Може би следва да се молим
Скот Едгар, Юта, САЩ
През пролетта на 1975 г. семейството ми и аз живеехме сред красива зелена земеделска местност в Рейнланд-Пфалц, Западна Германия. Връщайки се от църква в една дъждовна неделя, спряхме колата, за да погледнем един автомобил, който се бе обърнал настрана в мокрия изкоп, където щеше да се полага пътна настилка в края на гората. В самата гора вече бе тъмно поради дебелия балдахин, създаван от дърветата и настъпващата нощ.
След като огледахме катастрофиралата кола, ние се върнахме при нашата и открихме, че тя е затънала в калта. Не можех да се върна, но можех да продължа да карам напред – в гората. Бяхме шофирали преди по горски пътища, знаехме, че много от тях са свързани и се пресичат, евентуално може да водят обратно, тъй че реших да се движа напред в тъмното.
Бързо осъзнах, че това бе погрешно решение. Тесният мокър път бе с дълбоки кални коловози и продължаваше все по-далеко и по-далеко в тъмната гора. Опитвах се да поддържам скоростта, боейки се, че ако спрем, ще затънем в калта. Видях едно високо място точно пред нас, което изглеждаше достатъчно твърдо да издържи колата. Планът ми бе да изкарам колата от калта, за да имам време да помисля. Колата се изкатери и излезе от калта.
Угасих я и се измъкнах вън. С угасени фарове не виждах нищо. Отново запалих фаровете, грабнах фенерчето ни и след като огледах колата, реших, че най-добре е да се върнем обратно в гората и после да побързаме по пътя, по който дойдохме.
Дадох назад в гората, колкото можах, форсирах леко двигателя, изскочих обратно на пътя и затънах дълбоко в калта. Сега наистина бяхме в беда. Извън колата бе пълна тъмнина и тишина. Вътре в колата жена ми и аз седяхме с три ужасени деца.
Попитах съпругата си за някакви идеи. След миг тя каза, “Може би следва да се молим”. Децата почти мигновено се успокоиха. Отправих смирена, но отчаяна молба за помощ. Докато се молех, в ума ми дойде ясно следната мисъл: “Постави вериги на колелата”.
Стоейки в 25 см кал с неделните си дрехи, милата ми жена държеше фенерчето, докато аз с голи ръце очистих задните гуми и поставих веригите. С вяра и доверие отново се помолихме и аз запалих двигателя. Бавно се придвижихме през калта и накрая стигнахме отново до паважа.
Във вълнението да сме свободни от калта и мрака почти забравих Кой ни помогна да излезем от гората. Нашата 5-годишна дъщеря ме подсети, когато каза, “Татко, Небесният Отец наистина отговаря на молитвите, нали?”