Приятел на приятел
Асансьорът и покаянието
Когато бях на 11 години, семейството ми живееше в 12-етажна сграда в Хонг Конг. Всеки ден след училище се втурвах в сградата и взeмах асансьора до апартамента ни.
Един ден влязох в асансьора и натиснах всички копчета, така че да светнат. Така асансьорът щеше да спира на веки етаж. Вратите започнаха да се затварят, когато една ръка се мушна и ги накара да се отворят. Беше една от нашите съседки от горните етажи. Тя не каза нищо за натиснатите копчета, но аз се притесних. Стори ми се, че измина цяла вечност, докато се прибера!
Както се очакваше, асансьорът спираше на всеки следващ етаж, изчакваше и след това продължаваше. Веднага щом вратите се отвориха на моя етаж, аз се втурнах навън. Прибрах се целия в пот, защото тичах толкова бързо!
Скоро след като си влязох у дома, телефонът позвъня. Беше съседката от асансьора. Толкова се притеснявах, докато чаках Мама да свърши разговора си.
След като приключи, майка ми попита: „Натисна ли всички копчета в асансьора?“.
Не можех да лъжа майка си. „Да“ – отговорих аз.
Майка ми се усмихна. „Добре, нека се качим горе и да говорим с нашата съседка“.
Качихме се заедно горе. Аз звъннах на звънеца и съседката се показа. Наведох ниско глава, докато се извинявах за това, че бях натиснал всички копчета. Обещах повече никога да не правя така.
Съседката ни беше мила. Тя каза: „Стига да не го правиш никога пак, мисля, че всичко е наред“.
След като ѝ се извиних, се почувствах добре. Никога повече не натисках всички копчета в асансьора.
Това преживяване ми помогна да науча за покаянието. Знаех, че бях постъпил погрешно. Съжалих и помолих за прошка. И никога не повторих случилото се. След това се чувствах щастлив! Покаянието може да носи щастие и на вас.
Илюстрация от Алиса Талънт