Велосипедна шега
Приятелите му казаха, че ще бъде забавно. Но чувството не беше правилно.
Сам въртеше педалите на колелото си възможно най-бързо нагоре по хълма. Наведе се напред. Вятърът вееше косата му. Приятелят му Лиам караше до него.
„Измори ли се вече?“ – попита Лиам.
„Няма начин!“ – отвърна Сам.
Приятелят им Ерик беше вече на върха на хълма, в парка.
„Komm schon! Хайде!“ – извика той.
Сам и Лиам стигнаха върха. Момчетата паркираха велосипедите си и седнаха под едно дърво.
Лиам взе един камък и го хвърли. „Скучно ми е“. В малкото им селце в Швейцария нямаше много за правене.
„На мен също“ – отвърна Ерик. Той разрови пръстта с една пръчка.
„Можем да продължим да караме колелетата“ – предложи Сам.
Лиам направи гримаса. „Само това правим винаги.
Нека се позабавляваме!“ – възрази Ерик. Той скочи и отиде при множеството паркирани велосипеди. Сам и Лиам го последваха.
Стомахът на Сам се сви от притеснение. Понякога това, което Ерик и Лиам смятаха за забавно, за него не беше. Ерик и Лиам обичаха да дразнят другите деца и да бъдат груби в клас. Но може би този път щеше да бъде по-различно.
Освен това в класа на Сам нямаше много момчета. Ако не дружеше с Ерик и Лиам, с кого тогава щеше да бъде приятел?
„Нека махнем капачките на клапаните на всички гуми – прошепна Ерик. – Можем да ги скрием до дървото“. Той клекна до едно лъскаво червено колело и отви малката капачка на една от гумите.
Лиам се разсмя. „Да! Това ще е много забавно“.
Сам въздъхна. Сгреши. И този път щеше да е същото. „Не знам – отвърна той. – Защо просто не си вървим“.
Ерик бутна Сам по ръката. „А, я стига! – каза той. – Никой не ни гледа“.
„Това са просто мънички части – добави Лиам. – Никой няма и да забележи, че ги няма“.
Сам се опита да игнорира неприятното чувство в стомаха си. Да свалят капачките нямаше да повреди колелетата. Той сви рамене и кимна.
Трите момчета бързо свалиха всички капачки от гумите и изтичаха към дървото. Скриха ги под един камък и седнаха да наблюдават велосипедите. Лиам и Ерик се кикотеха.
Не след дълго се появи един мъж, отключи колелото си и си тръгна.
„Виждаш ли? Дори не забеляза“ – каза Лиам.
Но аз забелязах – помисли си Сам.
През останалата част от деня Сам не спираше да мисли за капачките на клапаните. Искаше му се да може да ги върне, но нямаше начин да открие собствениците на колелетата. Той коленичи и се помоли на Небесния Отец за това.
„Чувствам се ужасно – каза Сам. – Иска ми се никога да не го бях правил. Моля Те, Небесни Отче, прости ми“.
На следващия ден Сам и приятелите му отново отидоха в парка с колелетата си.
Ерик отново предложи: „Нека да махнем капачките на клапаните!“.
Лиам отново се съгласи.
Сам си спомни своята молитва. Но този път събра сили.
„Не мисля, че трябва да го правим“ – заяви той.
„Защо не? – попита намръщено Лиам. – Никой даже не забеляза вчера“.
„Аз не бих искал някой да ми пипа колелото“ – отвърна Сам. Преди другите момчета да реагират, Сам скочи на колелото си. „Ще ви изпреваря до пекарната!“ – извика той. След това започна да върти педалите с всичка сила.
Ерик и Лиам грабнаха колелетата си.
„Не е честно! Ти тръгна по-рано“ – каза Лиам.
Сам се усмихна, когато приятелите му се втурнаха след него. Той тихичко благодари на Небесния Отец. Почувства се много по-добре.
Илюстрации от Шейн Клестър