2021 г.
Дали бях достойна?
юли 2021 г.


„Дали бях достойна?“ За укрепването на младежите, юли 2021 г., с. 22–23.

Дали бях достойна?

Откакто се помня бях жертва на насилие. Това повлия ли на начина, по който Господ гледа на мен?

Изображение
млада жена, която изглежда отчаяна

Илюстрация от Трент Гудмундсен

На пръв поглед детството ми изглежда съвсем нормално.

Ходехме на църква и посещавахме всичките ни събрания и дейности в Църквата. Ходех на училище и си играех с приятелите ми. Като тинейджърка правех всичко, което правят нормалните тинейджъри. Прекарвах време с приятели и бях в хора и в кръжока по драма. Отидох на бала. Обаче зад щастливия ми и нормален външен вид се криеше една много мрачна тайна.

От две годишна възраст бях жертва на сексуално насилие от двамата ми по-големи братя. Те насилваха и сестрите ми. Бяхме твърде малки, за да разберем какво се случва, но откакто пораснах, започнах малко да разбирам. Винаги, когато бях в присъствието на братята ми, чувствах мрак и че съм недостойна.

Объркването ми нарастваше

След като бях в едно занятие на Младите жени, в което ни учиха относно моралността, аз разбрах какво означава добродетелност и целомъдрие. Слушах как моите ръководители умоляват мен и останалите в класа ми да останем морално чисти.

Чудех се: „Как мога да бъда морално чиста?“ Откакто се помня съм жертва на сексуално насилие. Чудех се какво ли си мисли за мен Господ. Аз добродетелна млада жена ли съм? Достойна ли съм да излизам на срещи с праведни млади мъже в моя район и в моето училище? Насилието, което съм понесла, прави ли ме недостойна за брак в храма?

Много размишлявах по въпроса. Не ми се струваше логично да бъда считана за недобродетелна, щом това, което ми се е случвало, не е било по мой избор. Защо да не мога да се чувствам добродетелна? Недостойна ли съм за Господната любов? Трябва ли да се покая?

Просто се опитвах да забравя

Наистина не знаех. Чувствах, че не съм виновна, но същевременно се чувствах опетнена и омерзостена, съвсем унизена. Не можех да събера кураж да кажа на родителите ми или на някой друг. Опитах се няколко пъти, но се почувствах твърде засрамена и не знаех как да го кажа. Опитах се просто да забравя случващото се.

Когато бях на 15 години, малките ми сестри намериха куража, който на мен ми липсваше. Те поговориха с един психолог в училище. Скоро след това един от братята ми бе арестуван и осъден на три години затвор. Но въпреки това, с години след това изпитвах същите страхове, че не съм добродетелна или достойна.

Намерих смелостта да поискам помощ

В крайна сметка, един ден събрах кураж да се срещна с епископа ми. Той обясни, че Господ изобщо не ме счита отговорна за сексуалните действия, които ми бяха натрапени, докато бях дете и млада жена. Той ме увери, че изобщо не съм виновна. Бях невинна пред Господ. Все още бях добродетелна!

С разговори с професионалисти и помощ от моя епископ успях да обърна гръб на насилието и болката, която то ми причини. Сега имам наистина щастлив и нормален живот. Сключих брак в храма с праведен мъж и отглеждаме щастливо децата си.

Понякога миналото нахлува в мислите ми и си припомням страданието, което чувствах, докато се съмнявах в моето достойнство.

Чудя се колко други млади хора има в ситуация, подобна на тази, в която бях аз, които се чувстват засрамени и унизени, чудещи се дали са добродетелни и дали имат място в Божия план.

Искам да кажа на тези млади хора: Господ ви обича.

Той тъгува за вас.

Той знае, че не сте виновни.

Той знае, че в действителност сте добродетелни.

Той ще ви помогне да намерите смелостта и силата да живеете в щастие.

Отпечатай