Отбори и таланти
В най-добрите отбори играчите работят заедно и си помагат един на друг, за да стават по-добри.
„Бягай, Джилиан, бягай!“ – извика Татко. Таткото на Джилиан беше треньорът на нейния отбор по футбол. Те тренираха много усилено, за да се подготвят за финалния мач. Слънцето грееше силно, но Джилиан продължаваше да бяга.
Най-накрая Татко наду свирката. „Добре, нека да починем“.
Джилиан грабна бутилката си с вода и седна при момчетата на пейката. Тя беше единственото момиче в отбора, но това не я притесняваше. Всички те работеха заедно и си помагаха един на друг да стават по-добри. Тя се чувстваше щастлива да играе с отбора си, въпреки че беше уморена и изпотена.
„Татко, как се справихме днес?“ – попита тя.
Татко ѝ се усмихна. „Чудесно! Мисля, че отборът е готов за мача“.
Джилиан също се усмихна. Заслужаваше си усилената работа на всички!
След тренировката, на връщане към вкъщи, Джилиан видя приятелката си, Мей. Те бяха в един и същи клас на Неделното училище за деца. Но известно време Мей не беше идвала в часовете.
Джилиан се усмихна на Мей. „Здравей, Мей! Липсваш ми в Неделното училище за деца. Добре ли си?“
Мей впери поглед надолу към обувките си. „Майка ми не иска да ходи на църква“.
„Как така?“
„Не знам“. Мей надигна глава. „Е, аз трябва да тръгвам“.
Джилиан помаха и наблюдаваше как Мей се отдалечава. Как мога да помогна на Мей? – чудеше се тя.
Когато Джилиан се прибра у дома, тя изсвири на укулелето си няколко песни от Неделното училище за деца. След това покани братята си да пеят с нея. Те пяха, докато Мама не ги повика за вечеря.
„Утре ще отида да посетя сестра Ауреа“ – каза Мама.
„Сестра Ауреа е майката на Мей, нали така? – попита Джилиан. – Мога ли да дойда с теб? Мей не идва в Неделното училище за деца. И когато я видях днес, тя изглеждаше малко тъжна“.
„Разбира се, че може да дойдеш“ – отвърна Мама.
„Ще си взема укулелето! Мога да посвиря песни от Неделното училище за деца. Обзалагам се, че ѝ липсва да ги пее“ – каза Джилиан.
Когато на следващия ден отидоха в дома на Мей, Джилиан я прегърна силно. Докато майките им разговаряха, момичетата излязоха навън. Джилиан свиреше на своето укулеле, а Мей избираше песните. Те се забавляваха, смееха се и пееха заедно, докато дойде време Джилиан да си ходи.
„Беше чудесно да те видя – каза Джилиан. – Липсваш ни в Неделното училище за деца“.
„Да, иска ми се да можех да дойда. Може би ще попитам отново мама“.
На следващата неделя, Мей беше на църква. Джилиан седна до нея. „Толкова съм щастлива, че дойде“ – каза тя.
Мей се усмихна широко. „И аз също“.
Няколко дни по-късно, най-накрая дойде времето за голямата футболна среща. Преди мача Джилиан помоли отбора да се помолят. След това бе време да играят. Джилиан тичаше с всички сили. Тя и отборът ѝ се бореха да вземат топката и да отбелязват голове. Нейният отбор спечели играта!
Същата вечер, докато лежеше в леглото, Джилиан мислеше за Мей и за футболния си отбор. Тя беше щастлива да бъде част от отбор, точно както беше щастлива да бъде част от Неделното училище за деца. Те всички си помагаха един на друг. Джилиан беше щастлива да помага на приятелите си, без значение дали на църква или на терена.
Илюстрации от Маркос Кало