Изпълване на домовете ни със светлина и истина
От Шерил А. Есплин
Втора съветничка в Общото президентство на Неделното училище за деца
За да може ние и семействата ни да устоим на натиска на света, трябва да сме изпълнени със светлина и евангелска истина.
Сърцето ми се изпълни с Духа, докато слушах тези семейства да учат на свещената истина: „Семейството е от Бог“1. Вдъхновяващата музика е един от многото начини, по които можем да чувстваме как Духът ни нашепва, изпълвайки ни със светлина и истина.
Идеята да бъдем изпълнени със светлина и истина стана особено важна за мен заради едно преживяване, което имах преди много години. Присъствах на едно събрание, на което общия съвет на Младите жени преподаваше за духовно силните семейства и домове. За да демонстрира нагледно това, една ръководителка в Младите жени вдигна два кена с газирани напитки. В едната ръка тя вдигна кен, който бе празен, а в другата – кен, който бе неотворен и пълен с газирана напитка. Първо тя стисна празния кен; той започна да се огъва и се смачка под натиска. После, с другата ръка, тя стисна неотворения кен. Той остана здрав. Не се огъна или смачка като празния кен, защото бе пълен.
Ние оприличихме тази демонстрация на личния ни живот и на домовете и семействата ни. Когато сме изпълнени с Духа и с евангелската истина, ние имаме силата да устоим на външните сили на света, които ни заобикалят и притискат. Обаче, ако не сме изпълнени духовно, нямаме вътрешната сила да устоим на външния натиск и можем да се смачкаме, когато силите ни притиснат.
Сатана знае, че, за да може ние и семействата ни да устоим на натиска на света, трябва да сме изпълнени със светлина и евангелска истина. Затова той прави всичко по силите си да разводни, изкриви и унищожи евангелската истина и да ни държи настрана от тази истина.
Мнозина от нас са кръстени и са получили дара на Светия Дух, чиято роля е да разкрива и учи на истината за всички неща2. С привилегията на този дар идва отговорността да търсим истината, да живеем според истината, която знаем, и да споделяме и защитаваме истината.
Едно от местата, където най-добре се стремим да бъдем изпълнени със светлина и истина, е в нашите домове. Текстът на припева на песента, която чухме, ни напомня: „Бог дава ни семейства, за да сподели любовта Си с нас“3. Семействата са Господната работилница на земята, за да ни помогне да научим Евангелието и да живеем според него. Ние идваме в нашите семейства със свещено задължение да помагаме за духовното укрепване на всеки от нас.
Силните вечни семейства и домовете, изпълнени с Духа, не се случват просто така. Те изискват усилия, отнемат време и се иска всеки член на семейството да върши своята част. Всеки дом е различен, но всеки дом, където дори един човек търси истината, може да промени нещата.
Непрекъснато сме съветвани да увеличаваме духовното си познание чрез молитва, изучаване и размишляване над Писанията и словата на живите пророци. В речта си на миналата обща конференция относно получаването на свидетелство за светлина и истина, президент Дитер Ф. Ухтдорф казва:
„Вечният и всемогъщ Бог … ще говори на тези, които се обърнат към Него с искрено сърце и истинско намерение.
Той ще им говори чрез сънища, видения, мисли и чувства“.
Президент Ухтдорф продължава: „Бог е загрижен за вас. Той ще чуе и ще отговори на личните ви въпроси. Отговорите на вашите молитви обаче ще дойдат по Негов начин и в момент, който Той реши, затова е необходимо да се научите да чувате гласа Му“4.
Един кратък разказ в моето семейство илюстрира този съвет.
Преди няколко месеца прочетох свидетелството на Елизабет Стахели Уокър, сестрата на прадядо ми. Елизабет емигрира в Америка като дете със семейството си от Швейцария.
След като Елизабет сключва брак, тя, нейният съпруг и децата им живеят в Юта, близо до границата с Невада, където те имат пощенска станция. Домът им е място, където отсядат пътници. По цял ден и цяла нощ те трябва да са в готовност да готвят и сервират храна за пътниците. Това е трудна, изтощителна работа и имат малко почивка. Но Елизабет е загрижена най-вече за разговорите с хората, с които общуват.
Елизабет казва, че до този момент винаги е считала за даденост, че Книгата на Мормон е истинна, че пророкът Джозеф Смит е упълномощен от Бог да извърши това, което извършва, и че неговото послание е планът на живота и спасението. Но в нейния живот като че ли нищо не подкрепя това вярване.
Някои от пътниците, които спират, са начетени, образовани, умни хора и винаги разговорът на масата й е, че Джозеф Смит е „хитър мошеник“, който сам е написал Книгата на Мормон и после я е разпространил, за да печели пари. Те действат така, все едно всяко друго мнение е абсурдно, твърдейки, че „мормонството е измама“.
Тези разговори карат Елизабет да се чувства самотна и изолирана. Няма с кого да си поговори, няма време дори да каже молитвите си, макар че се моли, докато работи. Тя е твърде уплашена да каже каквото и да е на хората, които се подиграват на нейната религия. Тя казва, че трябва да допусне, че те казват истината, и чувства, че не би могла да защити вярванията си, дори и да бе опитала.
По-късно Елизабет и семейството й се преместват. Елизабет казва, че има повече време да мисли и не е толкова разсейвана през цялото време. Тя често слиза в килера и се моли на Небесния Отец за това, което я безпокои – за историите, които тези привидно умни мъже й бяха разказали за това, че Евангелието е лъжливо и за Джозеф Смит и Книгата на Мормон.
Една нощ Елизабет сънува сън. Тя казва: „Изглежда стоях карай тесен коларски път, който водеше до подножието на нисък хълм, нагоре по хълма видях един мъж, който гледаше надолу и говореше или изглежда говореше на друг млад мъж, който коленичеше и бе наведен над една дупка в земята. Ръцете му бяха протегнати напред и изглежда се опитваше да стигне нещо в дупката. Можех да видя каменния капак, който изглежда бе отместен от дупката, над която бе надвесено момчето. По пътя имаше много хора, но никой от тях изглежда не се интересуваше от двамата мъже на хълма. Имаше нещо в този сън, което ме впечатли толкова странно, че веднага се събудих; … не можех да разкажа съня си на никого, но вече бях убедена, че той ми показа как ангелът Мороний дава указания на момчето Джозеф по времето, когато получава плочите“.
През пролетта на 1893 г. Елизабет отива в Солт Лейк Сити за освещаването на храма. Тя описва преживяването си: „Там видях същата картина, която видях в моя сън, мисля че бе на един витражен прозорец“. Уверена съм, че дори и да бях видяла хълма Кумора, той нямаше да ми изглежда толкова реален. Сигурна съм, че ми бе показана на сън една картина на ангела Мороний, който дава на Джозеф Смит (златните) плочи“.
Много години след сънуването на този сън и няколко месеца преди тя да почине на близо 88 годишна възраст, Елизабет получава един силен подтик. Тя казва: „Мисълта ми дойде толкова ясна … все едно някой ми каза: … „Не погребвай свидетелството си в земята“5.
Поколения по-късно, потомството на Елизабет продължава да черпи сила от нейното свидетелство. Подобно на Елизабет, ние живеем в един свят на много съмняващи се и критици, които се подиграват на скъпите за нас истини и им се противопоставят. Може да чуваме объркващи истории и противоречиви послания. Подобно на Елизабет, ние трябва да даваме най-доброто от себе си, за да се държим за всяка светлина и истина, с която разполагаме в момента, особено при трудни обстоятелства. Отговорите на молитвите ни може да не дойдат драматично, но трябва да намираме тихи моменти, за да търсим по-висша светлина и истина. А когато я получим, наша е отговорността да живеем според нея, да я споделяме и да я защитаваме.
Оставям ви моето свидетелство, че знам, че като изпълним сърцата и домовете си със светлината и истината на Спасителя, ще имаме вътрешната сила да устоим на всяко обстоятелство. В името на Исус Христос, амин.
Бележка: На 4 април 2015 г. сестра Есплин бе освободена като втора съветничка в Общото президентство на Неделното училище за деца и подкрепена като първа съветничка.