Свещеничеството – един свещен дар
От президент Томас С. Монсън
На всеки един от нас e поверен един от най-ценните дарове, давани някога на човечеството.
Един от моите най-ярки спомени е от време, когато присъствах на събранието за свещеничеството като новоръкоположен дякон и пеех откриващия химн: „На Бога синове, свещеници, вървете“.1 Тази вечер, на всички събрали се тук в Центъра за конференции, а и по целия свят, аз проехтявам в духа на този специален химн и ви казвам: На Бога синове, свещеници, нека обмислим призованията си, нека поразсъждаваме за отговорностите си и нека установим задълженията си; нека следваме Исус Христос, нашия Господ. Въпреки че може да се различаваме по възраст, обичаи или националност, ние сме обединени в едно посредством свещеническите си призования.
За всеки от нас, възстановяването на Аароновото свещеничество на Оливър Каудъри и Джозеф Смит от Йоан Кръстител, е от изключително значение. Подобно на това, възстановяването на Мелхиседековото свещеничество на Джозеф и Оливър от Петър, Яков и Йоан, е ценено събитие.
Нека приемаме съвсем сериозно призованията, отговорностите и задълженията, които идват заедно с повереното ни свещеничество.
Почувствах голяма отговорност, когато бях призован да служа като секретар на моя кворум на дяконите. Подготвях съвсем съвестно водените от мен записки, защото исках да дам най-доброто, на което бях способен за това призование. Много се гордеех с работата си. Да правя всичко, което мога, възможно най-добре, според способностите си, винаги е било моята цел, каквато и позиция да съм заемал някога.
Надявам се, че всеки млад мъж, който е бил ръкоположен в Аароновото свещеничество, се е сдобил с духовно осъзнаване за свещеността на своето призование, както и с възможности да увеличава това призование. Аз получих такава възможност като дякон, когато епископството ме помоли да занеса причастието на един инвалид, живеещ на около миля от сградата ни за събрания. Тази специална неделна сутрин, като почуках на вратата на брат Райт и чух слабия му глас: „Влез“, аз влязох не само в скромната му къщичка, но и в стая, изпълнена с Господния Дух. Доближих се до леглото на брат Райт и внимателно поставих парченце хляб в устата му. След това му поднесох чашката с вода, за да може да отпие. Тръгвайки си, аз видях сълзи в неговите очи, казвайки ми: „Бог да те благослови, момчето ми“. И Бог наистина ме благослови – с признателност за свещените символи на причастието и със свещеничеството, на което съм носител.
Няма дякон, учител или свещеник от нашия район, който някога ще забрави паметните посещения, които направихме до Кларкстън, щата Юта до гроба на Мартин Харис, един от тримата очевидци на Книгата на Мормон. Заобиколили високата гранитна плоча, маркираща гроба му, и докато един от ръководителите на кворума ни четеше проникновените слова от „Свидетелството на тримата очевидци“, намиращо се в началото на Книгата на Мормон, в нас се породи любов към свещения летопис и към съдържащите се в него истини.
През онези години нашата цел бе да станем като синовете на Мосия. За тях се казва:
„Те бяха станали силни в знанието за истината; защото те бяха мъже с правилно разбиране и изследваха усърдно светите писания, за да имат познание за словото Божие.
Но това не е всичко; те се бяха отдавали на много молитви и пост; ето защо, притежаваха духа на пророчеството и духа на откровението, и когато поучаваха, те поучаваха със сила и власт от Бога”.2
Не мога да се сетя за по-достойна цел, която да има един млад мъж, от тази да бъде описван подобно на смелите и праведни синове на Мосия.
Наближавайки 18-ят си рожден ден и подготвяйки се да се отдам на военна служба, задължителна за младите мъже по времето на Втората световна война, аз бях препоръчан да получа свещеничеството на Мелхиседек, но първо трябваше да позвъня на моя президент на кол, Пол С. Чайлд, за интервю. Той беше човек, който обичаше и разбираше Светите писания и именно негов беше стремежът всички други също така да ги обичат и разбират. Бях чувал от някои от моите приятели за неговите доста подробни и проницателни интервюта, и за това аз желаех познанията ми за Писанията да бъдат минимално изложени; поради тази причина, когато му се обадих, аз предложих да се срещнем другата неделя по време, за което знаех, че ни дава само един час преди да започне неговото събрание за причастие.
Той отговори: „О, брат Монсън, така няма да разполагаме с достатъчно време да разгледаме Писанията“. След което той предложи да се срещнем три часа преди събранието за причастие и ме инструктира да взема със себе си моите Писания, отбелязани и с направени от мен бележки.
Когато пристигнах в дома му в неделята, аз бях поздравен дружелюбно и интервюто започна. Президент Чайлд каза: „Брат Монсън, вие сте носител на Аароновото свещеничество. Да са ви служили някога ангели?“ Отвърнах, че не са. Когато ме попита дали знам, че ми се полагат такива, аз отново отвърнах, че не съм знаел.
Той продължи: „Брат Монсън, изрецитирайте 13-я раздел на Учение и завети.“
Аз започнах: „На вас, служители мои, в името на Месията, аз предавам Свещеничеството на Аарон, което държи ключовете за служението на ангелите …“
„Спрете!“ - нареди президент Чайлд. После със спокоен, благ тон, ме осведоми: „Брат Монсън, никога не забравяйте, че като носител на Аароновото свещеничество, вие имате право на служението на ангелите“.
Това бе все едно ангел се намираше в стаята в онзи ден. Никога не забравих интервюто. Все още чувствам духа от това тържествено събитие, докато заедно четяхме за отговорностите, задълженията и благословиите на свещеничеството на Аарон и Мелхиседек - благословии, които идват не само при нас, но и при семействата ни и другите, на които имаме привилегията да служим.
Бях ръкоположен за старейшина, а в деня на заминаването ми на служба във военноморския флот, един член от епископството на моя район се присъедини към моето семейство и приятели на гарата, за да ме изпрати. Точно преди влакът да отпътува, той сложи в ръката ми едно малко издание, озаглавено: Ръководство на мисионера. Засмях се и споменах, че отивам във флота, а не на мисия.
Той отговори: „Вземи го все пак. Може да потрябва“.
Така и стана. Нуждаех се от твърд, правоъгълен предмет, който да сложа на дъното на моряшката си чанта, така че дрехите ми да стоят по-изпънати и по-малко да се мачкат. Ръководство на мисионера беше точно това, от което се нуждаех, и вършеше добра работа в моряшката ми чанта в продължение на 12 седмици.
Вечерта преди коледната ни отпуска нашите мисли бяха отправени към домовете ни. Бараките бяха тихи, но след това тишината бе нарушена от моя другар, в съседното легло – едно мормонско момче, Лийланд Мерил – който започна да стене от болка. Попитах го какво не е наред, а той отвърна, че се чувства много зле. Не искаше да отиде до диспансера в базата, защото знаеше, че ако го направи, няма да може да си отиде вкъщи на следващия ден.
Състоянието му се влошаваше с течение на времето. Най-накрая, знаейки, че аз съм старейшина, той ме помоли да му дам свещеническа благословия.
Никога преди не бях давал свещеническа благословия, нито пък получавал такава, и никога не бях виждал да се дава благословия. Като се помолих тихичко за помощ, аз си спомних Ръководство на мисионера, намиращо се на дъното на моряшката ми чанта. Бързо изпразних чантата и поднесох книгата на нощната светлина. Там, прочетох как се благославя болен човек. С множество наблюдаващи любопитни моряци, аз дадох благословията. Още преди да си бях прибрал нещата в чантата, Лийланд Мерил спеше като малко дете. Събуди се на следващата сутрин, чувствайки се добре. Благодарността, която почувства всеки един от нас за свещеничеството, беше огромна!
С годините съм имал повече възможности да давам благословии на нуждаещите се, отколкото мога изобщо да преброя. Всяка възможност ме е правила дълбоко благодарен, че Бог ми се е доверил с този свещен дар. Аз почитам свещеничеството. Отново и отново съм ставал свидетел на неговото влияние. Виждал съм силата му. Удивлявал съм се на чудесата, които е извършвало.
Братя, на всеки един от нас e поверен един от най-ценните дарове, давани някога на човечеството. Като почитаме нашето свещеничество и живеем живота си така, че по всяко време да бъдем достойни, благословиите на свещеничеството ще се изливат върху ни. Обичам думите, намиращи се в Учение и завети, раздел 121, стих 45, които ни казват защо трябва да сме достойни: „Нека недрата ви се изпълнят с милосърдие към всички човеци и към домочадието на вярата, и нека добродетелта непрестанно да украсява мислите ви; тогава ще нараства увереността ви, когато сте в присъствието Божие, и учението на свещеничеството ще поръси душата ви като небесна роса“.
Като носители на Божието свещеничество, ние сме заети в делото на Господ Исус Христос. Ние сме отвърнали на призива Му; ние изпълняваме Неговото поръчение. Нека учим за Него. Нека следваме Неговите стъпки. Нека живеем според Неговите правила. Като правим тези неща, ние ще бъдем подготвени за всякакъв вид служба, която Той ни призовава да извършим. Това е Неговото дело. Това е Неговата Църква. Всъщност, Той е нашият капитан, Царят на славата, самият Син Божий. Свидетелствам, че Той е жив и правя това в Неговото свято име, в името на Исус Христос, амин.