Дали денят на чудесата е приключил?
Най-много трябва да се съсредоточаваме върху духовните чудеса, достъпни за всички Божии чеда.
Преди една година, по време на назначение в щата Калифорния, отидох с президент на кол да посетя Кларк и Холи Фейлс и семейството им в техния дом. Казаха ми, че наскоро са преживели чудо. При пристигането ни, за Кларк беше трудно да се изправи и да ни поздрави, тъй като имаше шини на гърба, врата и ръцете си.
Малко повече от два месеца преди това Кларк, синът му Тай и около 30 други млади мъже и ръководители участвали в една изключително приключенска колова дейност – изкачване на 4 322-метровия връх на планината Шаста, един от най-високите върхове в Калифорния. На втория ден от трудното изкачване повечето от катерачите стигнали до върха – вълнуващо постижение, осъществено благодарение на месеци подготовка.
Един от първите достигнали върха през онзи ден бил Кларк. След кратка почивка близо до ръба, той станал и започнал да върви. Тогава той се спънал и паднал назад от ръба на една скала, падайки свободно надолу около 12 метра и след това се затъркалял извън контрол надолу по ледения склон още 91 м. Забележително е, че Кларк оцелял, но пострадал тежко и бил неспособен да се движи.
Чудесата, които Кларк преживял по време на това травмиращо събитие, едва започвали. Сред първите достигнали до него хора „се случило“ да бъдат група катерачи, включваща водачи по планинско спасяване и медицински специалисти, предоставящи спешна помощ. Те незабавно предприели мерки по отношение на сътресението на Кларк и осигурили екипировка, за да го затоплят. Тази група също „се случило“ да изпробва ново устройство за комуникация и изпратила спешен сигнал за помощ от район, където клетъчните телефони нямали обхват. Малък хеликоптер веднага бил изпратен на връх Шаста и пристигнал след един час. След два опасни, но неуспешни опита за кацане на височина на предела на летателния апарат и борейки се с коварните условия поради вятъра, пилотът започнал трети и последен опит. Докато хеликоптерът се приближавал от различен ъгъл, „се случило“ така, че вятърът се обърнал и летателният апарат се приземил за достатъчно дълго време, за да може групата бързо и болезнено за Кларк да го набута в малкото пространство зад седалката на пилота.
Когато Кларк бил прегледан в център по травматология, тестовете показали множество фрактури на врата, гърба, ребрата и китките, перфориран бял дроб и много порязвания и ожулвания. „Случило се“ известен хирург по невротравми да бъде на смяна през онзи ден, а той е в тази болница само няколко пъти в годината. Този лекар по-късно заявил, че никога не е виждал някой да е понесъл толкова много увреждания на гръбначния мозък и каротидните артерии и да е останал жив. Предвижданията били, че Кларк не само щял да оживее, но и да се възстанови напълно. Описвайки себе си като агностик, хирургът казал, че случаят на Кларк противоречи на цялото му научно познание за неврологични наранявания и може да бъде характеризиран само като чудо.
Когато Кларк и Холи завършиха тази наистина въздействаща история, ми беше трудно да говоря. Не беше просто поради очевидните чудеса, а заради едно още по-голямо. Останах с дълбоко впечатление – нещо като духовно свидетелство – че Холи и всяко от петте красиви деца, които седяха в хола около родителите си, имаха такава вяра, че щяха да могат да приемат каквото и да се бе случило през онзи ден и да продължат да преуспяват духовно. Кларк и Холи, а също и двете им най-големи деца Тай и Портър, са днес с нас в Центъра за конференции.
Размишлявайки върху опита на семейство Фейлс, мислих много и за обстоятелствата, в които се намират толкова много други хора. Какво ще кажете за безбройните изпълнени с вяра, получаващи свещенически благословии, неспирно молещи се, спазващи завети и изпълнени с надежда светии от последните дни, чието чудо никога не идва? Или поне не по начина, по който те разбират чудото. Или поне не по начина, по който изглежда, че на другите се случват чудеса.
Ами хората, които преживяват изключително смазващи страдания – физически, психически, емоционални – в продължение на години, десетилетия или през целия им смъртен живот? А хората, които умират толкова млади?
Само преди два месеца две семейни двойки с храмови препоръки заедно с три деца на пълновременни мисионери, а също и собствените им пет деца, излетели с малък самолет за кратък полет. Сигурен съм, че преди полета са се помолили да бъдат в безопасност и са се молели горещо, когато самолетът им получил сериозни механични проблеми, преди да катастрофира. Никой не оцелял. Какво да кажем за тях?
Имат ли основание добрите хора и техните близки да задават въпроса, поставен от Мормон: „Може ли денят на чудесата да е свършил?“
Моето ограничено познание не може да обясни защо понякога има божествена намеса, а в други случаи няма. Но може би ни липсва разбиране за същността на чудесата.
Често описваме чудото като изцеление без пълно обяснение от медицината или като избягване на катастрофална опасност, следвайки ясен подтик. Все пак, определянето на чудото като „благоприятно събитие, предизвикано чрез божествена сила, която смъртните не разбират“, дава по-широко разбиране по въпроси, които се отнасят по-скоро до вечността. Това определение също ни позволява да размишляваме върху съществената роля на вярата за осъществяването на чудесата.
Мороний учи: „Нито пък някой някога е извършвал чудеса, преди да е повярвал“. Амон провъзгласява: „Тъй Бог е подготвил средство, с което човек чрез вяра да може да върши велики чудеса“. Господ разкрива на Джозеф Смит: „Защото Аз съм Бог… и ще покажа чудеса… на всички онези, които повярват в Мое име“.
Цар Навуходоносор повелява Седрах, Мисах и Авденаго да се поклонят на златния образ, който той е поставил за бог, заплашвайки: „Но ако не се поклоните,… ще бъдете хвърлени сред пламтящата огнена пещ“. След това той им се присмива с думите: „И кой е онзи бог, който ще ви отърве от ръцете ми?“
Тези трима отдадени ученици казват: „Ако е така, нашият Бог, на Когото ние служим, може да ни отърве от горящата огнена пещ. … Но ако не, пак да знаеш, царю, че на боговете ти няма да служим“.
Те имат пълна увереност, че Бог може да ги спаси, „но ако не“, те имат пълна вяра в Неговия план.
По подобен начин старейшина Дейвид А. Беднар веднъж попитал един млад мъж, който поискал свещеническа благословия: „Ако е волята на Небесния Отец чрез смъртта си в твоята младост да бъдеш изпратен в света на духовете, за да продължиш служението си, имаш ли вярата да се подчиниш на волята Му и да не бъдеш изцелен?“ Ние имаме ли вярата „да не бъдем изцелени“ от нашите земни скърби, за да може да бъдем изцелени във вечността?
Ключовият въпрос за обмисляне е: „Върху какво е съсредоточена вярата ни?“ Вярата ни представлява ли просто желание да бъдем освобождавани от болки и страдания или е неотменно съсредоточена върху Бог Отец и Неговия свещен план, върху Исус Христос и Неговото Единение? Вярата в Отца и Сина ни позволява да разбираме и приемаме Тяхната воля, докато се подготвяме за вечността.
Днес аз свидетелствам за чудесата. Това, че сме Божии чеда, е чудо. Това да имаме тела по Неговия образ и подобие е чудо. Дарът да имаме Спасител е чудо. Единението на Исус Христос е чудо. Възможността да получим вечен живот е чудо.
Макар, че е добре да се молим и да работим за физическа защита и изцеление по време на смъртното ни съществуване, най-много трябва да се съсредоточаваме върху духовните чудеса, достъпни за всички Божии чеда. Независимо от етническата ни принадлежност, нашата националност или нашите постъпки, без значение какво може да ни е причинил някой – ако се покайваме, всички ние имаме равен достъп до тези чудеса. Животът ни е чудо и още чудеса предстоят. В името на Исус Христос, амин.