Съвършена светла надежда
Тъй като Възстановяването отново потвърждава основната истина, че Божието дело се осъществява в този свят, можем да се надяваме, трябва да се надяваме, дори в най-трудни обстоятелства.
Миналия октомври президент Ръсел М. Нелсън ни покани да се подготвяме за тази конференция, като всеки от нас по свой начин погледне назад, за да види величието на Божията ръка при Възстановяването на Евангелието на Исус Христос. Сестра Холанд и аз приехме тази покана от пророка много сериозно. Представихме си, че живеем в началото на 19-и век, наблюдавайки религиозните вярвания тогава. В тази въображаема среда се запитахме: „Какво липсва тук? Какво ни се иска да имаме? Какво се надяваме да ни даде Бог в отговор на нашия духовен копнеж?“
Първо осъзнахме, че преди два века щяхме искрено да се надяваме на възстановяване на по-истинско разбиране за Бог от това, което са имали повечето хора тогава, тъй като Той често сякаш е бил скрит зад векове погрешни вярвания и неправилното разбиране. Уилям Елъри Чанинг, изтъкната религиозна личност по онова време, търси „родителската същност на Бог“, която Чанинг счита за „първото велико учение на християнството“1. Такова учение би разкрило Бог по-скоро като загрижен Отец в небесата, отколкото като суров съдия, който раздава безмилостна справедливост, или като далечен господар, който някога е бил част от земните въпроси, но сега е прекалено зает някъде другаде във вселената.
Да, през 1820 г. щяхме да се надяваме да научим, че Бог говори и напътства така открито, както в миналото, като един истински Отец, в най-любящия смисъл на думата. Той със сигурност не би бил един студен и тираничен деспот, който е предопределил малцина избрани да бъдат спасени и след това е обрекъл останалата част от човешкото семейство на осъждане. Не, Той е Личност, Чието всяко действие, както Самият Той е заявил, е за „полза(та) на света, защото Той обича света“2 и всеки един от неговите обитатели. Тази любов е Неговата най-важна причина да изпрати на земята Исус Христос, Своя Единороден Син3.
Говорейки за Исус, ако бяхме живели през онези първи години на 19-и век, щяхме да осъзнаем с голяма тревога, че съмнения за реалността на живота и Възкресението на Спасителя започват да завладяват умовете на християните. Затова щяхме да се надяваме целият свят да получи доказателства, потвърждаващи свидетелството на Библията, че Исус е Христос и че Той наистина е Синът Божий, Алфа и Омега, и единственият Спасител, Който този свят някога ще познава. Сред нашите най-съкровени надежди би било да се дадат други Писания като доказателство и още едно свидетелство за Исус Христос, които да увеличат и разширят познанието ни за Неговото чудодейно раждане, удивително служение, Единителна жертва и славно Възкресение. Един такъв летопис наистина би бил „праведност, изпрат(ена) от небето долу на земята; и истина, изпрат(ена) от земята“4.
Наблюдавайки християнския свят тогава, щяхме да се надяваме да открием човек, упълномощен от Бог с истинската свещеническа власт, който да може да ни кръсти, да ни даде дара на Светия Дух и да извърши всички необходими за възвисяване обреди на Евангелието. През 1820 г. щяхме да се надяваме да видим изпълнението на красивите обещания на Исайя, Михей и други древни пророци за завръщането на величествения дом Господен5. Щяхме да се вълнуваме да видим славата на светите храмове установена отново – с Духа, обредите, силата и властта за преподаване на вечни истини, за изцеляване на лични рани и за свързване на семействата за вечността. Щях да търся надлъж и нашир, за да открия човек, упълномощен да каже на мен и моята обична Патриша, че нашият брак може да бъде запечатан за времето и за цялата вечност, и никога да не чуем или да ни бъде наложено ужасното проклятие „докато смъртта ви раздели“. Аз знам, че „в дома на (нашия) Отец има много обиталища“6, но лично аз, ако имам щастието да наследя едно от тях, за мен то не би било по-ценно от прогнила барака, ако Пат и децата ни не са заедно с мен, за да споделят това наследство. А за нашите предци, някои от които са живели и починали в древността, без дори да са чували името на Исус Христос, бихме се надявали да бъде възстановено онова най-справедливо и милостиво библейско учение – че живите могат да извършват спасителни обреди в полза на своите починали близки7. Не мога да си представя никоя друга практика, която да показва по-добре величието на любящата грижа на Бог към всяко едно от Неговите земни чеда, без значение кога са живели или къде са починали.
И така, нашият списък с надежди от 1820 г. може да включва още, но вероятно най-важното послание на Възстановяването е, че тези надежди не са били напразни. От Свещената горичка и продължавайки в наши дни, тези желания са започнали да се превръщат в реалност и, както учи не само апостол Павел, стават истинска котва за душата, здрава и непоколебима8. Това, за което хората някога са се надявали, сега е част от историята.
Това бе нашият поглед назад към 200 години от Божията добрина към света. Но какво можем да очакваме в бъдеще? Има наши надежди, които все още не са осъществени. Дори докато говорим, водим борба на „всички фронтове“ с COVID-19 – сериозно напомняне, че един вирус9, 1 000 пъти по-малък от песъчинка10, може да постави хората от целия свят и световните икономики на колене. Молим се за изгубилите обични хора от тази съвременна чума, както и за понастоящем заразените или тези в риск. Със сигурност се молим за хората, които предоставят така удивителните медицински грижи. И когато я победим – което със сигурност ще стане – нека със същата сила освободим света от вируса на глада, а квартали и народи – от вируса на бедността. Нека се надяваме да има училища, където учениците ще са учени, а не ужасени, че може да бъдат застреляни, а също и всяко Божие чедо да има лично достойнство, ненакърнено от каквито и да е предразсъдъци по отношение на раса, етнос или религия. В основата на всичко е неугасващата ни надежда за по-голяма отдаденост в спазването на двете най-големи заповеди – да обичаме Бог, чрез следване на Неговите напътствия, и да обичаме своите ближни, като проявяваме доброта, състрадание и търпение и като им прощаваме11. Тези две божествени заръки все още са и винаги ще бъдат единствената ни истинска надежда да осигурим на децата си един свят, по-добър от този, който познават сега12.
В допълнение към тези желания за света, много от хората, които ме чуват днес, имат съкровени лични надежди – надежда, че проблемите в брака им ще се оправят, а понякога просто надежда за брак, надежда за преодоляване на пристрастяване, непокорно дете да се върне, стотици видове физически или емоционални болки да изчезнат. Тъй като Възстановяването отново потвърждава основната истина, че Бог действа в този свят, можем да се надяваме, трябва да се надяваме, дори в най-трудни обстоятелства. Това е смисълът на стиховете, описващи как Авраам успява да се надява привидно без причина13 и може да вярва, въпреки всички причини да не вярва, че той и Сара могат да имат дете, когато това изглежда напълно невъзможно. И така, аз питам: „Ако толкова много надежди от 1820 г. могат да започнат с проблясването на божествена светлина над обикновено момче, коленичило в горичка в северен Ню Йорк, защо да не се надяваме, че на праведните желания и копнежите в Христос все още може чудодейно да бъде отговаряно от Бога на цялата надежда?“ Всички имаме нужда да вярваме, че това, което праведно желаем, някой ден, по някакъв начин, все пак ще ни бъде дадено.
Братя и сестри, познаваме някои недостатъци в религиозните разбирания в началото на 19-и век. Освен това знаем за празноти в днешните религиозни разбирания, които все още водят до глад и надежда за нещо все още неизпълнено. Знаем, че такива различни чувства на неудовлетвореност отдалечават някои хора от традиционните църковни институции. Знаем също, както пише един разочарован автор, че „много религиозни ръководители (днес) сякаш въобще не разбират“ как да реагират на този вид отдръпване, а в отговор предлагат „блудкави учения за незаинтересован бог, евтин символичен активизъм, внимателно обработена ерес, (а понякога просто) невдъхновяващи безсмислици“14 – всичко това в момент, когато светът се нуждае от много повече, подрастващото поколение заслужава много повече, а Самият Исус предлага много повече. Като ученици на Христос, в наши дни можем да се издигаме над онези древни израилтяни, които се оплакват: „Костите ни изсъхнаха и надеждата ни се изгуби“15. Всъщност, ако накрая изгубим надежда, губим последното, което ни поддържа. Точно пред самите порти на ада Данте пише предупреждение към всички, пътуващи из неговата Божествена комедия: „О, вий, кои престъпяте тоз праг – казва той, – надежда всяка тука оставете“16. Наистина, когато надеждата изчезне, остават ни единствено пламъците на пъкъла, бушуващи отвсякъде.
И така, когато сме притиснати до стената и както се казва в химна, „никой не може да помогне и утехата чезне“17, сред нашите най-незаменими добродетели ще бъде скъпоценният дар на надеждата, неразривно свързан с вярата ни в Бог и милосърдието към другите.
Сега, на двестагодишнината, когато поглеждаме назад, за да видим всичко, което ни е било дадено, и се радваме на осъществяването на толкова много надежди, повтарям мисълта на една красива млада завърнала се мисионерка, която ни каза само преди няколко месеца в Йоханесбург: „Не сме изминали толкова път, за да изминем само толкова път“18.
Перифразирайки една от най-вдъхновяващите прощални речи, някога записвани в Писанията, аз казвам заедно с пророка Нефи и тази млада сестра:
„Мои възлюбени братя (и сестри), след като (сте получили тези първи плодове на Възстановяването), аз бих попитал дали всичко е сторено? Ето, аз ви казвам: Не! …
… Затова вие трябва да бързате напред с увереност в Христа, имайки съвършена светла надежда и любов към Бога и към всички човеци. … Ако (е тъй), … така казва Отец: Вие ще имате вечен живот“19.
Братя и сестри, благодарен съм за всичко, което ни е било дадено в тази последна и най-велика от всички деспенсации, диспенсацията на Възстановеното Евангелие на Исус Христос. Даровете и благословиите, които се изливат от това Евангелие, означават всичко за мен, наистина всичко, и за да мога да благодаря на моя Отец в небесата за тях, имам „обещания за спазване и път за изминаване преди да се завърна у дома, и път за изминаване преди да се завърна у дома“20. Нека бързаме напред с любов в сърцата, вървейки със „светла(та) надежда“21, която осветява пътеката на свята подготовка за бъдещето, по която вървим вече 200 години. Свидетелствам, че бъдещето ще бъде изпълнено с толкова чудеса и изобилни благословии, колкото е било и миналото. Имаме много причини да се надяваме на благословии, дори по-велики от вече получените, защото това е делото на Всемогъщия Бог, това е Църквата на продължаващото откровение и това е Евангелието на безпределната милост и благосклонност на Христос. Свидетелствам за всички тези и много други истини, в името на Исус Христос, амин.