Младежи
Аз успях да изоставя скръбта си
Авторът е от Тайван
Когато моите приятели брат Чен и съпругата му се кръстиха в нашия район, аз бях много щастлив. Една година след кръщението си, те бяха запечатани в храма, като техният син, който беше починал преди те да се присъединят към Църквата, бе запечатан с тях. Беше прекрасно да гледаш как семейство Чен израстваше в Евангелието.
След това брат Чен загина в автомобилна катастрофа на следващата година. След катастрофата, смъртта му като че ли непрестанно обладаваше съзнанието ми и често ме преследваше на сън. Събуждах се в сълзи и питах отново и отново: „Защо? Защо Господ позволява този вид трагедии да се случват? Защо подобно нещо трябва да се случи на това хубаво семейство?” Един ден, докато се измъчвах с тези въпроси, взех един наръчник с уроци и прочетох следните думи от президент Спенсър У. Кимбъл (1895 г.–1985 г.):
“Ако смятаме, че съществува единствено смъртния живот, тогава болката, скръбта, неуспехът и краткият живот биха били нещастие. Но ако погледнем на живота като нещо вечно, разпростиращо се далече в миналото преди да дойдем на земята и във вечното бъдеще след смъртта, тогава всичко, което става в живота ни, може да бъде поставено в точната перспектива. …
Не сме ли изложени на изкушения, които да изпитват силата ни; на болести, които да ни учат на търпение; на смърт, чрез която да бъдем направени безсмъртни и прославени?”1
В този момент реших да изоставя скръбта си и да се съсредоточа в обещаното и възможно бъдеще. Представих си брат Чен щастливо да се събира отново със своето семейство. Тази гледка ми донесе мир. Аз знам, че Небесният Отец ще ни дава мъдростта и смелостта да се справяме с несгодите.