Ето Божия Агнец
Промените в неделните ни събрания наблягат на това, че причастието на Господната вечеря е свещеният и явен фокус на седмичното ни поклонение.
Справях се, докато не видях сълзите в очите на младите хора в този хор. Тези сълзи са по-добра проповед от всичко, което аз мога да предложа.
Поглеждайки нагоре от водата, отвъд тълпите, идващи с желание да бъдат кръстени от него, Йоан, наречен Кръстител, вижда в далечината своя братовчед, Исус от Назарет, вървящ уверено към него, за да отправи молба за същия този обряд. С благоговение, но достатъчно ясно, че да бъде чут от хората наоколо, Йоан изрича слова на възхищение, които все още ни вдъхновяват две хиляди години по-късно: „Ето Божия Агнец“.
Поучително е, че този, за когото дълго е пророкувано, че ще подготви пътя пред Исус, не Го нарича „Йехова“, „Спасителя“ или дори „Божия Син“ – всички те са подходящи звания. Не, Йоан избира най-ранния и вероятно най-добре разпознаваемия символ в религиозните обичаи на своя народ. Той използва образа на жертвеното агне, принасяно за умилостивление за греховете и скърбите на един паднал свят и всички паднали хора в него.
Моля, позволете ми да разкажа малко от тази история.
След като биват изгонени от Едемската градина, Адам и Ева ги очаква тежко бъдеще. Отваряйки вратата към земния смъртен живот за нас, те са затворили зад себе си вратата към безсмъртието и вечния живот. Поради прегрешение, което съзнателно са избрали да направят за нас, сега ще понесат физическа смърт и духовно изгнание, отделяне от Божието присъствие завинаги. Както трябва да правят? Ще има ли изходен път от тежкото им положение. Не сме сигурни доколко им е било позволено да си спомнят получените в градината напътствия, но те със сигурност са помнели, че трябва редовно да принасят в жертва на Бог чисто агне без недостатък, мъжко, първородното от стадата им.
По-късно ангел идва да им обясни, че тази жертва е подобие или символ на жертвата, която предстои да бъде направена за тях от Спасителя на света, Който ще дойде. „Това е едно подобие на жертвата на Единородния на Отца – казва ангелът. – Затова… ще се покайваш и ще призоваваш Бога в името на Сина, навеки“. За радост, даден е спасителен път.
По време на доземния съвет в небесата Бог е обещал на Адам и Ева (и на всички нас), че ще получават помощ от Неговия чист Син без недостатък, Първородния, пожертвания „от началото на света“ Агнец Божий, както по-късно го описва апостол Йоан. Принасяйки своите символични агнета през този живот, Адам и потомството му показват своето разбиране и разчитане на единителната жертва на Исус, Помазаника. По-късно, скинията в пустошта ще стане мястото за извършване на този обред, а след това – храмът, който ще построи Соломон.
За нещастие, както е разкрито толкова често в Стария завет, това ритуално принасяне на малки агнета без недостатък не се запазва задълго като символичен израз на искрено покаяние и изпълнен с вяра живот. Духовната решимост, която следва да придружава тези жертви, понякога не се запазва дори и докато изсъхне кръвта по камъните. Дори не се запазва достатъчно, за да предотврати братоубийството в първото поколение, когато Каин убива брат си Авел.
След толкова изпитания и трудности в продължение на векове, не е чудно, че небесните ангели пеят от радост, когато най-накрая се ражда Исус – Самият дългоочакван Месия. След Своето кратко земно служение най-чистото от всички агнета за Пасха подготвя Своите апостоли за смъртта си, като въвежда причастието на Господната вечеря – една по-лична форма на обреда, въведен извън Едемската градина. Все още ще има приношение и то все още ще включва жертва, но нейният символизъм ще е по-дълбок, подтикващ към размисъл и по-личен, отколкото проливането на кръвта на първородно агне. След Своето Възкресение Спасителят казва следното на нефитите относно това:
„И вие не ще Ми принасяте повече кръвопролитие; …
… ще Ми прин(асяте) в жертва съкрушено сърце и разкаян дух. И който дойде при Мен със съкрушено сърце и разкаян дух, него ще кръстя с огън и със Светия Дух. …
Затова покайте се… и бъдете спасени“.
Мои възлюбени братя и сестри, с вълнуващото ново съсредоточаване върху увеличено изучаване на Евангелието у дома е изключително важно да помним, че все още ни е заповядано: „Иди в молитвения дом и принеси в жертва свещенодействията си на Моя свят ден“. Освен че осигуряват време за по-съсредоточено върху дома изучаване на Евангелието, промените в неделните събрания опростяват програмата и наблягат на това, че причастието на Господната вечеря е свещеният и явен фокус на седмичното ни поклонение. Следва да си спомняме по възможно най-личен начин, че Христос е умрял от сърце, съкрушено от това, че съвсем Сам е понесъл върху Си греховете и печалта на целия човешки род.
Тъй като и ние сме допринесли за това непоносимо бреме, този момент изисква почитта ни. Затова ние сме насърчавани да идваме на събранията рано и с благоговение, облечени подходящо за участие в свещен обред. Изразът „най-доброто неделно облекло“ сякаш с времето е изгубил част от смисъла си, но от уважение към Този, в Чието присъствие идваме, когато и където можем, ние трябва да възстановим традицията на грижа за външния вид и облеклото.
По отношение на точността, винаги ще бъдат извинени с обич онези благословени майки, които идват с деца и чанти с какво ли не (радваме се, че въобще успяват). Разбира се, винаги ще има други, които неизбежно ще открият, че волът им е паднал в кладенеца в неделя сутринта. Обаче им казваме, че редките закъснения са разбираеми, но ако волът е паднал в кладенеца всяка неделя, тогава горещо им препоръчваме или да продадат вола, или да запълнят кладенеца.
В същия този дух отправяме апостолска молба за намаляване на врявата в залите за събрания на нашите сгради. Обичаме да разговаряме едни с други и така трябва – това е едно от носещите радост неща, когато посещаваме събрания, но това не трябва да се случва на място, посветено за поклонение. Страхувам се, че посетители, които не са от нашата вяра, биват шокирани от понякога шумната и неблагоговейна обстановка, която вместо това трябва да се характеризира с молитва, свидетелство, откровение и мир. Възможно е небесата също да са потресени.
Духът на събранията ни за причастие ще бъде по-силен, ако председателстващите служители са на местата си много преди началото на събранието, слушат встъпителната музика и с благоговение дават пример на всички нас. Ако има бърборене на подиума, не трябва да се изненадваме от бърборенето сред конгрегацията. Поздравяваме тези епископства, които не включват съобщения, разсейващи от духа на поклонението. Аз например не мога да си представя свещеник като Захарий застанал в древен храм на Господ, подготвящ се да участва в единственото свещеническо приношение – привилегия, която може да получи веднъж в живота – да спре пред олтара, за да ни напомни за състезание с колички след само шест седмици и необходимостта да се запишем скоро.
Братя и сестри, този час, постановен от Господ, е най-светият час от нашата седмица. По заповед се събираме за обреда, най-често приеман от всички членове на Църквата. Правим това във възпоменание на Този, Който попита дали чашата, която трябва да изпие, може да Го отмине, само за да продължи смело, знаейки, че за наше добро, тя не може да Го отмине. Ще ни е от полза да си спомняме, че символ на тази чаша бавно се приближава към нас по реда в ръцете на 11 и 12 годишен дякон.
Когато дойде свещеният час да представим своя принос пред Господ, ние наистина имаме своите грехове и недостатъци за преодоляване: затова сме там. Но може да имаме повече успех в разкаянието си, ако се замисляме за другите съкрушени сърца и скърбящите духове около нас. Седнали недалеч са хора, които може да са плакали външно или вътрешно през целия химн за причастието и молитвите на тези свещеници. Нека тихо обърнем внимание на това и предложим троха утеха и капка състрадание – можем ли да ги посветим на тях? Или на плачещия, изпитващ трудности член, който не е на службата и, освен ако не получи някакъв вид изкупващо служение от наша страна, няма да дойде и следващата седмица? Или на нашите братя и сестри, които не са членове на Църквата, но са наши братя и сестри? Има много страдания в този свят, в Църквата и извън нея, затова се оглеждайте и ще откривате хора, чиято болка е твърде тежка за понасяне и чието страдание сякаш никога няма да свърши. Един начин „да си спомня(ме) винаги за Него“ е да се присъединяваме към Великия Лечител в безкрайното Му дело да повдига бремето от обременените и да облекчава болката на угнетените.
Възлюбени приятели, като се обединяваме по целия свят всяка седмица в това, което се надяваме да бъде все по-свещено отбелязване на великия единителен дар на Христос за цялото човечество, нека полагаме на причастния олтар „за мъката (Му) болка, сълзи за скръбта (Му)“. И тогава, докато размишляваме, молим се и подновяваме сключените завети, нека получаваме от тези свещени моменти повече „твърдост във тъгата“ и да Го възхваляваме за утехата. За такова търпение и облекчение, за такава святост и надежда се моля за всички вас, в името на Този, който разчупи скъпоценния хляб на опрощението и наля святото вино на изкуплението, тъкмо Исус Христос, великият милостив и свят Божий Агнец, амин.