2:3

Истината устоява на всичко

Старейшина Д. Тод Кристоферсън

От Кворума на дванадесетте апостоли

Вечер със старейшина Д. Тод Кристоферсън

Обръщение към преподавателите по религия към ОСЦ • 26 януари 2018 г. • Табернакълът в Солт Лейк Сити

Благодарен съм на моя Небесен Отец за привилегията да бъда с вас тази вечер. Благодарен съм за старейшина Ким Б. Кларк и брат Чад Х. Уеб. Изпитвам възхищение към всички онези, които бяха споменати тази вечер или чиито имена са в отпечатаната програма. Дълбоко ценя Образователната система на Църквата, както и Семинара и Института. Чувствам неизмеримо възхищение към всички, които служат – колеги, доброволци и всеки, допринасящ към делото. Вярвам, че извършваната от вас служба е изключително важна и ценна за членовете на Църквата, особено за подрастващото поколение и затова ви благодаря.

Тази вечер бих желал да ви говоря за истината. Образователната система на Църквата е посветена на това да се преподава истината и то по такъв начин, че да бъде отпечатана в умовете на учениците; имам предвид особено тези най-съществени и забележителни истини, които са основите на вечния живот. Винаги е било важно истината да се брани, не само да се преподава, а в наши дни изглежда, че тази необходимост расте.

Всички ние си спомняме за разговора в Йоан, когато Исус бива обвинен пред Пилат и когато Той заявява, че е дошъл в света „да свидетелств(а) за истината. Всеки, който е от истината – казва Исус, – слуша Моя глас“¹. Пилат отвръща скептично: „Що е истина?“² Очевидно това е реторичен въпрос. Той може и да не вярва, че истината съществува или може би след живот, изтъкан от политически интриги, не се надява някога да разбере какво в действителност представлява истината. При все това, той задава добър въпрос, въпрос, над който трябва да се замислим.

В Своята великолепна застъпническа молитва по време на Тайната вечеря, Господ потвърждава, че словото на Отца е истина³. Той заявява, че свидетелството на Светия Дух е истинно и че „истината остава во веки веков“⁴. Казано е, че и Отец, и Синът са „изпълнен(и) с благодат и истина“⁵. Чрез откровение към Пророка Джозеф Смит, Спасителят дава може би възможно най-ясното определение за истината: „Истината е познание за нещата такива, каквито са и каквито бяха, и каквито ще бъдат“⁶.

Макар че това определение е недвусмислено, изводът е, че без божествена подкрепа, разбирането за истината на един смъртен човек не може да бъде много всеобхватно. Почетният професор на УБЙ Чонси К. Ридъл го обяснява по следния начин:

„Всяко смъртно същество притежава малка частица от истината за това как стоят нещата, какви са били и какви ще бъдат. И понеже чрез взаимовръзки ние получаваме разбиране, то като смъртни не можем да проумеем напълно тази частица (от истината), която знаем, защото частицата има своето пълно значение само, когато е свързана с всичко останало в миналото, (настоящето) и бъдещето.

Тогава истината е нещо, което само боговете разбират напълно, тези, които са всезнаещи и които виждат и разбират всички минали, настоящи и бъдещи неща“⁷.

Професор Ридъл продължава да отбелязва:

„За да избави човечеството от тази ограничена способност за разпознаване на истината, нашият Отец ни е дал Спасителя ни Исус Христос и Светия Дух. Нашият Спасител дава на всички мъже и жени, родени на този свят, светлината на Христос, с помощта на която те могат да разграничават доброто от злото. … Ако човек приема и обича светлината на Христос и се учи последователно да я използва при разграничаването на доброто от злото, той ще бъде готов да получи свидетелство от Светия Дух. … Човек, който притежава (дара на Светия Дух), има правото на постоянното спътничество на Светия Дух. Всеки, който има това постоянно спътничество, има достъп до всяка истина. „И чрез силата на Светия Дух вие можете да узнаете истината за всичко (Мороний 10:5)“⁸.

Спасителят потвърждава това с думите Си по време на Тайната вечеря: „А когато дойде Онзи, Духът на истината, ще ви упътва към всяка истина“⁹. Обръщайки се към Джозеф Смит, Той добавя: „Този, който спазва (Моите) заповеди, получава истина и светлина, докато не бъде прославен в истина и не познае всички неща“¹⁰.

Първото нещо, което трябва да разберем за истината е, че за да я знаем, ние се нуждаем в значителна степен от божествена подкрепа – или чрез светлината на Христос, или чрез помощта на Светия Дух. С дадената ни ограничена смъртна умствена способност и ресурси, ако не сме подпомагани от откровения, просто не можем да получим разбираемо познание за нещата, такива, каквито са били, са и ще бъдат и по какъв начин всяко едно нещо се отнася към това как всичко останало е било, е и ще бъде.

Въпреки това Господ съветва Пророка Джозеф Смит да „изучава и научава, (да се) запозна(ва) с всички добри книги, и с наречия, с езици, и с люде“¹¹. Той отправя този съвет и към всички нас: „Търсете слова на мъдрост (или бихме могли да кажем истина) от най-добрите книги; търсете познание тъкмо чрез учение, също и чрез вяра“¹². И казва, че трябва да вършим тези неща „усърдно“¹³. Трябва да полагаме най-големите усилия, на които сме способни, а това включва да упражняваме вяра – активно да питаме, да търсим и да чукаме, за да може истината и светлината, идващи от Бог, да ни бъдат разкривани¹⁴. Това означава да се учим задълбочено, както беше описано от старейшина Кларк тази вечер.

Вярвам, че по-голямата част, ако не и цялата истина, която сме способни да откриваме, идва чрез небесна помощ, независимо от това дали я разпознаваме или не. Пишейки за светлината или Духа на Христос, президент Бойд К. Пакър отбелязва:

„Духът на Христос може да осенява изобретателя, художника, скулптора, композитора, актьора, архитекта, писателя да създадат велики, дори вдъхновени творби за благословия и полза на цялото човечество.

Този Дух може да оказва помощ на фермера на полето му и на рибаря в лодката му. Той може да вдъхновява учителя в клас, мисионера, който представя своята беседа. Може да вдъхновява студента, който слуша. И нещо изключително важно, може да вдъхновява съпруг и съпруга, баща и майка“¹⁵.

Ние, от всички хора, трябва да бъдем смирени и да гледаме достатъчно реалистично на нещата, за да признаем, че не само спасението идва чрез благодат „след всичко, което можем да сторим“, но и нашето разбиране на истината по подобен начин идва чрез благодат „след всичко, което можем да сторим“¹⁶. „Защото словото Господне е истина, а всичко, което е истина, е светлина, а всичко, което е светлина, е Дух, тъкмо Духът на Исус Христос“¹⁷.

Сега обръщам внимание на думите на Спасителя: „истината остава во веки веков“¹⁸. В раздел 93 на Учение и завети, Господ заявява: „Цялата истина е независима в онази сфера, в която Бог я е поставил, за да действа сама за себе си, тъй както и целият разум също, иначе няма съществуване“¹⁹. Според мен това означава, че цялата истина, която управлява нашата настояща среда, съществува независимо и отделно. Тя не се влияе от моето предпочитание или вашето мнение. Тя остава независима от всеки опит да бъде контролирана или променяна. На нея не може да ѝ се влияе по никакъв начин. Тя е една установена реалност.

Спасителят казва, че без тази установена реалност на истината „няма съществуване“²⁰. Смятам, че това е нещото, което Лехий има предвид, когато учи:

„И ако кажете, че няма закон (думата закон, използвана тук, е синоним на истина, истината, която е „независима в онази сфера, в която Бог я е поставил“), трябва също да кажете, че няма и грях (грехът представлява неподчинение на закона). Ако кажете, че няма грях, трябва също да кажете, че няма праведност (праведността представлява спазване на закона, или с други думи, ако няма закон или истина, няма на какво да се подчиняваме или нарушаваме). И ако няма праведност, няма и щастие (щастието е резултатът от праведността). И ако няма нито праведност, нито щастие, няма и наказание, и окаяност (наказанието и окаяността са последиците на греха). И ако тези неща ги няма, няма и Бог. И ако няма Бог, нас също ни няма, нито пък земята; защото не би могло да има сътворение на неща, които нито действат, нито им се въздейства. Ето защо, всички тези неща щяха да изчезнат“²¹.

Тогава чрез тези неща ние разбираме, че истината съществува, че тя представлява установена и неизменима реалност, че без подкрепа, количеството истина, което смъртните могат да разпознават е относително малко, че ние разчитаме на помощта на божественото откровение, за да научаваме „истината за всичко“²² и че ние и Бог зависим от истината, за да действаме и да създаваме „иначе няма съществуване“²³. На друго място учим също, че истина с истина не си противоречат, аче в действителност цялата истина може да бъде обхваната в едно голямо цяло.

И сега, къде се намираме ние в днешния свят, опитвайки се да преподаваме и потвърждаваме истината, особено духовната истина?

За по-голямата част от света релативизмът се е превърнал в основна философия. Под релативизъм имам предвид идеята, че етичните или моралните истини са относителни, че те зависят от мненията и чувствата на онези, които се придържат към тях и че никой не може да съди за правилността на нечия чужда „истина“. В днешно време чувате да се говори много за „моята истина“, „неговата истина“ или „нейната истина“. Този начин на мислене е описан от журналиста Дейвид Брукс, който прави рецензия на книгата Lost in Transition от Норт Дам, социолога Крисчън Смит и други. Брукс пише:

„Основната позиция, към която повечето (от интервюираните от Смит хора) се връщаха отново и отново, е че моралните избори са просто въпрос на личен вкус. „Това е лично – обикновено отвръщаха интервюираните. – Зависи от човека. Кой съм аз да кажа?“

„Отхвърляйки сляпото уважение към властта, много от младите хора са отишли в другата крайност: „Бих правил това, което мисля, че ме прави щастлив, или това, което чувствам. Няма как по друг начин да разбера какво да правя, освен според вътрешното си усещане“.

„Много от тях бързаха да говорят за моралните си чувства, но се бояха да свържат тези чувства с някакво по-общо мислене за споделена морална рамка или морален дълг. Както каза някой: „Имам предвид, предполагам, че това, което прави едно нещо правилно е начинът, по който се чувствам за него. Но различните хора се чувстват по различен начин, така че не мога да говоря от името на някого другиго за това кое е правилно и кое е грешно“²⁴.

Вярвам ще се съгласите, че философията на моралния релативизъм е натрупала голяма подкрепа в наши дни. „Не съдете“, този девиз се е превърнал в почти неоспорима норма за разговор и поведение. Но в действителност всички ние съдим за това кое е правилно и грешно, и не само за себе си, но и за хората и обществото около нас. Законите и правовите системи, дори политическите системи, са въплъщение на моралните ценности и общоприетите истини. В едно плуралистично общество ние можем да дебатираме кои ценности трябва да бъдат защитавани и включвани в закони или наредби, кое е правилно, грешно или вярно, но накрая, по който и да е въпрос, нечия гледна точка или разбирането за истината на някоя група надделява и всички биват обвързани с това.

Моралният релативизъм просто не работи, ако трябва да има ред и справедливост в обществото. Може ли убийството да бъде грешно за повечето, но правилно за някои? Може ли крадецът да задържи откраднатото и да продължава да краде, тъй като според него грабежът е нещо правилно, особено ако е израснал в социални и икономически условия, при които е бил лишаван от основни права на цивилизованото общество? Или нещо, което често чуваме по новините в днешно време,е даден мъж да тормози сексуално жена и това да му е позволено, понеже отговаря и е съвместимо с личното му усещане за правилно и неправилно.

„Е – би казал някой, – вие говорите за неща, които като цяло се считат за нередни. Има някои съществуващи самостоятелно ценности, които са неразривна част от човешкия живот и представляват основата на законите срещу убийството, изнасилването, кражбата и другите действия, които ощетяват хората или възпрепятстват техния законен стремеж към щастие. Това са основни и всеобщи човешки права, които обезсилват всяко отделно лично право, което им противоречи. Моралният релативизъм се прилага само отвъд тези всепризнати човешки права, където всеки човек може да определя за себе си кое е правилно и кое не“. Но този начин на разсъждение отбелязва, че всъщност има морални абсолютни величини, без значение дали ги наричате всеобщи човешки права или нещо друго. Поне някои истини и морални общи понятия съществуват отделно от личните приумици или предпочитания. Единственото обсъждане, наистина, е какво представляват те и колко далеч могат да се простират. Това, което наричаме морален релативизъм е всъщност една водеща се дискусия за толерантност: Какви действия и различия трябва да бъдат толерирани в обществото и в човешките взаимоотношения?

Нашето призование, което е все по-необходимо в тази среда, е да преподаваме истината за моралните общи понятия: какво представляват и колко далеч могат да се простират. Ние ценим високо истината относно всяко нещо, от който и да е източник, но вечната истина, особено когато се отнася за смисъла и целта на живота, ние трябва да получаваме от Бог. Моралните релативисти обикновено не виждат ролята или връзката с Бог в това обсъждане и по принцип се съмняват, че Той изобщо съществува. За тях би било най-неудобно, ако Той наистина съществува, а още повече, ако Той говори на човека. Единственият вариант, в който може да се мисли за истината като нещо относително, е, ако Бог не съществува.

Центърът за проучвания Pew Research наскоро съобщи, че за първи път болшинството американци (56 процента) казват, че не е нужно да си религиозен, за да си добър човек. „Бог не е необходимо условие за добри ценности и морал“ – казва в публикация за получените резултати Грег Смит, помощник-директор на проучването“²⁵.

Сигурен съм, че бихме се съгласили, че хора, които са атеисти или които иначе не изповядват религия, могат да бъдат, а и в повечето случаи са, добри и честни хора. Но не бихме се съгласили, че това става без Бог. Както бе споменато по-рано, без значение дали на някого му харесва или не, дали вярва или не или дали изобщо е запознат с това или не, той или тя е изпълнен/а със светлината на Христос и затова притежава здрав разум за добро и зло, който понякога наричаме съвест. Спасителят казва: „Аз съм истинската светлина, която осветява всеки човек, който идва на света“²⁶. Ние четем също: „И Духът дава светлина на всеки човек, който идва на света; и Духът просветлява всеки човек по света, който се вслушва в гласа на Духа“²⁷.

Президент БойдК. Пакър, в речта, която цитирах по-рано, учи:

„Всеки мъж, жена и дете от всеки народ, вяра или раса – всеки, независимо къде живее, в какво вярва или какво работи – има в себе си нетленната светлина на Христос. В този смисъл, всички хора са създадени равни. Светлината на Христос във всеки е свидетелство, че Бог не показва предпочитание (вж. У. и З 1:35). Той се отнася еднакво към всеки при това надаряване със светлината на Христос“²⁸.

Светлината на Христос, присъстваща във всеки смъртен, е това, което Лехий има предвид, когато заявява: „И човеците са достатъчно поучени, че да различават доброто от злото. … И защото те са изкупени от падението, те са станали свободни навеки, различавайки доброто от злото, за да действат сами за себе си“²⁹. Мормон увещава: „Търс(е)те усърдно в светлината на Христа, за да може да различите доброто от злото; и ако се хванете за всяко добро нещо и не го осъдите, със сигурност ще бъдете чеда Христови“³⁰.

Моралният релативизъм нанася истинска вреда, въздействайки за подтискане на съвестта. Ако бъде призната и следвана, съвестта ще ни води до още повече светлина и истина. Но игнорирането и подтискането на съвестта очевидно води еднопосочно от светлина и истина към отрицание, грешки и съжаление. Изявяването на претенции, че няма установена, обективна истина, не е нищо повече от опит за бягство от задължения и отговорности. Това не е рецепта за щастие.

Дж. Будзизевски, професор по управление и философия в Тексаския Университет в Остин, пише интересно произведение за католическото списание First Things преди 20 години, озаглавено „Отмъщението на съвестта“. Той говори за съвестта като част от естествения закон, „закон, написан в сърцето на всяко човешко същество“. Ние, разбира се, бихме го описали като светлината на Христос. Във всеки случай, неговите наблюдения за опитите да се потъпква съвестта са изпълнени с проникновение.

Той пише, че „нашето знание за основните принципи (като тези включени в Десетте заповеди) винаги ще съществува. Това са законите, които не може да не знаем“³¹. Моралният релативизъм отрича, че тези основни принципи съществуват, или ако съществуват, отрича, че те са правилни за всички. Моралният релативизъм се опитва да докаже, че ние в действителност не знаем истината, но искрено я търсим и правим всичко по силите си, опитвайки се да виждаме в мъгливата нощ, както се казва. Будзизевски заявява: „Ние много добре знаем, че не вършим най-доброто, на което сме способни. … Обикновено разпознаваме правилното от неправилното, но ни се иска да не е така. Ние само си въобразяваме, че търсим истината, за да можем да вършим неправилни неща, да си намираме извинения за грешките или да подтискаме угризенията на съвестта си за грешките, които сме допускали в миналото. … Нашият упадък не се дължи на морално невежество, а на потискане на морала. Ние не сме необразовани, а сме „във фаза на отрицание“. Не ни липсва морално знание, ние не му позволяваме да се проявява“³².

Това, което Алма описва на сина си Кориантон като „угризение на съвестта“³³, е реалност, а Будзизевски изтъква, че опитите да се потиска съвестта или да се притъпяват угризенията, без покаяние, в крайна сметка не водят до успех. Ние го виждаме при хората, които се правят, че това, за което знаят, че е грешно – не е. Те може нарочно да повтарят една грешка отново и отново, опитвайки се да заглушат гласа на съвестта. Някои може да се стремят към постоянни развлечения, потапяйки се в социалните медии, видео-игрите или слушайки непрекъснато музика със слушалки, за да избягват всеки момент на тишина, в който съвестта може да заговори. Виждаме го в „разумните“ обяснения, за които изглежда, че няма край, нито по брой, нито по творческа изобретателност. Будзизевски цитира това: „Казвам си, че няма нищо лошо в секса (извън рамките на брака), защото възнамерявам да сключа брак с партньорката си, защото искам партньорката ми да се омъжи за мен или защото трябва да разбера дали можем да бъдем щастливи женени, …(или) „ние нямаме нужда от обещания, защото се обичаме“. Заключението, разбира се, е, че тези, които (искат или) се нуждаят от обещания обичат по непристоен начин“³⁴.

Отвъд преструвките, забавленията и „разумните“ обяснения, хората може да се опитват да въвличат и останалите да участват в действия, пораждащи вина, като начин да оправдават самите себе си. Те „не извършват грехове в усамотение, те вербуват и околните“³⁵. Можем да кажем, че Сатана е експерт в омайването, „защото той иска всички човеци да бъдат окаяни като него“³⁶. Хората, създаващи най-големи неприятности, са тези, които настояват, че „обществото трябва да се промени, така че да не застава повече в ужасната позиция на съдник. И става така, че те променят законите, просмукват се в училищата и създават досадни социално-проспериращи бюрокрации“³⁷. Исайя предупреждава много добре: „Горко на онези, които наричат злото добро, а доброто – зло; които заменят тъмнина за светлина, а светлина за тъмнина; които заменят горчиво за сладко, а сладко за горчиво!“³⁸

Затова Будзизевски заключава, че усилията ни да потискаме мощните сили на съвестта и да даваме рационално обяснение на вината, са действащата сила, която тласка обществото все по-надълбоко към моралната бездна³⁹. Бих добавил, че това е причината и за гнева, който все повече избухва при всеки опит за дискусия, включваща обществени стандарти и норми.

Обръщайки се към Никодим, Исус казва:

„И ето що е осъждението: светлината дойде на света, и човеците обикнаха тъмнината повече от светлината, защото делата им бяха зли.

Понеже всеки, който върши зло, мрази светлината, и не отива към светлината, да не би да се открият делата му;

но който постъпва според истината, отива към Светлината, за да станат явни делата му, понеже са извършени по Бога“⁴⁰.

Опитите да се потиска съвестта са не само безполезни, но ако хората разбираха нещата в тяхната истинска светлина, никой не би и желал изобщо да се опитва. В началото споменах какво учи Лехий относно опитите да се избегне наказанието и окаяността чрез отричане съществуването на греха – „и ако кажете, че няма закон, трябва… да кажете, че няма и грях“⁴¹. Ако можехме да изтрием закона или истината, както се опитват да правят тези, борещи се срещу съвестта, със сигурност бихме могли да се отървем от вината, наказанието и окаяността. Но помнете, както предупреждава Лехий, без закона няма да има полза и от нашето съществуване. Ние бихме заличили възможността за праведност и щастие. Бихме заличили сътворението и съществуването. Очевидно идеята за заличаването или премахването на истината е лишена от смисъл, но има начин да се премахне окаяността, докато същевременно се запазва възможността за щастие. Нарича се учението или Евангелието на Христа – вяра в Христа, покаяние и кръщение – от вода и от Духа⁴².

Трябва да помагаме на нашите ученици, както се изразява Спасителят: „да постъпва(т) според истината“⁴³ – от все сърце да приемат светлината на Христос, която е в тях и да приветстват допълнителните светлина и истина, идващи от Светия Дух. Съпротивляването, даването на рационални обяснения и преструването няма да вършат работа. Само покаянието и подчинението на истината могат да предоставят „автентичността“, за която мнозина копнеят. Само покаянието и подчинението на истината могат да съхраняват и увеличават щастието и свободата ни.

В началото на моята правна кариера, лично видях трагичните последствия от игнорирането на съвестта. Бях сътрудник на американския областен съдя Джон Д. Сирика във Вашингтон, окръг Колумбия. Националният скандал, известен като Уотъргейт, се разрази малко преди да заема поста си и съдебните дела, свързани с Уотъргейт, запълваха времето на съдия Сирика, а следователно и моето време, почти изцяло за следващите почти две години и половина. Без да повтарям подробностите, просто ще кажа, че през 1972 г. агенти от предизборния щаб на президента Ричард Никсън, комитета за преизбирането на президента, прониквайки с взлом и използвайки подслушвателни устройства, се опитват да откраднат информация от Демократичния национален комитет. Извършват се арести и почти веднага започват да се полагат усилия за прикриване на всички връзки между тези незаконни действия и кампанията на Никсън или на който и да е служител на Белия дом. Това потулване на нещата представлява углавно възпрепятстване на правосъдието и се разпростира дотам, че въвлича и президент Никсън.

Струва ми се, че на няколко пъти през последващите две години, преди да подаде оставка, с будна съвест Никсън е можело да спре нещата преди да ескалират, като каже: „Това не е правилно, няма да продължаваме, да става каквото ще“ и вероятно е щял да надживее политическото неловко положение и неминуемата критика и да завърши своя мандат. Но той никога не казва стоп. Вместо това той самият се задълбочава в конспирациите за потулването на нещата. За мен дъното удари, когато съдия Сирика и аз слушахме записа на разговор, състоял се на 21 март 1973 г., между президента и юрисконсулта на Белия дом, Джон Дийн, в Овалния офис.

Дийн организира потулването на нещата в Белия дом и усеща, че всичко започва да се разбулва. На този етап той търси напътствия от Никсън. В този записан разговор, Дийн обяснява какво е направено през предходните няколко месеца, включително осигуряването на пари, които да се дадат на семействата на тези, които пледират виновен по обвинението за незаконно проникване в Уотъргейт. Парите са дадени в замяна на тяхното мълчание по отношение на хората на високи позиции в комитета за преизбирането на президента, които са планирали и поръчали незаконното проникване, но които сега заплашват да се разприказват, понеже парите за семействата им не са получени или не са толкова, колкото смятат, че са им били обещани.

Съдия Сирика и аз бяхме шокирани, когато чухме Никсън спокойно да пита: „Колко пари ще струва?“ По тона на гласа му си пролича, че и самият Дийн е изненадан от този отговор и като че ли с произволно избрана цифра, той отговори: „Един милион долара“. Никсън отвърна, че няма да е проблем да събере толкова пари, но се притеснява как ще бъдат раздадени парите без да бъдат проследени. Съдията и аз не можехме да повярваме – не искахме да повярваме – на това, което слушахме и той ми подаде бележка с предложение да превъртим касетата и да я изслушаме отново. Приключихме с прослушването на разговора и тогава, без да си кажем много, оставихме касетата и се прибрахме по-рано. Дори и сега си спомням чувството на разочарование и огорчение. Това се случи няколко месеца преди Никсън да си подаде оставката, но тогава знаехме, че президентът ще бъде подложен на импийчмънт, ако пръв не подаде оставка.

Тогава се чудех, а и оттогава насам, защо Никсън позволи на този скандал да се развихри и да се влоши толкова много. Все още се удивлявам как с течение на времето неговата съвест е могла да се притъпи до такава степен, че дори опитът за изнудване на президента на Съединените щати от страна на престъпниците от Уотъргейт не пробуди каквото и да било възмущение у него. Житейският урок, който научих от това преживяване, беше, че надеждата ми да не допускам възможността за подобна катастрофа в собствения си живот се състои в това никога да не правя изключения – винаги и неизменно да се подчинявам на това, което ми диктува съвестта. Слагането на нечия почтеност в режим на изчакване, дори за привидно дребни постъпки и привидно мънички неща, излага човек на опасност от това накрая да изгуби ползата и защитата на съвестта като цяло. Сигурен съм, че някои „са се измъквали от нея“, в смисъл, че са действали нечестно или са вършили незаконни неща в бизнеса, професионалния или политическия живот и никога не им е била търсена отговорност за това (поне в този живот). Ала една слаба съвест, и безспорно една потисната съвест, отваря врата за „Уотъргейти“, независимо малки или големи, общи или лични – нещастия, които могат да наранят и унищожат както виновните, така и невинните.

Йоан записва великото обещание на Спасителя „на повярвалите в Него юдеи: Ако пребъдвате в Моето учение, наистина сте Мои ученици. И ще познаете истината и истината ще ви направи свободни“⁴⁴. Знаейки и следвайки истината безусловно ни прави свободни – първо свободни от игото на невежеството и греха⁴⁵, и след това свободни да следваме всяко добро нещо, докато не получим царството на Отца и всичко, което Той може да ни даде⁴⁶. Знаейки, че самият Исус е „пътят и истината, и животът“⁴⁷, може би най-важното значение на истината, което ни прави свободни, е, че чрез Неговата благодат, Той ни избавя от смъртта и пъкъла⁴⁸.

Господ заявява: „Светлината и истината отхвърлят злия (разкъсвайки оковите на греха). … (Ала) нечестивецът идва, и отнема светлина и истина от чедата човешки чрез неподчинението и поради преданията на бащите им“⁴⁹.

В Книгата на Мормон имаме ярък пример за Сатана, който отнема светлина и истина чрез лъжливи традиции и неподчинение. Около век и половина преди идването на Христос, народа на ламанитите бива описван като такъв, който „не знае нищо за Господа“⁵⁰: Чак когато синовете на Мосия предприемат своята забележителна мисия, голяма част от ламанитите чуват за плана на спасение и научават истината⁵¹.

Радостта да излезе от мрака на заблуждението и да навлезе в чудната светлина на истината напълно завладява цар Ламоний. „И светлината, която осветяваше съзнанието му, която беше светлината на славата Божия, …беше вляла такава радост в душата му, че облакът от мрак бе разсеян и светлината на вечния живот бе запалена в душата му, да, …това е надвило естествената му снага и той бе отнесен в Бога“⁵².

Наистина има само две възможности. Едната е да следваме истината, като се вслушваме в словата на Христос: „Този, който спазва Неговите заповеди, получава истина и светлина, докато не бъде прославен в истина и не познае всички неща“⁵³. Другата е да бъдем мамени от противника и да опитваме невъзможното – да намираме щастие в неговите лъжи. Човек не може да успее в живота тук или след това, пренебрегвайки съществуването на истината, ала някои, в действителност голяма част от хората, се опитват да го правят – просто им изглежда много по-лесно в сравнение с покаянието. Но единствено покаянието и подчинението на Божията истина ни освобождава от един измислен свят, който е предопределен да падне „и падането (му ще бъде) голямо“⁵⁴.

Ядрото от истини, най-важните реалности на нашето съществуване, които трябва да преподаваме отново и отново с чисто убеждение и цялата сила, дадена ни от Бог, са следните⁵⁵:

Бог, нашият Небесен Отец, е жив – единствения жив и истински Бог.
Исус Христос е Единородният Божий Син.
Исус Христос идва на земята да изкупи Своя народ. Той страда и умира, за да извърши Единение за греховете им.
Той се вдига от мъртвите, осъществявайки Възкресението.
Всички човеци ще застанат пред Него, за да бъдат съдени според делата си в последния и съден ден.

Ние трябва да обичаме тези истини и да живеем според тях. Давам тържествено свидетелство, че те са реалност. Моля се дейно и въодушевено да търсим, преподаваме и живеем според истината, в името на Исус Христос, амин.