Първият ден на Джейчан
Това ли беше правилният път? Джейчан се почувствал объркан.
„Потърсих Господа; и Той ме послуша“ (Псалми 34:4).Тази история се случила в Гионджидо, Южна Корея.
Чувала се празнична музика, докато Джейчан и майка му ставали от местата си в гимнастическия салон. Куп ярки балони се носели по стените, докато другите деца и техните родители развълнувано си говорели.
Следващият ден щял да бъде първият учебен ден в училище и новите ученици в Южна Корея отиват винаги на специално тържество, за да отбележат започването на годината. Джейчан се чувствал развълнуван, докато слушал песните и говорителите. Той нямал търпение да започне да учи!
След програмата, Джейчан и майка му тръгнали надолу към училищните зали. Когато пристигнали до неговата класна стая, Джейчан се срещнал със своята учителка. Тя наистина изглеждала приятна.
След това Джейчан и майка му излезли навън под топлото пролетно слънце. Дори слънцето и небето изглеждали щастливи, че започва училище.
На следващата сутрин майката на Джейчан го придружила до вратата на училището. Тя силно го прегърнала. „Обичам те – казала тя. – Приятен първи ден“.
„Ще бъде – казал Джейчан. – И аз те обичам“. Той помахал за довиждане и се обърнал, за да отиде в класната си стая, точно както репетирали.
Докато Джейчан слизал към залата, започнал да се тревожи. Това ли беше правилният път? Джейчан спрял и се огледал. Той се обърнал и тръгнал към друга зала. Скоро всичко се объркало.
Джейчан си поел дълбоко въздух. Той знаел, че вчера е бил в този коридор. Продължил да върви и преминал през две големи врати.
Но Джейчан не виждал класната си стая с чиновете, приятелите и своята приятна учителка. Той видял гимнастическия салон. И сега там нямало хора или балони. Това било просто едно голямо празно пространство.
Сълзи се появили в очите му. Опитал да не се паникьосва, но бил уплашен. Не знаел как да намери класната си стая. Коленичил за молитва. „Небесни Отче, загубих се. Моля Те, помогни на мама да дойде и да ме намери и ми помогни да отида при класа си“.
Джейчан се изправил. Поел си дълбоко въздух още няколко пъти. След това зачакал.
Няколко минути по-късно майка му се появила зад ъгъла. „Джейчан! – Тя се втурнала към него и го прегърнала. – Какво стана?“
Джейчан заплакал. Той се успокоил, когато видял майка си. „Не можах да намеря класната си стая – казал той. – Затова се помолих ти да дойдеш и да ме намериш“.
Майката на Джейчан избърсала сълзите от бузките му. „Радвам се, че си се помолил – казала тя. – Пътувах за вкъщи. По едно време почувствах, че трябва да се върна и да се уверя дали си намерил класната си стая. Когато разбрах, че не си там, аз те търсих из сградата на училището. И тогава те намерих!“
Джейчан държал майка си за ръката, докато вървели по десния коридор. Той спрял да плаче. Знаел, че Небесният Отец е отговорил на молитвата му и всичко било наред. Когато стигнали до класната стая, той чул другите деца да се смеят и забавляват.
„Джейчан! Радваме се да те видим“ – казала учителката на Джейчан, когато той влязъл.
„Благодаря“ – отвърнал Джейчан с лек поклон. Той прегърнал майка си още веднъж. След всичко това се очертавал един хубав първи ден в училище.
Илюстрации от Шейн Клестър