61:7

Основа на нашата вяра

Старейшина Доналд Л. Халстром

От Президентството на седемдесетте

Послание на ОСЦ за пълнолетни младежи • 2 ноември 2014 г. • Табернакъл в Огдън, Огдън, Юта

За сестра Халстром и мен е вълнуващо да бъдем тук с вас тази вечер. Като гледаме лицата на онези, които са тук тази вечер, ние си представяме пълнолетните младежи по света, сключили брак или не, които гледат това излъчване. Имаме възможност да пътуваме много из Църквата по света. Срещали сме много от вас и много като вас. Срещали сме обърнати във вярата пълнолетни младежи и такива, които се опитват да се обърнат в по-пълна степен. Срещали сме пълнолетни младежи, които са изгубени и такива, които са намерени, или по-точно са намерили себе си. Срещали сме такива, които не са от нашата вяра, такива, които наскоро са кръстени и такива, които от поколения са членове на Църквата. Ние свидетелстваме, че всички са Божии деца и имат пълната възможност да получат всяка една благословия на вечността.

От името на ръководството на Църквата с ентусиазъм мога да кажа: „Обичаме ви!“ Като наблюдавам от близо пророци и апостоли, и като ги познавам добре, мога да заявя с увереност, че те са дълбоко загрижени за пълнолетните младежи на Църквата. Вие сте настоящето и бъдещето. Имаме нужда от вас!

Това събрание се провежда в Табернакъла в Огдън, красиво обновена сграда в непосредствена близост до Храма Огдън в Юта. Храмът и този табернакъл бяха повторно осветени от президент Томас С. Монсън само преди шест седмици. Храмът е един от 143-те работещи в момента в Църквата и разпръснати по света. Като индикация колко съм възрастен, или може би по-позитивно казано, как Бог ускорява Своето дело, когато аз съм се родил, е имало само осем храма.

Като използвам този храм като метафора, ще говоря тази вечер за основите. С проектирането и изграждането на всеки храм, много работа се извършва в нещо, което не се вижда лесно, когато проектът бива завършен—основите. Например, това е скица на храма Филаделфия Пенсилвания, който в момента се строи. Когато бъде завършена, тази невероятна сграда ще бъде висока 25 метра до покрива и 60 метра до върха на ангела Мороний. Както виждате, ще бъде великолепна! Колкото и внушителна и величествена ще бъде тази сграда, тя ще бъде изложена на разрушителни ветрове и действащи подпочвени води. Тези тежки условия, ако бъдат пренебрегнати, могат много да увредят и дори да разрушат този благороден символ.

Като знаят, че тези сили безмилостно ще атакуват храма, инженерите проектират, а изпълнителят изкопава дупка на 10 метра под целия район на сградата. Дупката е изкопана в гранита, който осигурява стабилна основа, на която да се гради. След това бетонните основи биват свързани с гранитното легло с каменни котви, за да устояват дори на ураганни ветрове и мощни подпочвени води. Котвите са вкопани на дълбочина от 16 до 69 метра в гранита и са подложени на напрежение от 5 000 кг. на квадратен сантиметър. Котвите са разположени на разстояние от 4,5 метра във всяка посока.

Давам тази подробна информация, за да ви науча на следното: За разлика от строенето на сграда (която по принцип е нещо временно), в изграждането на нашия безкраен (и надявам се вечен) живот, понякога обръщаме много малко внимание на обмислянето и полагането на нашите основи. В следствие на това, ние ставаме много уязвими и лесно биваме засегнати от разрушителни сили.

Живеем в свят, който може да бъде объркващ — ако допуснем това, той може лесно да ни накара да забравим кои сме. Президент Томас С. Монсън казва:

„Земният живот е период на изпитание, време да се докажем достойни да се завърнем в присъствието на нашия Небесен Отец. За да бъдем изпитани, ние трябва да се изправим пред предизвикателства и трудности. Те могат да ни пречупят и повърхността на душите ни може да се напука и изрони — ако нашите основи от вяра, нашите свидетелства от истина не са дълбоко вкопани в нас.

Можем да разчитаме на вярата и свидетелствата на другите само за известно време. В крайна сметка трябва да имаме собствена здрава и дълбоко положена основа или няма да можем да устоим на житейските бури, които неизбежно ще дойдат¹“.

Исус Христос описва това по следния начин, като говори за човека, който Го чува и следва:

„Прилича на човек, който като построи къща, изкопа и задълбочи, и положи основа на канара; и когато стана наводнение, реката се устреми върху оная къща, но не можа да я поклати, защото беше здраво построена.

А който слуша и не изпълнява, прилича на човек, който е построил къща на земята, без основа; върху която се устреми реката, и на часа рухна; и срутването на оная къща беше голямо“ (Лука 6:48–49).

Исус Христос е скалата, върху която трябва да градим основата си. Господ нарича Себе Си „Израилевият камък“ и съпричастно заявява: „Този, който гради върху тази канара, няма никога да падне“ (У. и З. 50:44).

„Отдайте величие на нашия Бог — казва Моисей. „Той е Канара; делата Му са съвършени“ (Второзаконие 32:3–4). Давид заявява: „Господ е скала моя, крепост моя, … щит мой …, висока моя кула е“ (2 Царете 22:2–3). Господ казва на Енох: „Аз съм Месия, Царят на Сион, Небесната Канара“ (Моисей 7:53). Нефи възхвалява Бог като „канара на моето спасение“ и „канара на моята праведност“ (2 Нефи 4:30, 35). Исаия нарича Бог „камък отбран, скъпоценен, краеъгълен, твърда основа“ (Исаия 28:16). Павел говори за апостоли и пророци като за основа на Църквата, като „е краеъгълен камък сам Исус Христос“ (Ефесяните 2:20)².

Това не е ново учение. По един или друг начин, всеки от нас го разбира. Учени сме на това от родителите си, в Неделно училище за деца, във вашите класове на Младите жени или на Аароновото свещеничество, на кворуми, в семинара и института, от пълновременни мисионери, от приятели, от месните църковни ръководители, от Писанията, и от живите пророци и апостоли. Тогава защо е толкова трудно за мнозина от нас да живеем така?

Е, казано просто, това учение трябва да отиде от нашите умове в нашите сърца и нашите души. Трябва да е повече от нещо, за което ние понякога мислим или дори понякога чувстваме— трябва да се превърне в това, което сме. Нашата връзка с Бог, нашият Отец, и Неговият вечен план, и с Исус Христос, Неговият Син и наша Канара, трябва да бъде здраво положена, за да стане наистина краеъгълен камък в нашата основа. Тогава нашата идентичност става първо такава на вечно същество — син или дъщеря на Бог — благодарен получател на благословиите на Единението на Исус Христос. След това други праведни идентичности могат да бъдат сигурно изграждани на тази основа, защото ние ще знаем кои са вечни и кои са временни, и как да ги подредим по важност. А някои идентичности и придружаващите ги практики (някои високо ценени от света), ние дори ще изберем да отхвърлим.

Обичам скъпият ни химн „Основа на нашата вяра“. Моето любимо изпълнение (без да е изненада) е това на Мормонския хор на Табернакъла. Седейки точно пред хора по време на Общата конференция, слушайки и усещайки силата на органа и гласовете, и музиката и текста, ми се иска да стана и да запея с тях. Като знам, че ще бъда ескортиран вън от Конферентния център, аз се въздържам. Чуйте този обичан химн, изпълнен само преди четири седмици на неделната сутрешна сесия на Общата конференция. Насладете се на думите; по-специално чуйте онези от последния куплет. Всъщност е седми куплет, но е изпят тук като четвърти.

Наскоро бях на събрание в храма Солт Лейк с членове на Първото Президентство, Кворума на дванадесетте апостоли и други висши ръководители, работещи в централата на Църквата. Изпяхме обичайните три куплета от този хубав химн, като спряхме след трети куплет, както често правим на събрание на причастието и други събрания. Но този път президент Монсън каза: „Нека да изпеем седми куплет“. С всички тези висши ръководители, включително живите пророци и апостоли, ние запяхме:

В Исус мир потърси ли твойта душа,
Аз няма да те изоставя в беда.
От ада зловещ ти не бой се дори,
Не ще те забравя,, не ще те забравя,
Не ще те забравя, спасен ще си ти!3

Дали това описва кои сте? Дали поне описва какви се стараем да станем? Усилието да се изгради и поддържа духовна основа не е нещо лесно. Процесът на изграждане е голямо начинание и поддържането е усилие за цял живот.

За вас, които наистина се стараете, ние искрено ви поздравяваме и искаме да знаем какво правите. Моля, използвайте социалните медии, за да споделите какво правите, като използвате #cesdevo, и допълните израза „Аз изграждам моята духовна основа, като …“. Отговорите ще бъдат различни, както са и личните обстоятелства, и това е добре. Още веднъж, изречението, което трябва да допълните е: „Аз изграждам моята духовна основа, като …“. Ще бъдем благодарни да ви чуем и да научим от вас какво се случва в живота ви.

Ако никога не сте притежавали основата, за която говорим, или поради небрежност сте позволили тя да отслабне, още не е късно да я изградите. Всички инструменти, от които се нуждаете, са на ваше разположение. Със същите тези инструменти вие поддържате вече изградената основа. Знаете какви са те. Те включват постоянство, усърдна молитва, ежедневно изучаване на Евангелието чрез Писанията, активно участие в събранията на Църквата, особено участие в причастието с истинско желание, непрекъсната безкористна служба и прилежно спазване на заветите.

Друг основен инструмент е съвета на живите пророци. Има петнадесет мъже на земята, които са поддържани като пророци, гледачи и откровители. Те държат ключовете на Божието свещеничество. Те често ни учат. Вдигаме ръце в тяхна подкрепа няколко пъти в годината. Молим се за тях всеки ден. Въпреки това, достъпността на тяхното послание може да доведе до недооценяване на неговото значение.

Президент Хенри Б. Айринг предупреждава: „Търсенето на пътя към безопасност в съвета на пророците има смисъл за онези със силна вяра. Когато един пророк говори, хората с малко вяра могат да помислят, че чуват просто един мъдър човек, даващ добър съвет. После, ако съветът му изглежда удобен и разумен и отговаря на онова, което искат да вършат, те го приемат. Ако не отговаря, го приемат за грешен съвет или смятат, че обстоятелствата им ги оправдават да бъдат изключение от този съвет“.

Президент Айринг продължава: „Друга самоизмама е да вярваме, че изборът да приемем или не съвета на пророците не е нищо повече от това да решим дали да приемем добър съвет и да се възползваме от него или да останем в същото състояние. Но изборът да не приемем пророческия съвет променя самата основа, върху която стоим. Става по-опасно“⁴,

За да построите и поддържате основа, запомнете три принципа: визия, отдаденост и самодисциплина. Визията е способността да виждате напред. В контекста на Евангелието ние понякога я наричаме „вечна перспектива“. Както Яков я описва, това е да видиш „нещата такива, каквито са в действителност, и … каквито ще станат в действителност“ (Яков 4:13).

Отдадеността е желание да направите обещание. Ние често наричаме тези обещания „завети“. Официално ние сключваме завети с Бог чрез свещенически обреди. Помнете, „в неговите обреди е видна силата на божествеността“ (У. и З. 84:20). Заедно с обещанията към Бог, ние трябва да имаме желание да поемаме задължения към себе си, към съпруги/съпрузи (или да станем такива), към приятели и към хората, на които служим.

Самодисциплината може да бъде определена като способност да живеем постоянно с визията, която имаме, и с обещанията, които сме направили. Развиването на самодисциплина е много важно за напредъка, защото тя незабележимо свързва ученето с действането. В крайна сметка, силата на нашата духовна основа се изразява чрез начина, по който живеем живота си, особено във времена на разочарование и трудност.

Преди много години президент Гордън Б. Хинкли разказа историята на Каролин Хеминуей, родена на 2 януари 1873 г. в Солт Лейк Сити, второ от общо единадесет деца:

„На 22 години Каролин се омъжва за Джордж Харман. Имат седем деца, едно от които умира още като бебе. След това, на възраст 39 години, съпругът и умира и тя остава вдовица.

Сестра й, Грейс, е омъжена за брата на съпруга й, Дейвид. През 1919 г., по време на ужасна грипна епидемия, Дейвид се разболява сериозно, а след него и съпругата му Грейс. Каролин се грижи за тях и децата им, както и за своите деца. По време на това нещастие, Грейс ражда син, след което само няколко часа по-късно умира. Каролин взима новороденото в дома си, храни го и му спасява живота. Три седмици по-късно, собствената й дъщеря Ани умира.

До този момент Каролин е загубила две свои деца, съпруга си и сестра си. Напрежението е твърде голямо. Тя рухва. След преживяното развива сериозен диабет. Но не се спира. Тя продължава да се грижи за бебето на сестра си, а бащата на бебето, нейният зет, идва всеки ден да вижда малкото момче. Дейвид Харман и Каролин по-късно склюват брак и в дома им има 13 деца.

Пет години по-късно Дейвид преживява нещо толкова ужасно, което изпитва до краен предел онези, които страдат с него. Веднъж той използва силен дезинфектант при приготвянето на семената за посев. Той попада върху тялото му и ефектът е катастрофален. Кожата и месото му започват да се свличат. Езикът и зъбите му падат. Разяждащият разтвор буквално го изяжда жив.

Каролин се грижи за него по време на това ужасно заболяване, а когато той умира, тя остава с 5 свои деца и 8 на сестра й, и ферма от 280 акра, където тя и децата орат, сеят, напояват и прибират реколтата, за да покриват нуждите си. По това време тя е вече президент на Обществото за взаимопомощ, позиция, която заема 18 години.

Докато се грижи за своето голямо семейство и като протяга ръката на милосърдие към други хора, тя пече 8 хляба на ден и мие 40 комплекта дрехи всяка седмица. Тя консервира плодове и зеленчуци с тонове, и се грижи за хиляда кокошки-носачки, за да изкара малко пари. Разчитането на собствените сили е неин стандарт. Тя гледа на безделието като на грях. Грижи за своите и протяга ръка към околните в дух на милосърдие, което не позволява никой, който е в нужда, да остане гладен, необлечен или на студено.

След време тя се омъжва за Юджийн Робинсън, който скоро след това получава сърдечен удар. През петте години до смъртта му тя се грижи за него и всичките му нужди.

Накрая, от изтощение, тялото й не издържа на последиците от диабета и тя умира на 67 години. Навиците за усилена работа, които тя предава на децата си, възнаграждават усилията им през годините. Малкото бебе на сестра й, за което тя се грижи от раждането му, заедно с неговите братя и сестри, всички, работейки от любов и благодарност (оставят на Университет Бригъм Йънг) голямо дарение, така че да има една красива сграда, която носи нейното име“⁵.

Да имаш сигурна основа е най-голямата защита от трудностите в света. Ние следва усилено да търсим това, което получили ламанитите, учени от Амон и неговите братя, когато се казва: „тези ламанити, които … бяха обърнати към Господа, никога не отпаднаха“ (Алма 23:6).

Мери Ан Прат се омъжва за Парли П. Прат през 1837 г. След като се местят в Мисури, заедно с останалите светии, те претърпяват страховито преследване. Когато затварят Парли заедно с пророка Джозеф, Мери Ан се разболява тежко на легло, грижейки се за две малки деца.

По-късно Мери Ан посещава съпруга си в затвора и остава с него за известно време. Тя пише: „Споделях килията му, която бе едно влажно, тъмно, мръсно място, без чист въздух, само с един малък отвор отстрани. Там трябваше да спим“.

След като Парли е освободен от затвора, Мери Ан и съпругът й отслужват мисии в Ню Йорк и Англия и са сред хората, осъществили „последното и уморително събиране в Юта“, както тя го нарича. След време Парли умира като мъченик, докато служи на друга мисия.

Въпреки трудния си живот, Мери Ан Прат остава вярна. Тя се изразява по следния въздействащ начин: „Бях кръстена в Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни … бидейки убедена в истинността на нейните учения от първата чута от мен проповед, като казах в сърцето си: „дори само трима да останат верни, аз ще бъда сред тях“. И въпреки цялото преследване, което трябваше да изтърпя, не съм отстъпвала от това решение, сърцето ми никога не се е отклонявало от него“⁶.

Темата, която обсъждаме днес, е много лична. Можем да се учим от другите. Можем да наблюдаваме другите. Можем да се учим от грешките и успехите на другите. Но никой не може да направи това вместо нас. Никой не може да ни построи духовна основа. В този случай ние сами сме строители.

Както учи Еламан с такава сила: „И сега, синове мои, помнете, помнете, че върху канарата на нашия Изкупител, Който е Христос, синът Божий, вие трябва да градите основите си; тъй че когато дяволът изпрати мощните си ветрове, да, своите мълнии във вихрушката, да, когато всичките му градушки и мощни бури ви заудрят, той да няма сила над вас да ви завлече долу в бездната на окаяността и безкрайната злочестина поради канарата, върху която сте изградени и която е сигурна основа, основа, върху която ако човеците градят, не могат да паднат“ (Еламан 5:12).

Едно от големите събития в моята духовна основа се случи преди 36 години. След като се дипломирахме, Даян и аз се преместихме в Хонолулу (където съм роден и отгледан), за да започнем следващия етап от живота ни. Оказа се дълъг период — 27 години. Само призование от пророк ни накара да напуснем Хаваите.

Храмът Хаваи, познат сега като Храм Лаи Хаваи, защото днес има 2 храма на Хаваите, първо е осветен от президент Хибър Дж. Грант в Деня на благодарността — 27 ноември 1919 г. Това е първият храм, построен извън Юта, с изключение на тези в Къртлънд и Наву. Близо шест десетилетия той служи на светиите в Хавай и през повечето от това време на членовете от Тихоокеанските държави и Азия. През 70-те години се наложи храмът да бъде затворен за обновяване и разширяване. След това трябваше отново да бъде осветен, което се случи на 13 юни 1978 г.

Председателстващ на освещаването бе президента на църквата Спенсър У. Кимбъл. С него бяха неговитесъветницици Н. Елдън Танър и Марион Г. Ромни. Сред присъстващите бяха Езра Тафт Бенсън, президент на Кворума на дванадесетте апостоли, и други от Дванадесетте и Седемдесетте. Не е нещо, което бихте видели в разрасналата се Църква днес, да присъстват толкова много от старшите братя заедно за събитие, което е извън централата на Църквата. Но това беше нашата благословия през 1978 г.

Бях млад свещенически ръководител тогава и бях помолен от комитета по координиране на освещаването да отговарям за месната сигурност и осигуряване на транспорта за президент Кимбъл и неговите гости. Не искам да преувеличавам отговорностите си, те бяха поддържащи и зад сцената. Въпреки това, моето назначение ми даде възможност да съм близо до президент Кимбъл. За период от една седмица, като това включваше трите дни на сесии на освещаване на храма, тържествено събрание и голяма областна конференция, аз наблюдавах президента на Църквата от близо. Гледах го как преподава, свидетелства и пророкува с власт и сила. Видях неговите неуморими усилия да проповядва на всеки по отделно, като желаеше да се среща насаме с хора, които забелязваше на събрания или през останалото време. Видях как той непрестанно бе използван като „оръдие в ръцете Божии“ (Алма 17:9). Бях силно впечатлен!

Когато седмицата свърши, ние бяхме на летището за заминаването на президент Кимбъл и неговите колеги. И пак, като наблягам на моята ограничена и поддържаща роля, споделям следното: Президент Кимбъл дойде при мен и ми благодари за моите оскъдни усилия. Той не беше много висок, а аз съм едър човек. Той ме хвана за реверите на сакото и ме дръпна надолу, за да съм на неговата височина. После ме целуна по бузата и ми благодари. След като направи няколко крачки напред, президент Кимбъл се върна. Хвана ме по същия начин и отново ме дръпна надолу. Този път ме целуна по другата буза и ми каза, че ме обича. След това замина.

Година преди това бе публикувана биография на Спенсър У. Кимбъл, написана от неговите син и внук. По това време аз я взех и я прочетох, като я намерих за интересна. Въпреки това, след това лично преживяване със Спенсър Уули Кимбал, аз се прибрах у дома от летището и извадих този дебел том от рафта на библиотеката с желание да го прочета отново. В следващите няколко дни, ако не бях зает с друго, всеки буден час четях и размишлявах. Разбирате ли, сега четях за човек, когото дълбоко обичах. Сега четях за човек, за когото знаех, че ме обичаше. Сега четях за човек, за когото бих направил всичко, защото знаех, че каквото и да поиска, ще е за мое добро

По време на вълнението от това преживяване, аз преживях и друго. То е прекалено лично, за да го споделя, но от него се почувствах много засрамен. Аз осъзнах, че не храня същата любов и уважение към онези, които са най-важни — членовете на Божеството, и по-специално към Исус Христос, Спасителя и Изкупителя. Това ме мотивира да проуча Неговата „биография“ и чрез молитва, пост и обмисляне да разбера, че сега четях за някого, когото дълбоко обичах. Сега четях за Личност, за Която знаех, че ме обичаше. Сега четях за Личност, за Която бих направил всичко, защото знаех, че каквото и да поиска, ще е за мое добро.

Мои скъпи млади приятели, свидетелствам, че това познание предизвика голяма промяна в моя живот и в нашето семейство. Бързам да добавя, че това не ни направи магически без недостатъци и не направи живота ни задължително по-лесен. Това би противоречало на Божия план. Но това, което ни се даде, бе основополагаща надежда — „съвършена светла надежда“ (2 Нефи 31:20). Никога не съм помислял да се предам, да се откажа или да отстъпя. Пожелавам същото и на вас.

Колкото и великолепни да сте вие, в конгрегация с такива размери има много радост и много болка. Поотделно може дълбоко да усещате тежестта на трудностите на живота. Може би нещата в семейството ви не са каквито ви се иска. Може би имате трудности с вярата си. Възможно е да се занимавате с нещо от вашето минало — нещо, което сте направили, или нещо нечестно, направено спрямо вас. Някои от вас имат физически, умствени или емоционални предизвикателства, които ви се струват твърде трудни за преодоляване. Каквито и да са личните ви обстоятелства, здравата основа ще намали вашия товар. С посланието от често пятият химн „Чедо на Бога съм“⁷ в сърцето и душата ви, а не просто на устните ви, и с постоянно упование на Единението на Спасителя Исус Христос, може да има мир и утеха дори в най-тежки времена.

Днес може да бъде решаващ, дори исторически ден в нашия живот. Това може да е денят, в който ние решаваме и предприемаме дисциплинирани усилия да изградим или да подсилим нашата основа. За някои от вас това може да означава да се откажете от някой пристрастяващ навик или противоречива практика, която обижда Бог. За други, това може да означава да променим приоритетите в живота ни и да на направим нашата любов към Бог най-важна. Това си струва всяка цена. Всъщност, това е основната ни работа в живота.

Лично и индивидуално, доколкото е възможно в много голяма аудитория, аз оповестявам моето свидетелство за Исус Христос, краеъгълният камък на Църквата и канарата в нашия живот. Свидетелствам за Неговото свято име. Свидетелствам за Неговата власт и Неговата мисия, и най-важно, за Неговото Единение, което позволява на всеки от нас, независимо от нашето минало и настояще, да дойдем при Него (вж. Мороний 10:32). В името на Исус Христос, амин.