Ние сме Господните ръце
Издирването на бедните и служенето на страдащите е неизменна част от това да си ученик на Исус Христос.
По време на ранните дни на Голямата депресия, шест президенти на кол от долината на Солт Лейк се събрали, за да се борят със смрачаващите се облаци на бедността и глада, които заплашвали толкова много членове на Църквата.1 Въпреки че икономическата криза засегнала хора навсякъде, Юта, в частност, била опустошена.2
По това време църковните ръководители имали малко ресурси, с които да помагат на хората в нужда. Разбира се, те можели да използват даренията от пост, но хроничната нужда надвишавала всичко, което някога били изпитали. Под ръководството на Председателстващото епископство, в началото на века било основано Бюрото по трудова заетост „Дезърет”. Но то не било достатъчно за справянето с такава огромна нужда.
Тези шест свещенически ръководители знаели, че ако хората в техните колове трябвало да получат помощ, не можели да чакат. Трябвало да предприемат незабавни мерки. Започнали като осигурили на хората работа. Организирали мъжете и ги завели на полето, където можели да събират реколтата. В замяна за труда им, благодарните фермери щедро дарили храна на тези мъже. Излишъкът бил занесен в един склад и раздаден на гладните. С нарастването на даренията, светиите започнали за консервират храна, за да я съхранят. Това било началото на съвременната програма по благосъстоянието.
Осем десетилетия по-късно, днешните църковни ръководители по целия свят се грижат за конгрегациите си и чувстват същата решителност да помагат на хората в нужда.
През 2011 г., на октомврийската обща конференция, президент Дитер Ф. Ухтдорф, втори съветник в Първото Президентство, казва: „Твърде често забелязваме нечия нужда близо до нас и се надяваме някой отдалеч да се появи по някакъв магически начин и да посрещне тези нужди. Може би очакваме експерти със специализирано знание, които да решат точно определени проблеми. Когато правим това, ние лишаваме своя ближен от службата, която можем да дадем; лишаваме и себе си от възможността да служим. Макар да няма нищо нередно в експертите, истината е следната: никога няма да има достатъчно от тях, за да могат да решат всички проблеми. Вместо това Господ е поставил Своето свещеничество и неговата организация пред нашия праг навсякъде по света, където е установена Църквата”.3
Този призив към местните църковни ръководители и членове, да предприемат действия съгласно подтиците на Светия Дух, е водил мнозина по целия свят, по думите на президент Ухтдорф, да го „разберат за (себе си)”.4 Те са запретвали ръкави и са решавали да си „спомнят за бедните и нуждаещите се, за болните и огорчените” (У. и З. 52:40).
Еквадор
Когато епископ Джони Моранте в Гуаякил, Еквадор, наблюдавал членовете на района си, сърцето му се изпълвало с тъга. Твърде много от семействата едва успявали да свързват двата края. Той искал да им помогне, затова се посъветвал с районните ръководители и отнесъл въпроса към Господ.
Тъй като възможностите за работа в района били малко, той започнал да работи с група от 11 сестри, насърчавайки ги да се възползват от възможността за започване на дребен бизнес. Тези сестри забелязали, че има нужда от качествени и евтини средства за почистване в бита и се замислили дали не биха могли да произвеждат и продават такива в общността си. Но как биха се научили да правят тези материали?
По това време епископ Моранте узнал за една безработна сестра в района си, която била работила като фармацевтичен химик. Когато 11-те сестри я попитали дали би им помогнала, тя приела с радост да ги научи как да правят безопасни и качествени продукти.
Те създали бизнес план, начертали карта на областите в общността, които всяка от сестрите щяла да покрива, избрали продуктите, които щели да правят и проектирали опаковката и етикетите.
След няколко месеца те изградили клиентска база и получавали достатъчна печалба, която да облекчи бедността им и да осигурява достатъчно за семействата им.
Когато мениджърите на една местна фармацевтична компания научили за този бизнес, те се заинтересували от историята на безработната фармацевтична химичка. Те в крайна сметка провели интервю с нея и я наели да оглави производството им.
Русия
В район Речной в Москва, Русия, Галина Гончарова, която служила като районов историк, се подхлъзнала на леда и счупила двете си ръце. Приели я в болница, където гипсирали ръцете й. Тя не можела сама да се храни или облича. Не можела да среше косата си или дори да вдигне телефона.
Когато членовете на района й научили за случилото се, те незабавно откликнали. Свещенически ръководители й дали благословия и работили заедно със сестрите от Обществото за взаимопомощ за създаването на разписание, посрещащо нуждите на тази добра сестра.
Владимир Нечипоров, районният ръководител на мисионерската дейност, казва: „Ние си припомнихме една реч, изнесена на обща конференция, за една статуя на Христос, на която липсвали ръцете.5 Под статуята някой поставил табела, на която пишело: „Вие сте Моите ръце”. През няколкото седмици, докато тази добра сестра била безпомощна, членовете на район Речной почувстваха връзка с тази история. Ние буквално станахме нейните ръце”.
Филипини
Когато тропичната буря Уаши ударила Филипините през 2011 г., тя засипала областта с порой от вода и вятър. Около 41 000 домове били разушени и над 1 200 души загубили живота си.
Преди наводнението, Макс Сааведра, президент на кол Кагаян де Оро, Филипини, се почувствал подтикнат да създаде колов екип по спешно реагиране. Той организирал комитети, които да изпълняват различни задачи – всичко от издирване и спасяване до първа помощ и предоставяне на храна, вода и облекло.
Когато водите от наводнението спаднали до безопасно ниво, църковните ръководители и членове се мобилизирали. Те проверили дали всички членове са в безопасност и направили оценка на разрушенията. Един от членовете предоставил гумени салове, с които да се съберат бедстващи членове. Сградите за събрания били отворени, за да предоставят подслон за всички, които се нуждаели от храна, облекло, одеяла и временно място за престой. Имало недостиг на чиста вода, затова президент Сааведра се свързал с една местна фирма, която притежавала пожарна кола и транспортирали чиста вода до евакуационните центрове в сградите за събрания. Членове с професионален медицински опит помагали на ранените.
След като била потвърдена безопасността на всички членове на Църквата, президент Сааведра и екипът му посетили други евакуационни центрове в града и предложили помощ. Те им занесли храна и други материали. Много от членовете, макар и загубили собствените си домове, безкористно служили на другите веднага след бурята. Когато дъждовете спрели и земята изсъхнала, доброволци от три кола се заели с работа по разпределянето на материали, а също и по помагане с почистването.
Бразилия
В град Сете Лагоас, Бразилия, има приют за жени, на които животът е бил повлиян от злоупотреба с наркотици. Всеки ден те се борели да оцелеят. Те разполагали с малка фурна, която използвали, за да опекат около 30 хляба на ден. Въпреки че жените били получили малко помощи от една местна хуманитарна асоциация, те едва имали достатъчно, за да се изхранват. Когато църковните ръководители от кол Сете Лагоас Бразилия научили за нуждите на тези жени, те искали да помогнат.
Те говорили с жените за нуждите им. Жените казали, че ако можели да правят повече хляб, можело не само да се хранят по-добре, но и вероятно да продават по няколко самуна и да печелят доходи, от които отчаяно се нуждаели.
Църковните ръководители и членовете работели с местната военна полиция и едно местно училище, за да подобрят условията за тези жени. С помощта на безвъзмезден хуманитарен заем от Църквата и доброволци от Църквата и общността, те успели да създадат нова пекарна – такава, която позволявала на жените да произвеждат 300 хляба на ден.
С получените доходи жените от пекарната успели да наемат първия си служител – една от жените в приюта.
Делото по благосъстоянието
Подобно на тези вдъхновени членове на Църквата, които преди десетилетия видели голямата нужда наоколо и не искали да отказват помощ, днес църковните ръководители и членове по целия свят вършат по свой начин същото по места.
Когато президент Ухтдорф говори на Църквата за грижата за другите, той казва: „Господният начин не е да седнем край реката и да чакаме водата да спре да тече, за да преминем. Той е да се съберем заедно, да запретнем ръкави, да се захванем за работа и да построим мост или лодка, за да можем да пресечем реката на нашите трудности”.6
Намирането на бедните и помагането на страдащите е неизмена част от това да сме ученици на Христос. Това е делото, което Исус Христос е извършвал, докато служил на хората, като бил на земята. „Това дело на осигуряване по Господния начин не е просто още една точка в каталога от програми на Църквата”, заключава президент Ухтдорф. То не може да бъде пренебрегнато или оставено настрана. То е основна част от нашето учение; то е същността на нашата религия”.7