Елен в светлината на фаровете
Преди много години се връщах у дома, след като бях закарала съпруга си до училище. Пътят щеше да ме преведе през един каньон в планините на Юта.
С мен беше и новото ни бебе, Ейприл. Това ставаше много преди детските автоседалки, тъй че Ейприл лежеше увита в одеяло на възглавница на предната седалка, а главата й почиваше върху крака ми.
За да остана будна по време на това нощно пътуване, си пеех последния химн, който бяхме пели в Църквата, „Abide with Me; ‘Tis Eventide” ( Hymns, no. 165). Докато пеех, започна да вали. Като стигнахме до каньона, снегът се превърна в дъжд и започна да се сипе по паважа.
Излизайки от завой на тесния път с две платна, открих точно на пътя си стадо елени. Ударих спирачките и колата се поднесе. Вдясно от мен бе планината, вляво пътят свършваше в реката. Нямаше къде да се ходи освен право напред. Стискайки волана с една ръка и грабвайки бебето си с другата, аз се приготвих за удара. Но за мое удивление еленът просто се отдръпна встрани, оставяйки ни да минем.
След като избягнах стадото, погледнах в огледалото за обратно виждане. Стадото не беше замръзнало в светлината на фаровете или разпръснато – както обикновено правят елените, когато са уплашени. Те просто се отдръпнаха достатъчно, за да пуснат малкия „Фолксваген-бръмбар” да мине. Чувствах се сякаш това беше нашето разделяне на Червеното море. Ликувах през 10-те мили (16 км) до дома, като благодарях на Бог, че „остана с мене”.
Щом пристигнах в къщи и слязох от колата, си дадох сметка какво трагедия би могла да се случи, но не се случи. Сълзите ми потекоха. Ако бях ударила дори един елен, това би причинило сериозна повреда на малката кола и наранявания на мен и бебето. Щастливото разминаване бе станало на пет мили (8 км) от най-близката ферма и не бяхме минали покрай никакви коли през каньона и по останалия път до къщи. Плачех от радост, стискайки бебето си в ръце, и благодарях на Бог, че ни опази от беда.
Арлене Хаусман е член на район Уайт Ривър, кол Аубърн Уошингтън.