Бъдете отговорни
От старейшина Хорхе Ф. Зебалос
От Седемдесетте
Нека продължаваме напред като учим своите отговорности, вземаме правилни решения, действаме според тези решения и приемаме волята на Отца.
Бях само на 12 години, когато мисионерите пристигнаха за за първи път да проповядват в града, в който съм роден, в северно Чили. Една неделя, след като бях посещавал малък клон шест месеца, един мисионер ми предложи хляб, защото той раздаваше причастието. Аз го погледнах и казах тихо: „Не мога“.
„Защо не?“ – попита той.
Аз му казах: „Защото не съм член на Църквата“1.
Мисионерът не можеше да повярва. Очите му блестяха. Предполагам си е помислил: „Но този младеж идва на всяко събрание! Как така не е член на Църквата?“
Н а следващия ден мисионерите дойдоха у дома и направиха всичко по силите си да проповядват на цялото ми семейство. Но тъй като семейството ми не се интересуваше, моето седмично посещаване на Църквата вече повече от шест месеца бе единственото нещо, което даваше причина на мисионерите да продължат. Накрая настъпи така очакваният момент, когато те ме поканиха да стана член на Църквата на Исус Христос. Мисионерите ми обясниха, че тъй като съм малолетен, ще ми трябва разрешение от моите родители. Отидох с мисионерите при баща ми, като си мислех, че неговият любящ отговор ще бъде: „Сине, когато навършиш пълнолетие ще можеш сам да вземаш такива решения“.
Докато мисионерите говореха с него, аз усилено се молех сърцето му да бъде докоснато, за да ми даде позволението, от което исках. Неговият отговор към мисионерите бе следният: „Старейшини, през последните шест месеца виждах сина ми Хорхе да става рано всяка неделя сутрин, да облича най-хубавите си дрехи и да отива в Църквата. Видях само добро влияние на Църквата в живота му“. След това, като се обърна към мен, той ме изненада като каза: „Сине, ако подходиш отговорно към това решение, тогава имаш позволението ми да бъдеш кръстен“. Аз прегърнах баща ми, целунах го и му благодарих за това, което направи. На следващият ден бях кръстен. Миналата седмица бе 47-мата годишнина от този важен момент в моя живот.
Какви отговорности имаме ние като членове на Църквата на Исус Христос? Президент Джозеф Фийлдинг Смит казва така: „Ние имаме следните две големи отговорности. … Първо, да се стремим към собственото си спасение и второ, нашето задължение към другите хора“2.
Това тогава са главните отговорности, които нашият Отец ни е възложил: да работим за своето собствено спасение и това на другите, с разбирането че в това изказване спасение означава достигане на най-висшата степен на слава, която нашият Отец е подготвил за Своите подчиняващи се чеда3. Тези отговорности, които са ни поверени – и които свободно сме приели – трябва да определят нашите приоритети, нашите желания, нашите решения и ежедневното ни поведение.
За човек, който е успял да разбере, че заради Единението на Исус Христос, възвисяването е наистина достижимо, неуспехът да го получи е проклятие. Ето защо противоположното на спасение е проклятие, също както противоположното на успеха е провал. Президент Томас С. Монсън учи, че „хората не могат за дълго да се задоволяват с посредственост, след като са видели, че могат да постигнат съвършенство“4. Как тогава ние можем да приемем нещо по-малко от възвисяване, след като знаем, че извисяването е възможно?
Позволете ми да споделя четири ключови принципа, които ще ни помогнат да изпълним нашето желание да бъдем отговорни пред нашия Отец, както и да отговорим на Неговото очакване да станем такива, какъвто е Той.
1. Да научим задълженията си
Ако ще изпълняваме волята Божия, ако ще бъдем отговорни пред Него, трябва да започнем с научаване на Неговата воля за нас и разбиране, приемане и живеене според нея. Господ казва: „Затова нека сега всеки човек да научи задължението си да действа в службата, на която е назначен, с цялото си усърдие“5. Да имаме желанието да правим каквото е редно не е достатъчно, ако не се погрижим да разбираме какво нашият Отец очаква от нас и какво иска ние да направим.
В приказката за Алиса в страната на чудесата, Алиса не знае по кой път да тръгне, затова пита Котарака: „Бихте ли ми казали, моля, в коя посока трябва да вървя?“
Той отговаря: „Това до голяма степен зависи от това къде искаш да стигнеш“.
Алиса казва: „Не ме интересува особено къде“.
„Тогава няма значение в коя посока ще тръгнеш“ – казва Котарака6.
Въпреки това, ние знаем, че пътят, който води до „дървото, чиито плод беше желателен, за да направи човека щастлив“7 – „който води в живот“ – е тесен. Нужни са усилия да вървим по пътя и „малцина са ония, които го намират“8.
Нефи проповядва: „словата на Христа ще ви кажат всичко това, което трябва да правите“9. След това добавя: „Светия Дух … ще ви покаже всичко, което трябва да правите“10. По този начин източникът, който ни позволява да научим нашите задължения, са словата на Христос, които трябва да получим чрез древните и съвременните пророци и личното откровение, което получаваме чрез Светия Дух.
2. Да вземем решение
Независимо дали сме научили за възстановяването на Евангелието, определена заповед, задълженията, свързани със служенето в призование или заветите, които сключваме в храма, изборът е наш дали да действаме или не според това ново познание. Всеки човек свободно избира за себе си дали да сключи свещен завет като например кръщение или храмови обреди. Тъй като заклеването е било нормална част от религиозния живот на хората в древни времена, стария закон казва „да се не кълнете на лъжа в Моето Име“11. Въпреки това, в средата на времето Спасителят проповядва по-висш подход за спазване на обещанията като казва, че да означава да и не означава не12. Думата на човек трябва да бъде достатъчна за установяване на неговата или нейната вярност и обещание към някого другиго, а още повече когато този някой е нашият Отец в Небесата. Спазването на обещание се превръща в проявление на вярност и честност към нашата дума.
3. Да действаме съобразно
След като сме научили нашите задължения и сме взели решенията, свързани с това знание и разбиране, ние трябва да действаме съобразно това.
Въздействащ пример за твърдата решителност да спази Своето обещание към Своя Отец идва от случката със Спасителя, когато Му довеждат човек, болен от парализа, за да го излекува. „А Исус, като видя вярата им, каза на паралитика: Синко, прощават ти се греховете“13. Ние знаем, че Единението на Исус Христос е основно за получаване на прошка за греховете ни, но по време на сцената с излекуването на парализирания човек, това грандиозно събитие още не се е случило; страданието на Спасителя в Гетсиманската градина и на кръста все още не се е случило. Въпреки това, Исус не само благославя човека с парализата с възможността да стане и да ходи, но и му опрощава греховете, като така му дава недвусмислен знак, че Той няма да се провали, че ще изпълни обещанието, което е дал на Своя Отец, и че в Гетсиманската градина и на кръста Той ще направи каквото е обещал.
Пътят, по който сме избрали да вървим, е тесен. По него има предизвикателства, които ще изискват нашата вяра в Исус Христос и най-добрите ни усилия, за да останем на него и да продължим. Трябва да се покайваме, да се подчиняваме и да бъдем търпеливи, дори когато не разбираме всички обстоятелства, които ни обкръжават. Трябва да прощаваме на другите и да живеем според това, което сме научили, и с изборите, които сме направили.
4. Доброволно да приемаме волята на Отца
Ученичеството изисква от нас не само да научим нашите задължения, да вземаме правилни решения и да действаме според тях, но също е важно да развием желание и способност да приемаме волята Божия, дори когато тя не съвпада с нашите праведни желания или предпочитания.
Впечатлен съм и се възхищавам на прокажения, който идва при Бог „падна на лицето си и Му се помоли, казвайки: Господи, ако искаш, можеш да ме очистиш“14. Прокаженият не изисква нищо, макар неговите желания сигурно са били праведни; той просто е готов да приеме волята на Бог.
Преди няколко години, скъпа вярна двойка, мои приятели, бяха благословени с дългоочакван син, за когото се молеха много време. Този дом се изпълни с радост, когато нашите приятели и тяхната дъщеря, която бе единственото им дете тогава, се радваха на присъствието на новороденото малко момче. Един ден, обаче, се случи нещо неочаквано: малкото момче, което беше само на около три години, изведнъж изпадна в кома. Веднага, след като научих за ситуацията, аз се обадих на моя приятел, за да изразя моята подкрепа в този тежък момент. Но неговият отговор беше урок за мен. Той каза: „Ако волята на Отца е да го вземе при Себе си, тогава всичко е наред за нас“. В думите на моя приятел нямаше и следа от оплакване, непокорство или недоволство. Напротив, всичко, което усетих в думите му, беше благодарност към Бог за това, че им е позволил да се радват на малкото си момче поне за кратко, както и пълна готовност да приеме волята на Отца за тях. След няколко дни това малко дете бе върнато в селестиалния си дом.
Нека продължаваме напред като учим своите отговорности, вземаме правилни решения, действаме според тези решения и приемаме волята на Отца.
Колко благодарен и щастлив съм от решението на моя баща да ми позволи да взема решение преди 47 години. С течение на времето успях да разбера, че условието, което той ми постави – да нося отговорност за това решение, е означавало да бъда отговорен пред моя Небесен Отец и да полагам усилия за моето собствено спасение и това на моите близки, като по този начин заприличвам повече на този, когото Моят Отец очаква и иска да бъда. На този много специален ден свидетелствам, че Бог, нашият Отец, и Неговият Възлюбен Син са живи. В името на Исус Христос, амин.