Послание от областен ръководител
Благодарността проправя пътя към „престола на благодатта“
Преди да бъда призован като областен седемдесетник, преминах през един от най-трудните етапи на пътуването ми във вярата. Поради финансови затруднения се принудихме да продадем цялото си имущество, за да си купуваме храна. Особено мъчително бе да гледам как жена ми се разделя със скъпи спомени от баба си и майка си. Тъй като нямаше бензин в колата ни, обикалях из града да търся заложна къща.
Докато вървях, си спомних разговор с мой много добър приятел, който също преживяваше големи трудности. В опит да му помогна, го посъветвах да култивира дух на благодарност. Изненадах се от неговия отговор: „За да изпитвам благодарност, трябва да се сетя за някого, който преминава през по-големи трудности от мен! Много ми е трудно да се сетя за такъв човек“. Неговите чувства отекнаха в мен, защото се чувствах като в емоционален капан сред страданието на жена ми и тъгата на децата ми. Въпреки това се уповавах на Спасителя. Той ми беше казал: „Мой си ти“1. Той ме беше избрал и ми беше обещал да „Му бъд(а) собствен народ“2 и „да (ме) постави по-високо от всички народи, които е създал“3. Вярно се придържах към плащането на десятък, закона за поста, молитвата и поклонението в храма, но обещаните „небесни отвори“4 оставаха затворени, и се чувствах изоставен.
В моменти на дълбоко страдание си създадох навика да отправям два основни въпроса към Бог: „О, Господи, какво желаеш да направя?“ и „Какво искаш да науча?“. Почти веднага в ума ми изплува: „И стана така, че той съгради олтар от камъни и направи приношение на Господа, и въздаде благодарност на Господа, нашия Бог“5. Това ме накара да се замисля за тежкото положение на Лехий, който, без вина, е принуден да напусне дома си, оставяйки своето богатство, включително „къщата си и земята на своето наследство, и златото си, и среброто си, и скъпоценностите си, и не взе(ма) нищо със себе си“6. След като прекарва целия си живот в Йерусалим и изоставя мечтите си и плодовете на своя труд, Лехий среща трудност, която изглежда непреодолима. Въпреки това, благодарността е принципът, според който той живее и чрез който се стреми към спасението. „Велики и чудни са твоите дела, о, Господи, Боже Всемогъщий!“7
За Лехий, благодарността не зависи от обстоятелствата, тя е решение с конкретен фокус: Исус Христос. Така че с благодарност открих: „Ако възляза на небето, Ти си там; ако си постеля в преизподнята, и там си Ти“8. Сред изпитанията придобих навика да издигам ежедневно олтари на благодарността, чрез молитва. Целта ми бе да изпитвам благодарност без да сравнявам, очаквам или завися от външните обстоятелства – една дълбока промяна в гледната точка.
В началото на всяка молитва, умишлено насочвах мислите си към живота и мисията на моя Спасител. Този процес ме променяше. Колкото по-искрено проявявах благодарност, толкова повече Духът ми свидетелстваше за истините на милостта и благодатта. Чрез тази практика добих свидетелство за „намерението на тази последна жертва“9 на моя Спасител и че Неговото „сърце е изпълнено със състрадание към (нас)“10.
Той ме познаваше съвършено в милостивото Си сърце. Когато проявявах благодарност, вярата ми се задълбочаваше и душата ми се радваше. Разбрах, че тези ежедневни олтари на благодарността проправят пътя към „престола на благодатта“11. В идните дни бяхме благословени както материално, така и духовно. Но за всичко, което преживях, не бих сменил живота си с този на който и да било цар. Изпитанията ми помогнаха да се доближа до моя Спасител Исус Христос и да Го опозная. Той е жив!