Послание на Първото Президентство, юли 2013 г.
Светът се нуждае от пионери днес
За мнозина преселването на пионерите през 1847 г. не започва в Наву, Къртланд, Фар Уест или Ню Йорк, а по-скоро в далечна Англия, Шотландия, Скандинавските страни или Германия. Малките деца не можели изцяло да разберат динамичната вяра, която мотивирала техните родители да изоставят зад гърба си семейство, приятели, удобства и сигурност.
Едно мъничко дете сигурно би попитало: „Мамо, защо си тръгваме от вкъщи? Къде отиваме?”
„Ела с мен, мое скъпо дете; отиваме в Сион—градът на нашия Бог”.
Между сигурността на дома и обещанието за Сион стояли бурните и коварни води на величествения Атлантически океан. Кой може да опише страха, обземащ човешкото сърце по време на тези опасни прекосявания? Подтиквани от тихите нашепвания на Духа, подкрепяни от обикновената, но неизменна вяра, тези светии пионери се уповавали на Бог и започнали своето пътуване.
Най-накрая стигнали Наву, само за да започнат отново да се сблъскват с трудности по пътя. Надгробни плочи от градински чай и камъни отбелязвали гробовете по целия път от Наву до Солт Лейк Сити. Това е цената, която платили някои от пионерите. Телата им са погребани в мир, но техните имена живеят навеки.
Изтощени волове се движели тежко, колелата на каруците скърцали, смели мъже се трудели усърдно, прозвучавали военни барабани и виели койоти. Но вдъхновените чрез вяра и тласкани от бурята пионери продължавали по пътя си. Те често пеели:
Хайде светии, смело все напред
С песента да вървим.
С радост работим ние и творим,
С вяра да продължим. …
С Бог напред! С Бог напред!1
Тези пионери помнели следните слова на Господ: “Моят народ трябва да бъде изпитан във всички неща, за да може да се подготвят да получат славата, която съм им приготвил, дори славата на Сион”2.
С течение на времето спомените ни избледняват и нашата признателност намалява към хората, вървели по пътя на болката, оставили след себе си поредица от полети със сълзи безименни гробове. Но какво да кажем за днешните предизвикателства? Няма ли каменисти пътища, по които да пътуваме, скалисти планини, по които да се изкачваме, бездни, които да преминаваме, пътеки, по които да си проправяме път или реки, които да прегазваме? Има ли нужда днес от този пионерски дух, който да ни отдалечава от заплашващите ни опасностите, който да ни води към един Сион на сигурност?
В десетилетията след края на Втората световна война, моралните стандарти западат все повече и повече. Увеличава се престъпността; благоприличието намалява. Много хора се намират на едно огромно водещо към гибел увеселително влакче, като търсят моментни тръпки и в същото време жертват радостите на вечността. И така загубваме мира.
Забравяме как гърците и римляните възтържествували във величие над един варварски свят и как завършва този триумф—как в последствие небрежността и малодушието ги довели до тяхната гибел. В крайна сметка, те искали сигурност и задоволен живот повече отколкото искали свобода и така загубили всичко—удобство, сигурност и свобода.
Не се поддавайте на съблазните на Сатана, а стойте непоколебими в истината. Незадоволените копнежи на душата няма да бъдат удовлетворени от едно непрестанно търсене на радост в тръпката на физическото удоволствие и порока. Порокът никога не води до добродетел. Омразата никога не поощрява любовта. Малодушието никога не дава смелост. Съмнението никога не вдъхновява вяра.
За някои хора е трудно да устояват на подигравките и неприятните коментари на безразсъдните, които осмиват целомъдрието, честността и подчинението на Божиите заповеди. Но светът винаги е омаловажавал спазването на определени принципи. Когато на Ной му било заповядано да построи ковчега, неразумните маси гледали към безоблачното небе и се подигравали и присмивали—докато не започнало да вали дъжд.
Трябва ли да учим такива скъпоструващи уроци отново и отново? Времената се менят, но истината устоява. Когато не се възползваме от уроците на миналото, ние сме обречени да ги повторим с цялата им душевна болка, страдание и терзание. Нямаме ли достатъчно мъдрост, за да се подчиняваме на Този, Който познава началото от края—нашият Господ, създал плана на спасение—а не да се подчиняваме на онази змия, която презира красотата му?
В речника се дава следното определение на думата пионер: „човек, който върви напред, за да подготви или отвори пътя, по който да следват останалите”3. Можем ли някак си да добием куража и непоколебимостта при постигане на целта, характерни за пионерите от предишни поколения? Можем ли вие и аз наистина да бъдем пионери?
Знам, че можем. О, колко много се нуждае светът от пионери днес!
© 2013 г. на Intellectual Reserve, Inc. Всички права запазени. Отпечатано в САЩ. Одобрено на английски: 6/12. Одобрено за превод: 6/12. Превод на First Presidency Message, July 2013. Bulgarian. 10667 112
Преподаване от това послание
Светите писания обясняват, че домашните учители следва „да предупреждават, да разясняват, да увещават, да поучават и да канят всички да дойдат при Христа”. (У. и З. 20:59). Обмислете как да изтъкнете съдържащите се в посланието на президент Монсън предупреждения и покани на членовете, които посещавате. Бихте могли да обсъдите с тях начините, по които да разпознаваме и следваме праведни примери, да избягваме измамите и да се учим от грешките на другите. Попитайте членовете, които посещавате, как те могат да бъдат пионери днес.