Благословиите на службата
Членове на Църквата благославят живота и укрепват свидетелства, като подражават на примера на Спасителя в служба на другите.
Примерната служба на президент Томас С. Монсън е добре известна сред членовете на Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни. Над шест десетилетия той протяга ръка на нуждаещите се, като дава утеха и мир на безброй хора и служи лично болните и страдащите.1
“Днес има сърца, които да бъдат зарадвани, има дела, които да бъдат изпълнени – тъкмо скъпоценни души за спасяване”, заявява президент Монсън. “Болните, изтощените, гладуващите, студуващите, наранените, самотните, възрастните, странниците, всички призовават за нашата помощ”.2
В своята лична служба президент Монсън показва каква е разликата между отслужване и служене. Членовете на Църквата отслужват програми и обреди, но служат на отделни хора, като ги обичат и ги подпомагат. Като протяга ръка на другите, президент Монсън подражава на Спасителя, Който “не дойде да Му служат, но да служи” (Марка 10:45).
Както илюстрират следните четири разказа, светиите от последните дни, които отиват и … правят също така (вж.Лука 10:37), благославят другите, Църквата и себе си.
Самарянката с тестото за палачинки
Възстановяването ми след една малка операция не бе така леко, както ме бяха накарали да очаквам. Но като президентка на Общество за взаимопомощ на район смятах, че трябва да оказвам помощ на другите, не да я искам. В понеделник сутринта, три дни след операцията, трябваше да приготвя за училище седем деца. Питах се дали трябва да задържа у дома най-голямата си дъщеря, за да й помагам с бебето.
Докато тези мисли се въртяха из главата ми, звънецът на входа иззвъня. Вики Уудард, първата ми съветничка и добра приятелка, бе дошла да помогне. Тя обяви, че е дошла да направи палачинки. Носеше купа с брашно и попита дали мога да намеря тиган. Децата бяха възхитени.
След закуската Вики отведе децата до училище, почисти и взе бебето, докато дойде времето за неговата следобедна дрямка. Когато по-късно попитах кой се грижи за собствените й малки деца, тя ми каза, че съпругът й излязъл от работа за няколко часа, та да може тя да помогне на мен.
Службата на Вики и съпругът й в онзи ден ми позволиха да събера сили и допринесоха за моето оздравяване.
Бевърли Ашкрофт, Аризона, САЩ
На тия най-скромни
Един ден, докато бях сама в къщи с най-малкия си син, се подхлъзнах на стъпало и паднах. Последвалата коремна болка продължи няколко дни, тъй че отидох на лекар.
Бях бременна и изследванията показаха, че плацентата ми се е отлепила. Това състояние изискваше пълен покой или можех да загубя бебето.
Безпокоях се, защото имахме три малки деца и не можех да си позволя да плащам за помощничка. Сестрите в моя клон обаче узнаха за състоянието ми и ми дойдоха на помощ без да бъдат молени. Те се организираха в три групи, които ми помагаха сутрин, следобед и вечер.
Идваха да перат, гладят, готвят, чистят и да помагат на децата с домашните им. Една сестра на име Руте, кръстена в Църквата, докато бях на легло, стана много популярна в къщи. Руте бе медицинска сестра и помагаше вечер, като слагаше необходимите инжекции.
Нямаше нужда да моля за нищо; сестрите предугаждаха нуждите ми и се грижеха за всичко. Когато идваха повече помощнички, отколкото бе нужно, една сестра сядаше и разговаряше с мен. Те правиха така три месеца.
Тези сестри ми дадоха сила, любов и преданост. Те ми даваха от своето време и таланти. Правеха жертви, за да бъдат тук. Никога не поискаха нещо в замяна. Те обичаха и служеха, следвайки примера на Господ, Който ни учи, “Истина ви казвам: Понеже сте направили това на един от тия най-скромни Мои братя, на Мене сте го направили” (Матея 25:40).
Енилзе де Рочио Ферейра да Силва, Парана, Бразилия
Просто донеси дрехите им
Докато съпругът ми Брандън бе в командировка в Орландо, Флорида, една нощ се събудил с треска и трудности в дишането. Обадил се на бърза помощ, която го откарала в болница и там научил, че има сериозна пневмония.
Понеже Брандън и аз имаме съвсем малки синове, не можах веднага да замина от дома ни в Пенсилвания за Флорида. Звънях на Брандън всеки ден по телефона, надявайки се да се подобри, та да може да се прибере при нас.
Положението му обаче се влоши. Когато една сестра от болницата настоя да дойда колкото се може по-бързо, започнах да обмислям кой може да поеме грижата за двете ни момчета.
Майка ми се съгласи да вземе отпуска и каза, че идва колкото може по-бързо, но полетът, който трябваше да взема, бе преди тя да може да пристигне. Обадих се на няколко приятелки да видя дали могат да гледат момчетата, докато майка ми пристигне. Една приятелка от Обществото за взаимопомощ, Джаки Олдс, каза, че ще се радва да ги погледа.
“Просто донеси дрехите им и пелени”, каза тя, “и аз ще ги задържа толкова дни, колкото ти се налага да отсъстваш”.
Понечих да откажа, защото тази сестра с три свои деца бе достатъчно заета, но тя настоя. Когато докарах у нея нашите момченца малко след това, тя ме утеши, казвайки, “Не се безпокой за тях. Безпокой се за Брандън, да се оправя и да си дойде в къщи. Грижила съм се за малчугани преди”.
Тогава разбрах, че момчетата ще бъдат в сигурни ръце, щастливи и за тях ще се грижат добре, както и стана. Можех да бъда със съпруга ми, сериозно болен по времето когато дойдох в болницата. Но след няколко дни той бе достатъчно закрепнал да се прибере в къщи.
Благодарна съм за добрата приятелка, която се отзова – далеч повече от онова, за което бе помолена, и ни служи във време на нужда.
Кели Паркс, Пенсилвания, САЩ
Служба на болния
Брат Андерсън, енергичен 35-годишен президент на Младите мъже в района, бе типът младежки ръководител, от който всеки се възхищава: завърнал се мисионер, баща на 5 деца, със свой бизнес, млад по сърце. Но сега той имаше левкемия. След като научи новината от епископа, Райън Хил, първият помощник в кворума на свещениците, се залови за работа, звънейки на всеки активен и неактивен свещеник от кворума.
“Отиваме в болницата да видим брат Андерсън. Нуждаем се от всеки човек. Може ли да дойдеш?”, повтаряше той при всяко обаждане.
“Не съм сигурен, че ще мога”, каза един свещеник. “Може да се наложи да работя”.
“Тогава ще те изчакаме да свършиш работа”, отвърна Райън. “Това е нещо, което трябва да свършим заедно”.
“Добре”, отвърна членът на кворума. “Ще видя дали мога да си разменя смените с някой друг”.
Всичките 11 свещеници отидоха в болницата. Там бяха и неактивните, и онези, които никога не пропускаха неделно събрание. Заедно те се смяха, плакаха, молиха се и кроиха планове за бъдещето. През следващите месеци те направиха график да разтриват краката на брат Андерсън, когато кръвообращението му бе зле, редуваха се да дават кръв в двучасови сеанси, така че той използваше само тяхна кръв и дори пътуваха 32 км в нощта на абитуриентския бал с приятелките си (включително две момичета не от Църквата) до болничното му легло, за да може той да сподели училищните им преживявания.
В последните си дни брат Андерсън ги помоли да отслужат мисии, да сключат брак в храма и да държат връзка един с друг. Близо 12 г. по-късно, завърнали се у дома след мисии, сключили брак в храма и имащи собствени семейства, те все още си припомнят това повратно преживяване на съвместна служба на техния обичан ръководител.
Норман Хил, Тексас, САЩ
Илюстрации Грег Торкелсън