Помнете и действайте
Сателитно излъчване на Семинар и Институт по религия • 4 август 2015 г.
На една обща конференция старейшина Марлин К. Дженсън казва: „Ако обърнем специално внимание на употребата на думата помня в Светите писания, ще забележим, че да помним по начина, предвиден от Бог, е основен и спасителен евангелски принцип“. И така, как помненето служи като „основен и спасителен принцип“? Старейшина Дженсън продължава: „Това е така, защото пророческите увещания да помним често са призив за действие: да слушаме, виждаме, да се подчиняваме, да вършим, да се покайваме.“1
Ние имаме пример за това, записан в Книгата на Мормон. Еламан кръщава синовете си Нефи и Лехий и им обяснява защо:
„Ето, аз ви дадох имената на първите ни родители, които дойдоха от земята Ерусалим; и това направих, та да можете да си спомняте за тях, като се сетите за имената си, а щом си спомните за първите ни родители да можете да си спомните за делата им; и като си спомните за делата им, да знаете, че е казано, също и написано, че делата им бяха добри.
Ето защо, синове мои, аз бих желал да вършите това, което е добро.“2
Това е един от начините, по които помненето служи като основен и спасителен принцип. То може да ни помогне да действаме по подходящи и праведни начини. Ето защо в Църквата сме насърчавани да помним онези, които са живели преди нас: онези от семейната ни история, онези от историята на Църквата, онези от Писанията и най–вече да помним самия Спасител.
Млада еврейка, която починала по време на гоненията през Втората световна война, дава чудесно описание как хората от миналото могат да благословят живота ни. Тя пише: „Съществуват звезди, чиито блясък е видим на земята, макар те отдавна да са угаснали. Съществуват хора, чиято светлина продължава да осветява света, макар те вече да не са между живите. Тези светлини са особено ярки през нощта. Те осветяват пътя за човечеството.“3
Този принцип се отнася също и за историята на Семинар и институт. Съществува много в нашата историята, което си заслужава да се помни. По тази причина е написана история на Семинар и Институт по религия. Щастливи сме да съобщим, че скоро хартиено и онлайн копие на тази история ще бъде достъпно за всеки от вас. Надяваме се, че ще бъде прочетено и ще се превърне във важен източник в нашето общо и индивидуално обучение. Тази история може да ни помогне да се поучим от хората, които са направили Семинар и Институт това, което е днес. Ние градим на основите, които те са поставили и се радваме на богатото наследство, което са ни оставили. И макар много от тях да са починали отдавна, те все още могат да ни служат като пътеводна светлина, докато напредваме към бъдещето. Надяваме се, че като си спомняме за тях, ще бъдем водени към спомена за делото им и към действие.
Тази сутрин бих желал накратко да споделя няколко разказа от нашата история. Разказвам ги с надеждата, че като си спомним за онези, на чиито основи стоим, ще пожелаем да им подражаваме – както на техните желания, така и на техните усилия.
В своето обръщение „The Charted Course“ президент Дж. Рубен Кларк- мл. казва, че първото изискване към един учител по религия е личното свидетелство, че Исус е Христос и че Джозеф Смит е Божий Пророк.4 Това свидетелство осигурява мотивация за много верни учители по религия и техните семейства да приемат трудни и неудобни назначения и да пожертват много от личните си амбиции и комфорт. Такъв пример е президент Гордън Б. Хинкли, който казва за себе си: „Аз не знам как да свърша каквото и да е, освен ако не застана на колене и не се помоля за помощ, след което застана на краката си и започна да работя.5 Един такъв човек е Рей Л. Джоунс, който е помолен да открие ранната сутрешна програма на семинара от името на Църквата.
По време на общата конференция през април 1950 г., 10 президенти на колове от област Лос Анджелис се срещат със старейшина Джозеф Фийлдинг Смит, за да обсъдят възможността да създадат някакъв вид семинарна програма за младежите в тяхната област. Те не знаят точно как да го направят, тъй като щатът не позволява време за религиозно образование в учебни дни.
Франклин Л. Уест, пълномощник по образованието на Църквата, знае за някои семинарни класове, които се провеждат в Юта преди училище и вижда в този подход възможното решение на молбата на Южна Калифорния. Пълномощникът пита Рей Л. Джоунс, директор на семинар в Логан, щата Юта, дали би обмислил да замине за Калифорния и да започне програмата. Чувствайки се удобно със сегашното си назначение и току-що настанил се в нов, закупен от него дом, брат Джоунс изразява съмнение, че той трябва да започне програмата.
Нетърпелив да открие програмата, пълномощник Уест предлага на брат Джоунс да остави семейството си в Логан и просто да пътува редовно до Лос Анджелис – разстояние от повече от 1127 км. На края брат Джоунс се съгласява да се помоли по въпроса. След като прекарва известно време в размисъл той решава да продаде дома си в Логан и да се премести за постоянно в Лос Анджелис, за да започне програмата.6
Също както Нефи, който казва: „Аз бях воден от Духа, без да знам предварително нещата, които трябваше да извърша“,7 Рей Л. Джоунс заминава за Южна Калифорния.
Църквата не осигурява средства за неговото пътуване, затова брат Джоунс си намира работа като шофьор на добитък от Юта до Калифорния. Накрая той премества семейството си в Лос Анджелис и помага в организирането на местен съвет по образованието. Президент на кол от областта, Хауърд У. Хънтър, служи като председател на съвета, а останалото – както се казва – е история.8 Онова, което започва през 1950 г. със 195 ученици в седем класа за 65 години се превръща в четвърт милион ученици в 136 страни.
Този дух на отдаденост и саможертва се проявява отново и отново в сърцата на преподавателите по религия от всяка част не света. Чуйте историята на един от нашите учители по религия в Монголия, който се вслушва в съвета на своя свещенически ръководител и започва работа при трудни обстоятелства, за да успее:
Одгерел Очиряв, обърнат в Църквата, завършва докторска степен по лесовъдство и работи като изследовател в Монголия, когато е помолен да започне работа на пълен работен ден като координатор на семинара и института. Първоначално той отказва предложението, но накрая се съгласява. През ноември 2008 г. брат Одгерел и неговият областен ръководител, Патрик Чеук, се срещат с президента на мисия. Президентът пита защо не се провеждат ранни сутрешни семинарни часове в Монголия. Брат Очиряв отговаря: „Г–н президент, това е Монголия. Студено е, тъмно е, има опасни кучета и няма обществен транспорт“. Година по–късно тримата се срещат отново и президентът на мисия задава същия въпрос. Брат Очиряв отново отговаря: „Студено е, тъмно е, има опасни кучета и няма обществен транспорт“. След срещата брат Чеук придърпва брат Очиряв настрани и казва: „Одгерел, когато твоят свещенически ръководител поиска от теб да направиш нещо, трябва да работиш по въпроса!“. В отговор брат Одгерел казва: „Патрик, ти не разбираш монголския мрак, монголския студ, монголските кучета и липсата на обществен транспорт!“ Така приключва разговорът.
Скоро след това брат Очиряв чете Учение и завети 85:8 и изразът „да подпре ковчега“ му прави впечатление. Той прочита цитат от президент Дейвид О. Маккей в ръководството на института, че онези, които се опитват да „подпрат ковчега“ скоро умират духовно. След време брат Очиряв пише: „Тъй като не желаех да загубя Духа, аз започнах да работя над програмата за ранния сутрешен семинар за Монголия. Изненадващо нашите местни свещенически ръководители бяха ентусиазирани от идеята“.9 През септември 2009 г. те започват със 140 ученика, а през март вече го посещават 352 ученика, които се борят смело с една от най–студените зими в Монголия за последните 30 години – зима, в която средната температура е –32 градуса по Целзий.
На една обща конференция епископ Виктор Л. Браун казва: „В света, много организации, църкви, правителства, дори семейства губят много от своята жизненост, защото се страхуват да помолят хората за жертва. Важно е да не допускаме същата грешка.“10
Позволете ми да отнема минута и да ви благодаря от името на администрацията за жертвите, които всички вие правите. Много от най–значителните неща, които правите, за да благославяте младите хора, остават незабелязани и никога не се появяват в докладите. Вярвам, че служението и жертвата продължават да процъфтяват в нашата организация. Благодаря ви! И както се пее в един от нашите химни, нека вашите жертви „осъществяват небесните благословии“11 за вас и вашите близки.
Успешните програми на семинара и института винаги са изисквали учители по релития да имат добри работни отношения с останалите, включително родители, свещенически ръководители, училищен персонал и членове на общността. Нашето поведение и работа с другите хора трябва винаги да олицетворяват Духа на Христос и Неговото Евангелие.
Старейшина Робърт Д. Хейлз казва: „Как се отнасяме към членовете на нашето семейство, нашите съседи, бизнес партньори и към всички, които срещаме, ще разкрие дали сме взели името Му върху си и дали винаги си спомняме за Него“.12 Такова отношение е проявено от директора на първия институт, брат Дж. Уайли Сешънс.
След като служи седем години като президент на Мисия Южна Африка, брат и сестра Сешънс са поканени от Първото президентство да се преместят в Москва, щата Айдахо, за да започнат програма на Института. Докато членовете на Църквата в Москва, щата Айдахо, приветстват брат Сешънс и семейството му, някои групи от общността гледат с подозрение на тях. Неясната цел на неговото назначение в Москва повдига нивото на недоверие. … Няколко местни бизнесмени дори създават комитет, който да го наглежда и да се увери, че той няма да „мормонизира“ университета.
Брат Сешънс се присъединява към няколко обществени организации с цел да се сближи с хора, които при други обстоятелства не биха пожелали да говорят с него. На серия от вечери, давани два пъти седмично от Търговската камара, той се старае да седне до човека, който ръководи комитета, създаден да се противопоставя на неговата работа. На една от тези вечери, този мъж казва: „… Вие сте интересен човек. Бях назначен да служа в комитет, който да ви държи далеч от Москва, а всеки път, когато ви видя, вие сте толкова приятелски настроен, че започвам все повече да ви харесвам“. Брат Сешънс отговаря: „При мен също е така. Нека просто бъдем приятели“. След време брат Сешънс си спомня, че този човек става един от най–добрите му приятели по време на престоя му в Москва.13
В Учение и завети Господ казва: „Никой не може да съдейства за това дело, освен ако не е смирен и изпълнен с любов“.14Не можем да изпълняваме делото на преподаватели по религия, ако не сме мотивирани от любов: любов към Господ, към нашето семейство, нашите ученици и към хората, с които работим.
През 1978 г. старейшина Гордън Б. Хинкли се обръща към служителите по образование в Църквата и казва:
„Нека любовта бъде вашият ръководен принцип. Това е най-великата сила на земята. …
Хранете … дълбока обич към тези, на които преподавате … особено към онези, до които изглежда трудно да се доближите. Те най–много се нуждаят от вас и чудото, което ще дойде в живота им, докато се трудите с тях в дух на насърчаване, а добротата ще донесе както задоволство и удовлетворение на всички вас във всеки ваш ден, така и сила, и вяра и свидетелство на тях.“15
Възможно е понякога да изпитваме трудност да обичаме някои ученици или хора, с които работим. Какво правим тогава? В нашата история има разказ на бивш администратор и трудността, която изпитва да обича хората, с които е помолен да работи. Моля, обърнете внимание в тази история кое е нещото, което накрая му позволява да обича.
Докато Църквата се разпространява по света, Семинар и Институт по религия се изправя пред предизвикателството да осигурява религиозно образование в нови държави, култури и езици. В началото на 70-те години на 20 век администрацията на Семинара и Института по религия е преструктурирана и на помощник–администраторите е възложено да наблюдават международни области.
Франк Дей, един от помощник–администраторите, служи като морски пехотинец през Втората световна война. Той се сражава в Южния Пасифик и е обучаван да мрази врага. Брат Дей сега се тревожи, че може да бъде назначен да работи с хора от Азия.
Точно както се опасява, брат Джо Дж. Кристенсен, помощник–пълномощник по образованието, го моли да наблюдава Южния Пасифик и Азия. Докато брат Дей пътува през Тихия океан към Япония, … чувствата, които все още изпитва от времето на войната, се прокрадват в сърцето му, въпреки че той искрено се моли те да изчезнат. Докато се приготвя за кацане, брат Дей е изпълнен от дълбок страх. Той преминава през летището и се приближава до президента на мисия. Докато гледа лицето на президента на мисия, той вижда в него единствено любов и е завладян от собствените си чувства на обич. Всички предишни негови негативни чувства се изпаряват.16
Брат Дей казва, че искрено се е молил и Духът на Господ е донесъл такава любов в сърцето му, която не съществувала естествено там. Ние можем да направим същото. Мормон съветва: „Молете се на Отца с цялото си сърце, за да можете да бъдете изпълнени с тази любов“.17
Същият този Дух ни насърчава и повдига, когато се чувстваме самотни, неоценени или обезкуражени.
Боб и Гуенда Арнолд получават назначение да се преместят в Гватемала и да започнат програма на Семинар и Институт там. Брат Арнолд описва чувствата, които изпитва на връщане към дома си, след като приключва задачата си: „Беше между 12:30 и 1:00 ч. през нощта. По това време усетих едно ужасно чувство на самота, че никой в света не знаеше къде съм. Семейството ми мислеше, че спя някъде. Хората в Съединените Щати нямаха представа какво правя. Почувствах се толкова самотен. Докато шофирах през една красива гориста местност, с небе изпълнено с ярки звезди, аз се вгледах нагоре и Духът прошепна: „Аз знам къде си“. Самотата си отиде и аз плаках почти през целия път към дома. Чувството на радост и спокойствие дойде от знанието, че моят Отец в Небесата знае за мен и за това, което правя“.18
Ако историята на Семинара и Института ни учи на нещо, то това трябва да е да бъдем благодарни за невероятната привилегия, която имаме да бъдем свързани с преданите и вярващи младежи на Църквата. По целия свят тези ученици показват дух на вяра и жертва. Например, един младеж става всяка сутрин в 3:15 ч., за да отиде на време на семинар. Неговият път изисква да върви до автобусната спирка, да пътува 15 мин. с автобус, да чака втори автобус, да пътува и с него, след което да върви четири преки до сградата на Църквата. Той често трябва да прави това в дъжд и студ. В края на годината, той има над 90 процента посещаемост и никакви закъснения.
Предлагам още един пример за това колко отдадени и изпълнени с вяра могат да бъдат нашите ученици.
Стивън К. Айба, бивш помощник–администратор, служи като мисионер във Филипините и няколко години по–късно се връща там, за да помогне за започване на семинар. Той разказва за посещение в семейство, което познава откакто е мисионер – семейство, което има жизнерадостна дванадесетгодишна дъщеря на име Мария. Брат Айба пише:
„Почуках на вратата на техния … дом … и майката отвори. … Казах й защо съм се върнал и й обясних програмата за домашно обучение на семинара.
Попитах за Мария, която тогава трябваше да е на около 19 години. Майката дръпна завесата, която разделяше стаята и там, лежаща на леглото, сякаш като манекен, тежаща около 25–30 кг., лежеше Мария в последен стадий на рак. Тя се озари с онази чудесна усмивка и онези блестящи очи, когато се приближих към нея.
Тя попита дали може да започне своето семинарно обучение. Оставаха й само шест месеца живот и искаше да бъде по–добре подготвена да проповядва на своите роднини в света на духовете. Обещах й, че щом материалите пристигнат в Манила, тя първа ще ги получи. Когато се върнах седмица след това, Мария беше готова да учи.
Баща й, сега член и президент на клон, бе поставил огледала над главата й, за да гледа и да чете и пише. Заради отслабеното й състояние тя не можеше да седи. Една седмица преди да почине … Мария завършва последното упражнение от домашното обучение за Книгата на Мормон – девет месеца работа, повече от хиляда страници, всяка дума, всяко празно място“19.
Надяваме се, че когато тази история стане достъпна, вие ще я прочетете, ще прилагате уроците, на които тя ни учи – и най–вече – ще бъдете здраво звено във веригата на нашата разгръщаща се история.
Президент Дитер Ф. Ухтдорф казва:
„Понякога гледаме на Възстановяването на Евангелието като на нещо завършено, което вече е минало. … В действителност, Възстановяването е продължителен процес; ние живеем в него и сега. …
Това е един от най-забележителните моменти в световната история!“
В допълнение към това президент Ухтдорф ни съветва да не „проспим Възстановяването“.20Ние трябва да сме едновременно благодарни и смирени, че ни е дадена свещената възможност да помагаме в написването на тази глава в продължаващата история на Възстановяването.
Всички ние сме свидетели как Господ „ускорява Своето спасително дело“. Старейшина Куентин Л. Кук казва: „Голяма част от трудната задача за ускоряване на делото на спасението за живите и починалите ще се извърши от вас, млади хора“.21 Като учители по религия ние можем да помогнем те да се подготвят да изпълнят тази трудна задача. Можем да им помогнем най-добре, както предлага президент Айринг преди няколко години, като изискваме повече от тях, а не по–малко.22
Когато учениците увеличават своите знания чрез редовното посещение на часовете, посредством извънкласно четене и чрез участие във възложените задачи, те ще бъдат подготвени както никое друго поколение преди тях.
Християнският автор и апологет, К. С. Луис, веднъж пише: „Най–важните събития във всяка епоха никога не стигат до историческите книги“.23 Повече от сто години съществуват хора в семинара и института, които тихо се трудят и жертват, за да доведат младите хора при Христос. Мнозинството от тях и техните истории никога няма да попаднат в книгите. „Ангели в небесата записват“ 24 и една книга се води на друго място, която ще включва всяко действие – включително вашето – което помага на Господ да завърши Своето дело.
Говорихме накратко днес за нашата история. Но когато се обръщаме и гледаме към бъдещето, ще е от полза да помним коментар, направен от старейшина Джеймз Е. Талмидж. „Пророчеството - казва той, - е летопис на неща, които още не са се появили. Историята е летопис на тези неща, след като вече са се случили; и от двете, на пророчеството може повече да се вярва поради точността му, отколкото на историята“.25
А какво казва пророчеството за нашето бъдеще? Пророкът Джозеф Смит ни казва: „Ничия нечестива ръка не може да спре напредъка на делото; … истината за Бог ще върви напред смело, величаво и независимо, докато проникне на всеки континент, посети всяка област, премине през всяка страна и прозвучи във всяко ухо, докато целите на Бог бъдат постигнати и великият Иехова каже, че делото е свършено.“26
Нека Господ благослови всеки от нас в усилията ни да използваме нашата история, за да си спомняме – и да действаме – докато осигуряваме великия триумф на Господното дело. В името на Исус Христос, амин.
© 2015 by Intellectual Reserve, Inc. Всички права запазени. Одобрено на английски: 6/15 г. Одобрено за превод: 6/15 г. Превод на „Remember and Act“. Bulgarian. PD10054335 112