Наследство на промяна в ОСЦ
Излъчване на годишно обучение към Семинар и Институт, 2021 г.
Вторник, 19 януари 2021 г.
Благодарен съм за вас и се радвам да прекараме няколко минути заедно днес. Благодарен съм за Чад и за неговия талантлив, отдаден екип, които работят толкова усърдно, за да подпомагат това Господно дело. Благословия е, че сестра Джийн Б. Бингам е с нас днес и очаквам с нетърпение речта ѝ. Тя е деен и вдъхновяващ ръководител и сме благодарни, че служи в Борда по образование на Църквата.
Докато обмисляхме важни промени в Семинара и Института по религия (С. и И.), аз размишлявах и над промените през цялата история на образованието в Църквата. Онзи ден започнах да сравнявам случилото се в църковното образование с моята семейна история. Родителите на майка ми се присъединяват към Църквата в Швейцария, когато са пълнолетни младежи, така че тази страна на семейството ми, поколението на майка ми, са първите, които имат опит с образованието на Църквата. Някои от предците на баща ми са членове на Църквата от много по-отдавна през тази диспенсация. Нека ви разкажа малко за някои от тях, като същевременно спомена дейностите в църковното образование по тяхно време. Ще забележите промени през годините – някои от тях огромни.
Сара Джейн Ейнджъл, моята прапрабаба, е малко момиче, когато семейството ѝ живее в Къртлънд, Мисури и Наву. Тя пристига в долината на Соленото езеро през 1848 г. като 14-годишно момиче и учи в каквито обществени училища има по тези места.
Джарвис Джонсън, който в крайна сметка сключва брак със Сара, живее в Наву като тийнейджър. Образованието, което получава, трябва да е било в едно от няколкото училища в града. След като светиите напускат Наву и се отправят на запад, той се записва в Мормонския батальон, когато е на 17 години. По време на младежките години на Сара и Джарвис Църквата и отделни хора в техните общности предлагат обучение, но Образователната система на Църквата – такава, каквато я познаваме днес – не съществува.
Синът на Сара и Джарвис, Рей, е моят прадядо. Той израства в Юта и посещава училище в град на име Хънивил. Сградата се използва както за църковни събрания, така и за училище. Шарлът, която в крайна сметка сключва брак с Рей, учи в близкия Колс Форт в една малка каменна сграда. Те са тийнейджъри в края на 70-те и началото на 80-те години на 19-и век, няколко години преди Църквата да отвори повечето от своите учебни заведения. Тъй като през 80-те години все повече училища в градовете стават държавни, в тях се забранява преподаването на религия. Това води до разрастване броя на ръководените от Църквата учебни заведения, след като Рей и Шарлът вече са завършили образованието си.
Рей оставя разказ за това как предлага брак на Шарлът, която той нарича Лоти. Той споделя:
„Първият път, когато видях Лоти, тя караше фургон за амбулантна търговия. Баща ѝ имаше магазин пред дома им. Тя приличаше на маргаритка. По-късно я срещнах на танцувална забава, ухажвах я по-малко от година и после я помолих да се омъжи за мен. Тя каза: „Ти не ме харесваш“. Аз казах: „Напротив“. Годежът ни продължи три месеца“1.
Сигурен съм, че от Рей не би излязъл сценарист на романтични филми, но Шарлът се омъжва за него и те имат 12 деца.
Едно от тези 12 деца, Алфалъс – когото наричат „Алф“ – е моят дядо и той учи в Колежа Бригъм Йънг в Логан, щата Юта. Моята баба, на име Бланш, също учи в Колежа Бригъм Йънг, който е едно от учебните заведения на Църквата. По времето, когато те учат там, той е нещо като гимназия и полувисш университет в едно. В тези учебни заведения учениците биват учени както на светски предмети, така и на религия, и имат всякакви разнообразни дейности. Моят дядо играе в отборите по бейзбол и баскетбол, а баба ми спортува овчарски скок.
Първият Семинар, който се провежда по време на учебните часове, започва в Солт Лейк Сити през 1912 г. и оттам програмата започва да се провежда и в други градове. След като този Семинар започва да показва, че дава добра религиозна основа на посещаващите държавни училища ученици, Църквата взема решение да се оттегли от ръководството на повечето учебни заведения, включително и Колежа Бригъм Йънг. Поради това, следващото поколение в семейството ми учи в държавни училища и в Семинар.
Виър, един от синовете на Алф и Бланш, е моят баща. През целия си живот той си спомняше за учителите си в Семинара. Майка ми, Уинифред, също е учила в гимназия и в Семинар и можеше да си спомни своите учители.
През 1926 г. програмата на Института по религия започва в Москоу, щата Айдахо, а до 1928 г. бива основан и вторият Институт в Логан, щата Юта. През 40-те години на миналия век и двамата ми родители следват в това, което днес представлява Университета на щата Юта в Логан. По това време програмата на Института е добре установена в Логан и родителите ми се запознават за пръв път на една дейност на Института. Впоследствие сключват брак, а след сватбата си в храма Логан Юта провеждат сватбеното си тържество в сградата на Института.
Израснах в Логан, щата Юта и учех в същата гимназия и в същия Семинар като майка ми. Тази гимназия всъщност е известна по-рано като Колежа Бригъм Йънг. Също така прекарах част от една учебна година в Монтичело, щата Юта и бях в един и същи клас в Семинара с едно много забележително момиче, което бе с година по-малко от мен. Казваше се Джил. Всъщност тя все още се казва Джил и въпреки че не съм сигурен дали съм бил по-добър в романтичните диалози от моя прадядо Рей, тя все пак се омъжи за мен.
Аз посещавах Семинара в края на 60-те и началото на 70-те години на миналия век. Това е времето, когато за първи път Семинарът и Институтът започнаха да се провеждат в различни части на света. То бе възможно благодарение на натрупания опит с провеждането на уроци от Семинара рано сутрин и на експериментирането с домашното изучаване на Семинара. Беше труден момент за хората в Семинар и Институт. Те се опитваха да адаптират програми, които бяха установени за обучение по време на училищните часове и за обучение в Институти в студентски градчета, към много различни условия по света. Имаха сериозни проблеми, свързани с превода и публикуването на материалите в тези ранни дни.
Всъщност, когато бях на мисия в Норвегия в началото на 70-те години на 20-и век, Семинарът бе въведен там в годината на пристигането ми. Помня, че помагах на един млад мъж, Том Рюи, с уроците в неговото домашно изучаване на Семинара – нещо, което никога преди не бях правил. За пръв път осъзнах, че Семинарът може да е нещо различно от урок по време на учебния ден, провеждан непосредствено преди или след часовете.
Сега преминавам от моите предци към нашите потомци. Нашите деца посещаваха Семинара като част от програмата в училище, с изключение на две от тях, които имаха Семинар рано сутрин, докато изпълнявахме назначение в Чили. Учебната програма се е променила от времето, когато с Джил посещавахме Семинара. Бях млад учител в Семинара, когато бе въведено последователното преподаване на Писанията. Имаше известни затруднения, докато разберем как най-добре да преподаваме по този начин. Преходът не беше автоматичен. Но резултатите бяха точно това, от което се нуждаеше това обучаващо се поколение. Те се запознаваха по-добре с Писанията и в резултат на това по естествен начин все повече се поддаваха на влиянието им и увеличаваха доверието си в тях. Имаме няколко записа на родителите ми от годините преди да починат, в които майка ми говори за разликата, която е забелязала.
Чуйте нейните коментари:
„В Семинара не бяхме учени така както децата сега, и нямахме навика да четем Писанията така, както правят те днес. Майка ми имаше малки книжки – Приказки от Писанията, от които четеше. Но не си спомням ние да сме чели Писанията. Нашите деца и внуци имат по-силни свидетелства, защото разбират Евангелието по-добре и започват да четат Писанията на много по-ранна възраст; и те наистина ги четат. Мисля, че това им дава толкова повече сили“2.
Някои от моите внуци сега са на възраст за Семинара, а най-големите – за Института. Те наблюдават и други промени в Семинар и Институт, като например съгласуване на това, което се преподава в Семинара, с това, което се изучава вкъщи по Следвайте Ме, елате с Мен. Поради настоящата пандемия ни се наложи да се научим как да преподаваме дистанционно уроците. Вълнувам се за всички вас, докато правим промени, които ще са подходящи за „състоянието на“ подрастващото поколение3. Още повече се вълнувам, тъй като подрастващото поколение включва нашите внуци.
Извършването на важни промени обикновено е трудно. Понякога насоката е ясна, но изпълнението може да е доста трудно. Помислете за синовете на Мосия. Те имат ясна цел, а именно „спасението да бъде прогласено на всяко творение“4 и по възможност да спасят нечии душѝ5. Лесно е да наблегнем само на техния чудодеен успех и да забравим колко им е било трудно. Те опитват всичко. 14 години полагат усилия, а преживяванията им включват това да претърпяват всякакви видове лишения; да учат хора по улиците, къщите, храмовете и синагогите; и да бъдат прогонвани, осмивани, заплювани, зашлевявани по бузите; замервани с камъни, връзвани с върви и хвърляни в тъмница6. Но те постоянстват, не се отделят от целта си и получават Господната сила, за да изпълнят мисията си.
Неотдавна отново прочетох за преживяванията на (тогава) старейшина Ръсел М. Нелсън в Европа – по-конкретно в Източна Европа – когато той отговаря за тази част на света от 1985 г. до 1990 г. По това време той служи в Кворума на дванадесетте апостоли. През 1985 г., когато му бива възложено да отговаря за Европа и Африка, той получава специална задача да отвори страните в Източна Европа (които тогава са под подтисничеството на комунизма) за проповядване на Евангелието7. Тази задача му е дадена четири години преди рухването на Берлинската стена и шест години преди официалния край на Съветския съюз.
Целта на старейшина Нелсън е ясна, но задачата е много трудна. Той е неуморим в съсредоточеността си върху това специално поръчение. Посещава „бившия СССР двадесет и седем пъти и… десетки пъти други страни в Източния блок“8. В книгата си Insights from a Prophet’s Life: Russell M. Nelson (Прозрения от живота на един пророк: Ръсел М. Нелсън), Шери Дю описва делата му по следния начин:
„Той никога не е желан и рядко е добре дошъл. Много правителствени ръководители дори не уговарят срещи с човек, който изразява вяра в Бог. През годините той е както възпрепятстван, така и подпомаган в усилията си; в някои ситуации с него се държат лошо, а в други великодушно; той бива шпиониран от тайната полиция, а по-късно бива приветстван като приятел от служителите, които го опознават; с него се държат подозрително в някои страни, а в други го търсят за медицински консултации. Някои пътувания изглеждат съвсем безполезни, а при други се отварят врати, за които той никога не би могъл да предположи или да планира“9.
След като старейшина Нелсън престава да отговаря за Европа, той и старейшина Оукс, който става негов приемник по отношение на тази задача, докладват на президента на Църквата, президент Езра Тафт Бенсън, че Църквата вече е установена във всяка от страните на Източна Европа10. Сестра Дю дава допълнително описание на преживяването на президент Нелсън:
„Когато по-късно го питат какво е научил от възложената отговорност да отвори страните в Източна Европа за проповядване на Евангелието, особено предвид многото прекъсвания и започвания отначало, провалените събрания, успехите и неуспехите, старейшина Нелсън отговаря просто: „Господ обича усилията. Могъл е да каже на Моисей: „Ще се срещнем по средата на пътя“. Обаче на Моисей му се налага да изкачи целия път до върха на Синайската планина. Той изисква усилия от Моисей, Исус Навин, Джозеф Смит и от всички следващи президенти на Църквата. … Готови ли сте да вършите наистина трудни неща? След като сте показали, че желаете да вършите това, което ви е възложено, Той ще ви помага11.
Праведните усилия на старейшина Нелсън са средство за постигане на огромната промяна, която довежда до това Евангелието да стане достъпно за милиони от Божиите чеда.
Чудесата изискват усърдна работа. Чудесата, за които копнеем, изискват огромни усилия от наша страна.
Понякога се изисква време, за да осъзнаем всички последствията от нашите огромни усилия да направим необходимите промени. В някои случаи дори може да не видим крайния резултат на усилията си, съчетани с Господната сила. Обаче нашият напредък е важен и ние можем и трябва да се стремим да правим промените, които ще благославят живота на хората, на които служим. Напредъкът ни полага и основата за следващото поколение – нашите правнуци. С Джил все още нямаме такива, но скоро те ще започнат да пристигат на земята и преди да се усетим, те ще са във вашите класове.
Целта ни в Семинар и Институт е ясна – тя не се е променила. Продължаваме да се стараем да благославяме тези млади хора и да им помагаме „да разбират ученията и Единението на Исус Христос и да се уповават на тях, да бъдат достойни за храмовите благословии и да подготвят себе си, своите семейства и ближни за вечен живот с техния Отец в Небесата“12. Тъй като работим за постигането на тази цел, ние сме склонни към промени в програмите ни, към усъвършенстване начина на преподаване, към иновации в Института и към други подобряващи дейности. Понеже обичаме младите хора, ние желаем да работим усърдно, да опитваме нови неща и да търсим Господните напътствия и сила във всичките си усилия.
Докато се стараете да благославяте живота на подрастващото поколение, нека Господ благославя и вас в личните ви трудности. Обичам ви и свидетелствам за нашия Небесен Отец и Неговия Син Исус Христос. Те живеят.
В името на Исус Христос, амин.