Да вършим най-важното

От Ребека Л. Крейвън

Втора съветничка в общото президентство на Младите жени

Когато поставим Исус Христос в центъра на живота си, ще бъдем благославяни с духовна сила, удовлетвореност и радост.

Неотдавна една скъпа приятелка почувствала подтик да посети сестра в своя район. Тя пренебрегнала подтика, защото почти не я познавала, просто нямало смисъл. Но тъй като тази мисъл продължавала да се върти в ума ѝ, тя решила да се вслуша в подтика. Понеже вече се чувствала неудобно от предстоящото посещение, тя решила да занесе нещо на тази сестра, което да успокои безпокойството ѝ. Не можела да отиде с празни ръце! Затова купила кутия сладолед и се отправила на неудобното според нея посещение.

Почукала на вратата на тази жена и скоро след това тя ѝ отворила. Моята приятелка ѝ подала сладоледа в хартиена торба и разговорът започнал. Не след дълго приятелката ми разбрала защо е трябвало да дойде. Докато седели заедно на верандата, жената споделила за множество трудности, които изпитвала. След около час говорене в топлото лятно време, приятелката ми забелязала, че сладоледът се разтича през хартиената торба.

Тя възкликнала: „Съжалявам, че сладоледът ти се разтопи!“.

Жената мило отговорила: „Няма нищо! Имам непоносимост към лактозата!“.

В един сън Господ казва на пророка Лехий: „Благословен си ти, Лехий, поради нещата, които си направил“¹.

За да бъдем ученици на Исус Христос, трябва повече от това само да се надяваме или вярваме. Изискват се усилия, действия и отдаденост. Нужно е да вършим нещо, да сме „изпълнители на словото, а не само слушатели“².

В случая с разтопения сладолед кое било най-важното? Сладоледът? Или това, че моята приятелка просто направила нещо?

Имах специално преживяване с една прекрасна млада жена, която зададе много искрен въпрос: „Сестра Крейвън, как знаете, че нещо относно Църквата е истинно? Защото аз не чувствам нищо“.

Преди да изстрелям отговор, първо ѝ зададох няколко въпроса. „Разкажи ми за личното си изучаване на Писанията“.

Тя отговори: „Не чета Писанията“.

Попитах я: „А със семейството ти? Изучавате ли заедно Следвайте ме, елате с Мен?“.

Тя каза: „Не“.

Попитах за нейните молитви: „Какво чувстваш, когато се молиш?“.

„Не се моля“ – отвърна тя.

Моят отговор към нея бе прост: „Ако искаш да узнаеш каквото и да било, ще трябва да направиш нещо“.

Не се ли отнася това за всичко, което искаме да научим или узнаем? Поканих новата ми приятелка да започне да действа според Евангелието на Исус Христос: да се моли, да изучава, да служи на другите и да се уповава на Господ. Обръщането във вярата няма да се получи, докато не правим нищо. То се получава чрез силата на Светия Дух, докато съзнателно полагаме усилия да узнаем, като питаме, търсим и чукаме. Получава се чрез действия³.

В Учение и завети Господ понякога казва: „Няма значение“⁴. Това ме кара да се замисля, че ако някои неща нямат значение или са по-маловажни, трябва да има неща, които са най-важни. В усилията си да вършим нещо или каквото и да било можем да си задаваме въпроса: „Кое е най-важното?“.

Рекламодателите често използват запомнящи се изрази, като например „необходимо“ или „заслужава си“, с надеждата да ни подлъжат да повярваме, че предлаганият продукт е нужен за нашето щастие или добруване. Но това, което те продават, дали наистина е необходимо? Трябва ли наистина да го имаме? То наистина ли е важно?

Ето някои неща, над които да помислим. Кое е най-важното?

Колко харесвания получаваме за публикациите си в социалните медии? Или колко сме обичани и ценени от нашия Небесен Отец?
Да носим дрехи последен писък на модата? Или да показваме уважение към телата си, като се обличаме скромно?
Да намираме отговори чрез търсене в интернет? Или да получаваме отговори от Бог чрез Светия Дух?
Да искаме още? Или да сме доволни от това, което ни е дадено?

Президент Ръсел М. Нелсън ни учи:

„Със Светия Дух като ваш спътник можете да мислите трезво в залятото ни от културата на „знаменитостите“ общество. Можете да бъдете по-умни отколкото някога са били предишните поколения. …

Вдигнете летвата за всички останали!“⁵

Искат се усилия, за да останем съсредоточени над онова, което е наистина важно за трайна радост. Сатана много би искал да забравим за вечните си ценности, като ни кара да губим ценно време, таланти или духовна сила за неща, които не са важни. Каня всеки от нас с молитва да обмисли нещата, които ни разсейват от това да вършим най-важното.

Учителката в трети клас на най-големия ни син учеше класа си да „контролират ума си“. Това бе напомняне за нейните малки ученици, че те могат да контролират мислите си и следователно – действията си. Напомням си да „контролирам моя ум“, когато се усетя, че се отвличам с неща, които са по-маловажни.

Един ученик в гимназията неотдавна ми каза, че е станало популярно сред някои младежи в Църквата да пренебрегват заповедите, като си правят сметката да се покаят по-късно. Каза ми: „Това е един вид проява на храброст“. Разбира се, че Господ ще продължи да прощава на онези, които смирено се покайват „с истинско намерение“⁶. Но милостивото Единение на Спасителя никога не трябва да бъде използвано по такъв подигравателен начин. Знаем притчата за изгубената овца. Разбира се, че пастирът ще остави останалите 99 овце, за да намери тази, която се е изгубила. Но можете ли да си представите радостта, която носят на Добрия Пастир избралите да бъдат 99-те? Онези, които се държат заедно и си помагат в спазването на сключените от тях завети? Можете ли да си представите как ще изглежда светът, вашето училище, вашата работа или вашият дом, ако подчинението беше популярно? Не става въпрос за това да водим съвършен живот, става въпрос за това да намираме радост, докато се стараем максимално да спазваме заветите, които сме сключили с Господ.

Точно сега, когато светът изразява все повече съмнения относно Бог, а объркването и натискът нарастват, е моментът да се държим най-близо до пророка. Тъй като той е Господният говорител, ние можем да се доверим, че нещата, за които той настоява, съветва и ни умолява да вършим, са най-важните.

Макар и да не е лесно, винаги има начин да вършим правилното. Докато си говорела с група приятели в училище, една млада жена се натъжила, когато разговорът поел в посока критикуване на стандартите на Църквата. Тя осъзнала, че не би могла да замълчи – трябвало да направи нещо. С уважение заговорила за любовта на Небесния Отец и за това как заповедите, които Той е дал, са с цел да благославят и пазят Неговите чеда. Много по-лесно щеше да е за нея да не направи нищо. Но кое е най-важното? Да се слеем с тълпата? Или да се открояваме като свидетели на Бог „по всяко време, за всяко нещо и на всяко място“?⁷

Ако възстановената Църква на Исус Христос трябва да излезе от забвение, ние самите трябва да излезем от забвение. Като жени, спазващи сключените от нас завети, ние трябва да блестим с евангелската си светлина по целия свят, като се изправяме и отличаваме. Правим го заедно като Божии дъщери – една сила, състояща се от 8,2 милиона жени на възраст над 11 години, чиято работа е една и съща. Ние събираме Израил, като участваме в делото на спасение и възвисяване: като се стремим да живеем според Евангелието на Исус Христос, като се грижим за хората в нужда, като каним всички да приемат Евангелието и като обединяваме семействата за вечността⁸. Евангелието на Исус Христос е Евангелие на действието и Евангелие на радостта! Нека не подценяваме способността си да вършим нещата, които са най-важни. Божественото ни наследство ни дава смелостта и увереността да вършим и да бъдем всичко, което любящият ни Небесен Отец знае, че можем да бъдем.

Темата за младежите за тази година е от Притчи 3:5–6:

„Уповавай на Господа от все сърце и не се облягай на своя разум.

Във всичките си пътища признавай Него и Той ще оправя пътеките ти“.

Ключов елемент от уповаването на Господ е да продължаваме напред, вярвайки, че Той ще ни насочва, дори и когато нямаме всички отговори.

Сестри, не става въпрос за сладоледа. Нито за това да правим нещо повече. А за това да вършим важното. То е да прилагаме учението на Христос в живота си, стремейки се да ставаме по-подобни на Него.

Колкото повече неща вършим, за да оставаме непоклатимо на заветната пътека, толкова повече ще расте вярата ни в Исус Христос. Колкото повече расте вярата ни, толкова повече ще желаем да се покайваме. И колкото повече се покайваме, толкова повече ще укрепваме своята заветна връзка с Бог. Тази заветна връзка ни привлича към храма, защото именно чрез спазване на храмовите завети ние устояваме до края.

Когато поставим Исус Христос в центъра на живота си, ще бъдем напътствани да вършим най-важното. И ще бъдем благославяни с духовна сила, удовлетвореност и с радост! В името на Исус Христос, амин.