и заповядва малките им деца да бъдат доведени при Него.
Мормон записва, “те доведоха малките си деца и ги поставиха на земята около Него, и Исус застана по средата; и множеството даде път, докато всички деца не бяха доведени при Него”7.
След това заповядва на хората да коленичат. Заобиколен от малките деца, Спасителят коленичи и отправя молитва към нашия Отец в Небесата. След молитвата Спасителят заплаква, “взе малките им деца, едно по едно и ги благослови, като се молеше на Отца за тях.
И когато направи това, Той заплака отново”8.
Мога да разбера чувствата, които Спасителят изпитва към децата. Много може да бъде научено, като следваме Неговия пример в стремежа си да се молим за “малки(те) дечица”9, да ги благославяме и учим.
Бях десети поред в семейство от 11 деца. Доколкото знам, нито моят баща, нито майка ми някога са служили във важно църковно призование.
Нашите родители служиха вярно в тяхното най-важно призование – това на родители. Нашият баща ръководеше дома ни в праведност, без гняв или страх. А въздействащият му пример бе подкрепян от внимателните съвети на нашата майка. Евангелието е едно мощно влияние в живота на всеки един от нас във фамилията Пакър, като това е така и за следващото поколение и поколенията след него.
Надявам се аз да се окажа толкова добър човек, колкото моя баща. Преди да чуя думите “добра работа” от моя Небесен Отец, се надявам първо да ги чуя от моя земен баща.
Много пъти съм се чудил защо съм бил призован за апостол и след това за президент на Кворума на Дванадесетте, въпреки факта, че идвам от дом, в който бащата може да бъде наречен слабо активен. И не съм единственият член на Дванадесетте, който влиза в тази категория.
Накрая мога да осъзная и разбера, че това може да е станало именно поради това обстоятелство. Мога също така да разбера защо във всичко, което правим в Църквата като ръководители, ние трябва да се грижим родителите и децата да прекарват време заедно като семейства. Свещеническите ръководители трябва да се стараят Църквата да бъде приятелски настроена към семейството.
Има много неща в живота според Евангелието на Исус Христос, които не могат да бъдат измерени с преброяване и поместени в присъствени списъци. Заети сме със сгради, бюджети, програми и процедури. Когато правим това, е възможно да пропуснем самия дух на Евангелието на Исус Христос.
Твърде често при мен идва някой, които казва, “Президент Пакър, не би ли било добре да … ?”
Аз обикновено го прекъсвам, като казвам, “Не”, защото усещам, че ще последва план за нова дейност или програма, които би ощетили семейството с време и средства.
Времето със семейството е свещено време и трябва да бъде защитавано и уважавано. Увещаваме нашите членове да показват отдаденост към техните семейства.
Когато се оженихме, съпругата ми и аз решихме да приемаме децата, които ни се родят, заедно с отговорността да се грижим за тяхното раждане и израстване. С течение на времето, те сами сформираха семейства.
На два пъти в нашия брак, когато се родиха две от нашите малки момчета, лекарят идваше при нас с думите, “Не мисля, че ще успеете да задържите това дете”.
И двата пъти в нашия отговор се съдържаше готовността да дадем собствения си живот, ако мъничкият ни син запази своя. И когато размишлявахме над това, ние осъзнахме, че тази отдаденост е сродна с чувствата на нашия Небесен Отец към нас. Каква възвишена мисъл.
Сега, при залеза на нашия живот, сестра Пакър и аз осъзнаваме и имаме свидетелство, че семействата ни могат да бъдат вечни. Когато се подчиняваме на заповедите и напълно живеем според Евангелието, ние ще бъдем защитавани и благославяни. С нашите деца, внуци и правнуци, молитвата ни е всеки от нас в нашето растящо семейство да изпитва същата отдаденост към скъпоценните малки деца.
Бащи и майки, следващият път, когато вземете в ръце новородено дете, можете с нови очи да погледнете тайнствата и целите на живота. Ще разберете по-добре защо Църквата е такава, каквато е, и защо семейството е основната организация във времето и вечността. Давам свидетелство, че Евангелието на Исус Христос е истинно, че планът на изкупление, наречен също планът на щастие, е един план за семействата. Моля се на Господ семействата в Църквата да бъдат благословени, както родители, така и деца, и това дело да напредва така, както Отец възнамерява. Давам това свидетелство в името на Исус Христос, амин.