Да си спомняме винаги за Него
Из обръщение, отправено в университет “Бригъм Йънг”–Айдахо на 27 януари 2009 г. За да чуете обръщението на английски език, посетете web.byui.edu/devotionalsandspeeches/default.aspx.
Когато винаги си спомняме за Спасителя, ние можем “бодро (да) свършим всички неща, които са по силите ни”, уверени, че с Неговата сила и обич към нас ще успеем.
Причастните молитви потвърждават, че една от главите цели на причастието, както то е въведено от Господ, е да можем “да си спомня(ме) винаги за Него” (У. и З. 20:77, 79). Да си спомняме Спасителя явно включва да помним Неговото Единение, което е представено от хляба и водата като символи за Неговото страдание и смърт. Никога не трябва да забравяме това, което Той е направил за нас, защото без Неговото Единение и Възкресение животът не би имал смисъл. С Неговото Единение и Възкресение обаче пред нашия живот се простират вечни, божествени възможности.
Искам да се съсредоточа над три аспекта на това “да си спомняме винаги за Него”: първо, да се стремим да опознаем и следваме Неговата воля; второ, да осъзнаем и поемем своята отговорност пред Христос за всяка мисъл, дума и действие; и трето, да живеем с вяра, а не със страх, защото винаги можем да се обърнем към Спасителя за помощта, от която имаме нужда.
1. Да се стремим да опознаем и следваме волята на Христос, така както Той се стремил да следва волята на Отца.
Причастното благославяне на хляба ни ангажира да имаме желанието да вземем върху си името на Сина и да “си спомня(ме) винаги за Него и да спазва(ме) неговите заповеди, които Той (ни) е дал” (У. и З. 20:77). Съвсем уместен е и следният прочит: “да си спомня(ме) винаги за Него за да спазва(ме) неговите заповеди”. Това е начинът, по който Той си спомнял винаги за Отца. Той казва, “Аз не мога да върша нищо от Себе Си; съдя както чуя; и съдбата Ми е справедлива, защото не искам Моята воля, но волята на Онзи, Който Ме е пратил” (Иоана 5:30).
Исус постигнал съвършено единство с Отца, като подчинил Себе си, и плът и дух, на волята на Отца. Говорейки за Своя Отец, Исус казва, “Аз върша всякога онова, което е Нему угодно” (Иоана 8:29). Понеже такава била волята на Отца, Исус се подчинил дори на смъртта, като “волята на Сина (била) погълната от волята на Отца” (Мосия 15:7). Съсредоточаването върху Отец е една от главните причини служението на Исус да има такава яснота и сила.
По същия начин вие и аз можем да поставим Христос в центъра на живота си и да станем едно с Него, така както Той е едно с Отца (вж. Иоана 17:20–23). Можем да започнем, като “разградим” живота си, след което отново го съградим приоритет по приоритет, като Спасителят е в центъра. На първо място трябва да поставим нещата, които правят възможно винаги да си спомняме за Него – честата молитва и изучаване на Писанията, задълбочено изучаване на ученията на апостолите, седмична подготовка за достойно вземане от причастието, неделно богослужение и записване и запомняне на какво ни учат Духа и преживяното относно ученичеството.
Могат да ви дойдат наум други неща, които да се отнасят лично за вас в този момент от живота ви. Когато отделим достатъчно време и енергия за тези неща, съсредоточавайки живота си върху Христос, ние можем да добавим други отговорности и ценни неща, като образование и семейни отговорности. По този начин просто доброто няма да изтласка основополагащото от живота ни, като на нещата с по-малка стойност ще се даде по-малък приоритет или те просто изцяло ще отпаднат.
Осъзнавам, че синхронизирането на нашата воля с тази на Исус Христос по начина, по който Той синхронизирал Своята воля с тази на Отца, не се постига лесно. Президент Бригъм Йънг (1801–1877) говори с разбиране за нашето предизвикателство, когато казва:
“След всичко речено и сторено, след като Той е водил тези хора толкова дълго, не виждате ли, че има липса на увереност в нашия Бог? Можете ли да я видите в себе си? Може да попитате “(Брат) Бригъм, усещаш ли я в себе си?” Да, аз виждам, че все пак страдам от липса на увереност до някаква степен, в Този, в Когото уповавам. – Защо? Защото нямам силата в резултат на това, което падението ми е причинило …
… Понякога в мен се заражда едно нещо, което съвсем осезаемо слага разделителна линия между моя интерес и интереса на Отца в Небесата; нещо, което прави моя интерес и интереса на Отца в Небесата не съвсем едно.
Знам, че ние трябва да чувстваме и разбираме, доколкото е възможно, доколкото падналата ни природа позволи, доколкото можем да получим вяра и знание да разбираме себе си, че интересът на този Бог, на Когото ние служим, е наш интерес и че нямаме никакъв друг интерес, нито във времето, нито във вечността1”.
Макар да не е лесно, ние можем с постоянство да вървим напред с вяра в Господ. Мога да ви свидетелствам, че с течение на времето нашето желание и способност винаги да си спомняме за Спасителя и да го следваме ще нарасне. Ние следва търпеливо да полагаме усилия за това и винаги да се молим за проникновението и божествената помощ, от която имаме нужда. Нефи съветва, “аз ви казвам, че трябва да се молите винаги и да не губите сили; и нищо да не правите за Господа, без да започнете преди всичко с молитва към Отца в името на Христа, та Той да посвети начинанието ви на вас самите, така че начинанието да бъде за благосъстоянието на душите ви” (2 Нефи 32:9).
Бях свидетел на прост пример за такава молитва, когато старейшина Далин Х. Оукс от Кворума на дванадесетте апостоли и аз получихме задачата да проведем видеоконферентно интервю с една двойка от друга страна. Малко преди да отида в студиото прегледах още веднъж информацията, която бяхме събрали за двойката, и се почувствах готов за интервюто. Няколко минути преди определеното време видях старейшина Оукс да седи сам с наведена глава. След малко той вдигна глава и каза, “Тъкмо приключвах с молитвата в подготовка за това интервю. Ще имаме нужда от дара за проникновение”. Той не забрави най-важната подготовка, молитва, която да посвети нашето представяне за наше добро и за Господна слава.
2. Да се подготвим да поемем своята отговорност пред Христос за всяка мисъл, дума и действие.
Писанията дават да се разбере, че ще дойде великият съден ден, когато Господ ще застане да съди народите (вж. 3 Нефи 27:16) и когато всяко коляно ще се преклони и всеки език ще изповяда, че Той е Христос (вж. Римляните 14:11; Мосия 27:31; У. и З. 76:110). Личният характер и обхват на този съд са описани от Алма в Книгата на Мормон:
“Защото нашите слова ще ни осъдят, да, всички наши дела ще ни осъдят; ние не ще бъдем намерени неопетнени; и мислите ни също ще ни осъдят; и в това ужасно състояние ние не ще посмеем да погледнем към нашия Бог; и ние бихме били много щастливи, ако можехме да заповядаме на канарите и планините да паднат върху ни, за да ни скрият от Неговото присъствие.
Но това не може да бъде; ние трябва да излезем и да застанем пред Него в славата Му, и в силата Му, и в могъществото Му, величието и господството Му, и да признаем за наш вечен срам, че всички Негови възмездия са справедливи; че Той е справедлив във всичките Си дела и че Той е милостив към чедата човешки, и че Той има цялата сила да спаси всеки човек, който вярва в Неговото име и принася плод, съответен на покаянието” (Алма 12:14–15).
Когато Спасителят дава определение на Своето Евангелие, този съд заема централно място в него. Той казва:
“Ето, Аз ви дадох Моето Евангелие и това е Евангелието, което ви дадох – че Аз дойдох в света, за да върша волята на Моя Отец, защото Моят Отец Ме изпрати.
И Моят Отец Ме изпрати, за да мога да бъда издигнат на кръста; за да мога, след като бъда издигнат на кръста, да привлека всички човеци към Мене и тъй както Аз бях издигнат от човеците, тъкмо тъй човеците да бъдат вдигнати от Отца, за да застанат пред Мене и да бъдат съдени според делата им, били те добри или били те зли.
И поради тази причина Аз бях вдигнат; ето защо според силата на Отца Аз ще привлека всичките човеци към Мене, за да може да бъдат съдени според делата им” (3 Нефи 27:13–15).
“Издигнат на кръста” е, разбира се, един символичен начин да се насочи вниманието към Единението на Исус Христос, с което Той задоволил изискванията, които правосъдието може да има към всеки от нас. Казано иначе, чрез Своето страдание в Гетсиманската градина и на Голгота Той платил всичко, което правосъдието може да изиска от нас заради нашите грехове. Така Той заема мястото на правосъдието и е самото олицетворение на правосъдието. Точно както Бог е любов, така Бог е и правосъдие. Нашите дългове и задължения сега отиват при Исус Христос. Затова Той има правото да ни съди.
Той заявява, че този съд се основава на нашите дела. Наистина “благата вест” на Неговото Евангелие е следната: Той предлага дара на опрощението при условие, че се покаем. Затова ако нашите дела включват делата на покаянието, Той прощава нашите грехове и грешки. Ако отхвърлим дара на опрощението, отказвайки да се покаем, тогава наказанието на представляваното от Него правосъдие бива наложено. Той казва, “Защото ето, Аз, Бог, съм изстрадал тези неща за всички, та да могат те да не страдат, ако се покаят. Но ако не се покаят, трябва да страдат, тъкмо като Мен” (У. и З. 19:16–17).
И така, да си спомняме винаги за Него означава винаги да помним, че няма нищо скрито от Него. Няма част от живота ни, било то действие, дума или дори мисъл, която да може да бъде скрита от знанието на Отца и Сина. Няма преписване на изпит, нито кражба в магазин, нито похотлива фантазия, нито лъжа, които да останат пропуснати, незабелязани, скрити или забравени. Всичко, от което се “измъкнем” в живота или успеем да го скрием от другите хора, ще ни настигне, когато дойде неизбежния ден, в който бъдем вдигнати пред Исус Христос, Богът на чистото и съвършено правосъдие.
В различни моменти тази реалност ми е помагала или да се покая, или цялостно да избегна греха. При един случай, свързан с продажбата на една къща, в документацията бе допусната грешка и се оказах в състояние да мога законно да получа повече пари от купувача. Моят агент ме попита дали искам да задържа парите, тъй като имах правото да направя това. Представих си как заставам пред Господ, олицетворението на правосъдието, и се опитвам да му обясня, че имах законното право да се възползвам от купувача и неговата грешка. Не видях начин да бъда много убедителен, особено поради факта, че в същия момент щях да моля милост за себе си. Знаех, че нямаше да мога да живея със себе си, ако бях толкова непочтен, че да задържа парите. Отговорих на агента, че ще се придържаме към сделката, така както първоначално я уговорихме. За мен бе много по-важно да няма за какво да се покайвам в тази сделка, отколкото да получа каквато и да била сума пари.
В младостта си веднъж проявих небрежност, която предизвика леко нараняване на един от моите братя. Тогава не признах своята глупост и никой така и не разбра за моята роля в цялата работа. Години по-късно се молех на Бог да ми открие нещо в живота ми, което трябваше да бъде поправено, така че да бъда по-приемлив пред Него, и споменът за този инцидент дойде в ума ми. Бях забравил за него, но Духът ми прошепна, че това бе прегрешение, останало нерешено, което трябваше да призная. Обадих се на брат ми, извиних се и помолих за прошка, която той бързо и с желание ми даде. Срамът и съжалението щяха да бъдат по-малки, ако се бях извинил, когато бе станала случката.
За мен бе интересно и важно, че Господ не бе забравил за тази случка от далечното минало, макар аз да не я помнех. Греховете не се оправят от само себе си, нито просто изчезват. Греховете не се “замитат под килима” във вечното движение на нещата. Трябва да се погрижим за тях и прекрасното нещо е, че поради единителната благодат на Спасителя можем да се погрижим за тях по един много по-щастлив и по-малко болезнен начин от това лично да задоволим изискванията на справедливостта.
Също така следва да бъдем насърчени, когато мислим за съд, при който нищо няма да бъде пропуснато, защото това също означава, че няма деяние на подчинение, няма добрина или дело толкова малки, че да бъдат забравени, и съпътстващата ги благословия няма да бъде задържана.
3. Да не се страхуваме и да се обръщаме към Спасителя за помощ.
В ранните дни на Възстановяването Исус съветвал и утешавал Джозеф Смит и Оливър Каудъри, които работели по превода на Книгата на Мормон и които скоро щели да получат свещеничеството. Тогава Джозеф бил на 23 години, а Оливър на 22. Преследването и други пречки били чести, ако не и постоянни. При тези условия през април 1829 г. Господ им казва следните слова:
“Ето защо, не бой се, малко стадо; вършете добро; нека земя и пъкъл се обединят срещу вас, защото ако сте построени на Моята канара, те не могат да надделеят.
Ето, Аз не ви осъждам; вървете по вашите пътища и не грешете повече; провеждайте трезво делото, което ви заповядах.
Поглеждайте към Мене във всяка мисъл; не се съмнявайте, не се бойте.
Вижте раните, които пронизаха страната Ми, а също и белезите от гвоздеите по ръцете и нозете Ми; бъдете верни, спазвайте заповедите Ми и ще наследите царството небесно. Амин” (У. и З. 6:34–37).
Да поглеждаме към Спасителя във всяка мисъл е, разбира се, друг начин да си “спомняме винаги за Него”. И когато правим това, ние не трябва да се съмняваме или страхуваме. Спасителят напомня на Джозеф и Оливър, че чрез Неговото Единение Му е била дадена всяка власт на небето и на земята (вж. Матея 28:18) и че Той има както способността, така и желанието да ни защитава и помага. Трябва единствено да бъдем верни и така ще можем безрезервно да разчитаме на Него.
Преди утешаващото откровение към Джозеф и Оливър, Пророкът преминава през едно горчиво и болезнено преживяване, което го учи да гледа към Спасителя и да не се страхува от мненията, натиска или заплахите на хората.
През юни 1828 г. Джозеф позволява на Мартин Харис да вземе първите 116 страници ръкопис на Книгата на Мормон от Хармони, Пенсилвания, за да ги покаже на членовете на семейството си в Палмира, Ню Йорк. След като Мартин не се завръща съгласно обещанието си, разтревожен, Джозеф пътува до дома на родителите си в община Манчестър, Ню Йорк. Пророкът незабавно вика Мартин. Когато Мартин пристига, той признава, че ръкописът не е в него и че не знае къде се намира.
Джозеф възкликва: “О! Боже мой, Боже мой. … Всичко е изгубено, изгубено е. Какво да направя? Аз съгреших. Аз бях този, който предизвика гнева на Бог, молейки Го за нещо, което нямах право да моля. … Не съм ли достоен за всяко порицание от ангела на Всевишния?”
На следващия ден пророкът се завръща в Хармони. Пристигнал там, той казва, “започнах да се смирявам в усърдна молитва пред Господа… та ако е възможно, да получа милост от Неговите ръце и да бъда опростен за всичко, което бях сторил противно на волята Му”2.
След като порицава Джозеф за това, че се страхува от човеците повече, отколкото от Бог, Господ му казва:
“ти си Джозеф и беше избран да вършиш Господното дело, но поради прегрешение, ако не внимаваш, ти ще паднеш.
Но запомни, Бог е милостив; ето защо, покай се за това, което си извършил и което е противно на заповедта, която Аз ти дадох, и ти все още си избран, и отново призован за делото” (У. и З. 3:9–10).
“За известно време Господ прибира от Джозеф Урима и Тумима и плочите. Но скоро тези неща са му върнати. “Ангелът бе радостен, когато ми върна обратно Урима и Тумима”, си спомня Пророкът, “и каза, че Бог бил доволен от моята вярност и смирение и ме обичал за моето разкаяние и усърдна молитва, в което съм изпълнил дълга си тъй добре, че да… мога отново да се върна към работата по превода”. Като продължава с голямото дело пред себе си, Джозеф бива укрепен от сладкото чувство, че е получил Господната прошка и е подновил решимостта си да върши волята Му”3.
След това преживяване се утвърждава решимостта на Пророка да уповава на Бог и да не се страхува от човеците. Оттук насетне животът му е блестящ пример за това да помниш Христос, като разчиташ на Неговата сила и милост. Джозеф дава израз на това по време на своето много трудно и пълно с изпитания затваряне в Либърти, Мисури със следните думи:
“Вие знаете, братя, че по време на буря един много голям кораб се облагодетелства твърде много от съвсем малко кормило, което го държи в съответствие с вятъра и вълните.
Ето защо, възлюбени мои братя, нека бодро свършим всички неща, които са по силите ни, и тогава ние можем да спрем с пълната увереност, че ще видим спасението Божие и ръката Му, която ще бъде открита” (У. и З. 123:16–17).
Накратко, “винаги да си спомняме за Него” означава да не живеем живота си в страх. Знаем, че по различни начини предизвикателствата, разочарованията и скърбите ще сполитат всеки ни, но също така знаем, че накрая, благодарение на нашия божествен Ходатай, всички неща могат да работят заедно за наше добро (вж. У. и З. 90:24; 98:3). Това е вярата, изразена така просто от президент Гордън Б. Хинкли (1910–2008) когато казва, “Нещата ще се подредят.”4 Когато винаги си спомняме за Спасителя, ние можем “бодро (да) свършим всички неща, които са по силите ни”, уверени, че с Неговата сила и обич към нас ние ще успеем.
Нека си спомняме винаги за Него – “за да може винаги да има(ме) Неговия Дух да бъде с (нас)” (У. и З. 20:77). Давам моето свидетелство за силата на Единението на Исус Христос. Давам свидетелство за съществуването на живия, възкресен Господ. Давам свидетелство за безкрайната и лична любов, която Отца и Сина изпитват към всеки от нас, и се моля да живеем винаги помнейки тази любов във всичките й проявления.