Два принципа за всяка икономика
Често в изпитанията на несгодата ние научаваме най-важните уроци, които изграждат нашия характер и оформят съдбата ни.
При нашите пътувания, посещавайки членовете на Църквата по целия свят, и чрез установените канали на свещеничеството ние получаваме непосредствена информация за състоянието и трудностите на нашите членове. От години много от нашите членове страдат от световни бедствия, природни и предизвикани от човека. Ние също така разбираме, че се е наложило семействата да затегнат коланите и че те се тревожат как ще издържат на тези трудни времена.
Братя, ние наистина се чувстваме много близо до вас. Обичаме ви и винаги се молим за вас. Бил съм свидетел на достатъчно възходи и падения през живота си, за да знам, че зимата със сигурност ще отстъпи на топлотата и надеждата на новата пролет. Храня надежда за бъдещето. Братя, що се отнася до нас самите, ние трябва да съхраним непоклатимата надежда, да работим с всички сили и да уповаваме на Бог.
Напоследък размишлявах за един период в собствения си живот, когато бремето на тревогата и загрижеността от несигурното бъдеще изглежда бяха винаги с нас. Бях на 11 години и със семейството си живеех в таванското помещение на една ферма близо до Франкфурт, Германия. За втори път за само няколко години бяхме бежанци и се борехме да се установим на ново място, много далечно от предишния ни дом. Мога да кажа, че бяхме, меко казано, бедни. Всички спяхме в една стая, която бе толкова малка, че едва имаше място за ходене между леглата. В другата малка стая имахме малко скромни мебели и печка, на която майка готвеше. За да отидем от едната стая в другата, трябваше да преминем през складово помещение, в което фермерът държеше уреди и инструменти, както и редица меса и суджуци, висящи от гредите. От миризмата им винаги много огладнявах. Нямахме баня, а клозет в двора – надолу по стълбите на 15 метра от сградата, при все че разстоянието през зимата изглеждаше много по-голямо.
Понеже бях бежанец и поради източногерманския ми акцент другите деца често ми се подиграваха и ме наричаха с имена, които много ме нараняваха. От всички периоди на младежките ми години вярвам, че този бе най-обезсърчителния.
Сега, десетилетия по-късно, мога да погледна онези дни през омекотяващия филтър на опита. Въпреки че все още помня болката и отчаянието, сега мога да видя онова, което не бях в състояние тогава: това бе период на голямо лично израстване. През това време нашето семейство се сплоти. Наблюдавах моите родители и се учех от тях. Възхищавах се на тяхната решителност и оптимизъм. От тях научих, че когато посрещнем несгодата с вяра, смелост и твърдост, ние можем да я победим.
Като знам, че някои от вас преминават през такива периоди на тревога и отчаяние, днес искам да говоря за два важни принципа, които ме поддържаха през този формиращ период на живота ми.
Първи принцип: работа
До ден днешен съм дълбоко от впечатлен от начина, по който членовете на моето семейство се трудеха, след като изгубиха всичко след Втората световна война! Помня как баща ми – държавен служител по образование и опит – се зае с няколко трудни длъжности, сред които миньор в мина за въглища, миньор в уранова мина, механик и шофьор на камион. Той излизаше рано сутрин и често се връщаше късно през нощта, за да може да издържа семейството ни. Майка ми започна да пере срещу заплащане и прекарваше безкрайни часове в този тежък труд. Тя привлече сестра ми и мен в това свое занимание. С колелото си станах служба събиране и доставки. Чувствах се добре да мога да помагам на семейството си по този скромен начин и, при все че тогава не го знаех, физическият труд се превърна и в благословия за моето здраве.
Не беше лесно, но работата не ни позволяваше да се съсредоточаваме прекалено над заобикалящите ни трудности. Въпреки че нашето положение не се промени за една нощ, то се променяше. Точно така става с работата. Ако просто действаме – с постоянство и твърдост – положението със сигурност ще се подобри.
Как се възхищавам на мъжете, жените и децата, които знаят как да работят! И как Господ обича работника! Той казва, „С пот на лицето си ще ядеш хляб”1, и „работникът е достоен за заплатата си”2. Той също дава следното обещание: „прости сърпа си с цялата си душа и твоите грехове са ти простени”3. Хората, които не се страхуват да навият ръкави и да изгубят себе си в гонитба на заслужаващи усилието цели, са благословия за своите семейства, общности, държави и за Църквата.
Господ не очаква от нас да работим по-здраво, отколкото можем. Той не сравнява (нито следва да го правим ние) нашите усилия с тези на други хора. Нашият Небесен Отец желае само да правим най-доброто, което можем – да работим според своите пълни възможности, били те малки или големи.
Работата е противоотрова срещу безпокойство, мехлем срещу тъга и врата към повече възможности. Каквито и да са нашите житейски обстоятелства, скъпи мои братя, нека полагаме най-добри усилия и изграждаме отлична репутация във всичко, което вършим. Нека вложим умовете и телата си в славната възможност да се трудим всеки ден.
Когато фургонът затъне в калта, е много по-вероятно Бог да помогне на човека, който слезе да бута, отколкото на другия, който просто издигне глас в молитва – колкото и красноречива да е тя. Президент Томас С. Монсън изразява това по следния начин: „Не е достатъчно да искаме да полагаме усилие и да казваме, че ще го положим… Действието е онова, което постига целите ни, не просто мисленето. Ако постоянно отлагаме целите си, никога няма да ги видим изпълнени”4.
Работата може да бъде облагородяваща и възнаграждаваща, но помнете предупреждението на Яков: „не харчете … труда си за онова, което не може да удовлетвори”5. Ако се посветим в преследване на светски богатства и блясък на светско признание за сметка на нашите семейства и духовния си растеж, съвсем скоро ще открием, че сме били излъгани. Нашите праведни дела между стените на нашия дом са с най-свещен характер; ползите от тях са вечни. Те не могат да бъдат делегирани. Те са в основата на нашето дело като носители на свещеничеството.
Помнете, ние просто преминаваме през този свят. Нека не отдаваме дадените ни от Бог таланти и енергия единствено в събиране на земни почести и богатства, а да прекарваме дните си, като подхранваме растежа на духовни крила. Защото като синове на Всевишния Бог ние сме създадени да се реем към нови хоризонти.
И сега няколко думи към нас, по-опитните братя: пенсионирането не е част от Господния план на щастие. Не съществува съботна или пенсионна програма за освобождаване от свещенически отговорности – независимо от възрастта и физическата дееспособност. Макар изразът „бил съм там, правил съм това” може да послужи за извинение да не карате скейтборд, да откажете покана да се качите на мотор или да подминете лютото къри в ресторанта, то не е приемливо извинение да избегнете заветните си отговорности да отделяте време, таланти и средства за делото на царството Божие.
Има хора, които след дългогодишна служба в Църквата вярват, че имат право на почивка, докато други носят товара. Откровено казано, братя, такова мислене е недостойно за ученик на Христос. Голяма част от нашето дело на тази земя е с радост да устоим до края – всеки ден от живота си.
Сега няколко думи към нашите по-млади братя в Мелхиседековото свещеничество, които работят върху праведните цели да се образоват и да намерят вечна спътница. Това са хубави цели, братя мои, но помнете: усърдната работа на Господното лозе в голяма степен ще подобри вашата квалификация и ще увеличи шансовете ви за успех и в двете достойни начинания.
Независимо дали сте най-младият дякон или най-възрастния висш свещеник, вие имате работа за вършене!
Втори принцип: образование
При трудните икономически условия на следвоенна Германия възможностите за образование не бяха толкова изобилни, колкото са днес. Но въпреки ограничените възможности, аз винаги чувствах желание да се уча. Помня как един ден, докато с колелото си доставях пране, влязох в дома на един мой съученик. В една от стаите до стената се бяха сгушили две малки бюра. Каква прекрасна гледка бе това! Какви късметлии бяха тези деца да имат собствени бюра! Можех да си представя как те седяха там и учеха уроците си, как пишеха домашните си. Струваше ми се, че да разполагам със собствено бюро щеше да бъде най-прекрасното нещо на света.
Трябваше да чакам дълго време, преди това мое желание да се сбъдне. Години по-късно получих работа в един изследователски институт, който разполагаше с голяма библиотека. Помня как прекарвах голяма част от свободното си време в тази библиотека. Там най-накрая можех сам да седна на едно бюро и да черпя от информацията и знанието, предлагано от книгите. Колко много обичах да чета и да уча! В онези дни от личен опит разбрах смисъла на отдавна казаните думи: Образованието не е толкова пълнене на кофа, а запалване на огън.
За членовете на Църквата образованието не само е една добра идея – то е заповед. Ние следва да учим „за неща както на небето, тъй и на земята, и под земята, неща, които са били, неща, които са, неща, които скоро трябва да се случат, неща, които са у дома, неща, които са в чужбина”6.
Джозеф Смит обичал да учи дори когато имал малко възможности за официално образование. В своите дневници той щастливо говори за дните, прекарани в изучаване и често дава израз на любовта си към ученето7.
Джозеф учи светиите, че образованието е необходима част от нашето земно пътуване, защото „човек бива спасен откакто започне да получава знание”8 и „всяко едно качество на мъдростта, което придобием в този живот, ще възкръсне с нас при възкресението”9. В трудни времена е дори още по-важно да се учим. Пророкът Джозеф учи, „Знанието гони мрака, (тревогата) и съмнението; понеже те не могат да съществуват там, където е знанието”10.
Братя, имате задължението да учите според възможностите си. Моля, насърчавайте семействата си, членовете на вашия кворум и всички останали да учат и да получат по-добро образование. Ако няма на разположение официално образование, не позволявайте това да ви попречи да придобиете цялото знание, което можете. При такива обстоятелства най-добрите книги могат да станат вашия „университет” – класна стая, която е винаги отворена и приема всички, които кандидатстват. Стремете се да увеличавате знанието си във всичко, което е „добродетелно, хубаво или достойно за похвала”11. Търсете познание „чрез учение, също и чрез вяра”12. Търсете със смирен дух и каещо се сърце13. Когато прилагате духовото измерение на вярата към вашето обучение – дори в светските неща – вие можете да увеличавате интелектуалните си способности, защото „ако очите ви са отправени единствено към (Божията) слава, целите ви тела ще бъдат изпълнени със светлина, … (и ще схващате) всички неща”14.
В своето обучение нека не пренебрегваме извора на откровението. Писанията и словата на съвременните апостоли и пророци са източник на мъдрост, божествено знание и лично откровение, които да ни помагат да намираме отговори за всички предизвикателства на живота. Нека се учим от Христос; нека търсим знанието, което води до мир, истина и върховните тайнства на вечността15.
Заключение
Братя, замислям се за онова 11-годишно момче във Франкфурт, Германия, което се притесняваше за бъдещето си и чувстваше жилото на грубите забележки. Помня това време с нещо като тъжна привързаност. Макар да нямам желанието отново да преживея онези дни на изпитания и беди, изобщо не се съмнявам, че усвоените уроци бяха необходима подготовка за бъдещи възможности. Сега, много години по-късно, със сигурност знам следното: често в изпитанията на несгодата ние научаваме най-важните уроци, които изграждат нашия характер и оформят съдбата ни.
Моля се през идните месеци и години да изпълним часовете и дните си с праведна работа. Моля се да се стремим да се учим и да развиваме своите умове и сърца, като пием изобилно от чистите води на истината. Оставям ви своята любов и благословията си, в името на Исус Христос, амин.