Чакането си струваше
Когато влязох в храма Буенос Айрес Аржентина с младежите от моя район да извършим кръщение за мъртвите, чакахме няколко минути в една приемна. После храмовите работници ни помолиха да слезем в една зала, където имаше столове, и отново да почакаме.
Понеже бе събота, в храма бяха дошли много хора от цяла Аржентина. Чакахме там два часа и половина, просто седейки тихо. В ума ми започнаха да се въртят някои не особено приятни мисли: “Как могат да ни карат да чакаме цялото това време? Уморена съм и очевидно щеше да е по-добре да не бях идвала, защото това си е губене на време”.
Станах и започнах да се разхождам из залата. Скоро дойде един от работниците и каза: “Млади хора, не бъдете нетърпеливи. Разбирам, че сте чакали доста време, но знаете ли какво? В света на духовете милиони хора са чакали този момент от векове и мога да ви уверя, че те са много нетърпеливи кога ще им дойде редът. Братята кръщават и потвърждават и не могат да направят повече от онова, което правят”.
Когато той изрече тези думи, аз се смутих. Осъзнах, че съм била себична, защото не исках да отделя часове за тези хора, които са чакали толкова дълги години и са нямали възможността, която имах аз, да чуят Евангелието и да бъдат кръстени на земята,
Работникът дойде отново и започна да извиква имена от нашия район. Една сестра ни даде бели одежди, които повече или по-малко ни бяха по мярка. След като се облякохме, тя прибра назад косите ни и ги превърза с бяла лента.
После боси закрачихме към пейките в залата за кръщения. Килимите бяха толкова меки и дебели, че сякаш не стъпвахме по земята.
Когато дойде редът ми, бях толкова нервна, сякаш бе денят на собственото ми кръщение. Но работниците бяха толкова мили и търпеливи с всеки от нас, че просто се чувствах невероятно.
Когато излязох от басейна, една сестра че чакаше с голяма бяла хавлия и широка усмивка. Преоблякох се и влязох в залата, където бях потвърдена. Същата сестра, която ми даде хавлията, влезе при мен и ми благодари за желанието да върша Господното дело.
Като си тръгнах от храма, осъзнах, че това бе едно от най-хубавите преживявания в живота ми. Храмът е свято място и Духът Господен е там, ръководейки Неговото велико дело. Това си струва всякакво чакане.
Илюстрация от Джон Замудио