Младежи
Новото момче
Трудно ми беше да свикна с новата среда. Семейството ми наскоро се бе преместило на другия край на страната. Новият ни район имаше голяма група от младежи, но за първи път в живота си бях „новото момче”. Най-лошото бе, че трябваше да ходя в ново училище и веднага се запитах, „Сам ли ще обядвам?” Може би щях да видя някой от Църквата, но не исках да се натрапвам на чужди маси, особено когато не бях сигурен дали те искаха да бъда там!
Първият ден в новото училище ми се стори безкраен. Накрая се чу звънеца на обедното междучасие. Когато бавно влязох в столовата, се молех Небесния Отец да ми помогне да намеря някого, когото познавам. Огледах се, за да видя дали можех да разпозная някого. Никой. Така че отидох до една маса в дъното на столовата и си изядох обяда.
По-късно същия ден в час по математика видях познато лице. Сутринта в семинара бях видял Дейвид. Той поиска да види моята програма и откри, че обядвахме в едно и също междучасие. „Ей, къде беше седнал днес на обяд?”, попита той.
„Хапнах в дъното на столовата”, отвърнах аз.
„Е, утре ела да седнеш на нашата маса”, каза той.
Благодарен съм за любящия Небесен Отец, Който знае за нуждите на всеки от нас и Който отговаря на всяка наша молитва. Също съм благодарен за момчето, което беше готово да протегне ръка на приятелство. Нещо толкова просто като покана може да бъде от решаващо значение.