Как можем да помагаме на хората в нашия район или кол да чувстват, че са обичани, ценени и нужни?

Хората трябва да чувстват, че са нужни

Като членове на Църквата, всички ние имаме отговорността да създаваме среда, изпълнена с обич и подкрепа за всички наши братя и сестри. С такава взаимна подкрепа е много по-лесно да живеем според Евангелието и да търсим Духа, докато се справяме с всеки аспект на земния живот.

„Не мисля, че някога съм срещал човек, който да не желае да чувства принадлежност към нещо, което го кара да се чувства значим, което го кара да се чувства ценен.

Когато хората се чудят: „Там има ли място за мен?“, може да има много неща, стоящи зад този въпрос и сега те да се питат: „Вписвам ли се? Принадлежа ли тук? Наистина ли се нуждаят от мен?“. И аз искам категорично да кажа: „Да!“.

Мисля си за метафората на Павел, която много обичам, в която Църквата е тялото Христово. И той казва, че чрез кръщение ние ставаме част от това тяло. И той казва, че то е едно тяло. Много членове, но едно тяло.

Разбирам чувствата, които хората понякога изпитват, че не са нужни. И понякога другите са виновни за това, казвайки: „Не се нуждаем от този човек, той не ни трябва, добре сме си и така“. Нито едно от тези неща не е вярно. Това не е християнско. Това не е начинът, по който Христос ни вижда. Той вижда във всички нас огромна стойност. И каквото и да е състоянието ни в момента, тялото Христово е за това да подкрепя всеки член. Когато някой се чувства изолиран – не отричам реалността на това чувство и причината то да е толкова естествено – но всеки от нас, когато се почувства така, трябва да спре и да помисли: „Исус Христос умря за мен. Исус Христос ме счете за достоен за Своята кръв. И Той ме обича. Той възлага надежди на мен. И Той може да промени живота ми. Неговата благодат може да ме трансформира. И може би този човек, който седи до мен и ме игнорира или дори иска да се премести, може би той не мисли така. Но това не променя реалността на това какво изпитва Христос към мен и възможностите, които аз имам в Христос“.

Къса ми се сърцето, когато някой много уязвим човек дойде и каже: „Искам да пробвам. Искам да бъда тук“. А след това бъде отхвърлен или игнориран. И това е трагично. Наистина трагично. Трябва да бъдем по-добри в това отношение.

Разнообразието, което сега намираме в Църквата, може да е само началото. Честно казано, мисля, че ще виждаме все по-голямо и по-голямо разнообразие. В древната Църква е имало огромно разнообразие. Но не разнообразието само по себе си е важно, а фактът, че хората могат да допринасят с различни таланти и гледни точки и че разнообразният опит, произход и трудности на хората ще ни показват кое в действителност е същественото в Христовото Евангелие. И че много от останалите неща, вероятно придобити с времето и идващи по-скоро от културата, отколкото от ученията, може неусетно да изчезнат и ние наистина да можем да се учим на ученичество“ (Д. Тод Кристоферсън, „Is There a Place for Me?“ ChurchofJesusChrist.org).