Послание на Първото Президентство
Отговорността ни да спасяваме
За светиите от последните дни необходимостта да спасяваме нашите братя и сестри, които по някаква причина са се отклонили от пътеката на активност в Църквата, е от вечна значимост. Знаем ли за такива хора, които някога са приели Евангелието? Ако да, каква е нашата отговорност да ги спасим?
Помислете за изгубените сред възрастните хора, овдовелите и болните. Твърде често те се оказват в напуканата и безлюдна пустош на изолацията, наречена самота. Когато младостта отлети, когато здравето се влоши, когато силите намалеят, когато светлината на надеждата блещука съвсем слабо, те могат да бъдат подхранени и подкрепени от ръката на помагащия и от сърцето, което познава състраданието.
Разбира се, има и други, които се нуждаят да бъдат спасени. Някои се борят с греха, а други се скитат в страх, апатия или невежество. Независимо от причината, те са се изолирали от активност в Църквата. И, разбира се, почти със сигурност ще останат изгубени, освен ако в нас – активните членове на Църквата – не се пробуди желанието да намираме и спасяваме.
Някой, който да покаже пътя
Преди известно време получих едно писмо, написано от човек, който се е отклонил от Църквата. То характеризира твърде много от нашите членове. След описание как е станал неактивен, той пише:
„Имах толкова много, а сега толкова малко. Нещастен съм и се чувствам все едно се провалям във всичко. Евангелието никога не е напускало сърцето ми, макар че напусна живота ми. Моля ви да се молите за мен.
Моля не забравяйте тези от нас – изгубените светии от последните дни. Знам къде се намира Църквата, но понякога си мисля, че се нуждая от някой друг да ми покаже пътя, да ме насърчи, да отнеме моя страх и да ми свидетелства”.
Докато ви четях това писмо, мислите ми се насочиха към едно мое посещение в една от великите художествени галерии по света – известния музей „Виктория и Албърт” в Лондон, Англия. Там се намира един шедьовър във великолепна рамка, нарисуван през 1831 г. от Джозеф Малърд Уилям Търнър. Картината изобразява надвесени черни облаци и яростта на едно бурно море, предвещаващо опасност и смърт. Светлината от един изгубил се плавателен съд блещука в далечината. На преден план, подхвърляна нависоко от прииждащите вълни от разпенена вода, е една голяма спасителна лодка. Мъжете мощно дърпат греблата, докато спасителната лодка навлиза в бурята. На брега на морето стоят една жена и две деца, мокри от дъжда и брулени от вятъра. Те притеснено са вперили поглед към морето. В ума си съм съкратил името на картината. За мен то е На помощ.1
Сред бурите на живота се крият опасности. Мъже и жени, момчета и момичета се оказват изгубени и изправени пред разрушение. Кой ще насочва спасителните лодки, изоставяйки уюта на дома и семейството си и отправяйки се на помощ?
Нашата задача не е непреодолима. Ние действаме по Господно поръчение, имаме право на Неговата подкрепа.
По време на служението на Спасителя Той призовава рибари в Галилея да изоставят мрежите си и да Го последват, казвайки им: „Аз ще ви направя ловци на човеци”.2 Нека се присъединим към редовете на ловците на мъже и жени, за да можем да предоставим всичката помощ, която можем.
Нашето задължение е да спасим онези, които са напуснали безопасността на активността, за да може да бъдат доведени до масата на Господа, за да се угощават с Неговото слово, да се наслаждават на спътничеството на Неговия Дух и да не бъдат повече „странници и пришелци, но съграждани на светиите и членове на Божието семейство”.3
Принципа на любовта
Забелязал съм, че две основни причини обясняват завръщането към активност и промяната в поведение, навици и действия. Първо, хората се връщат, защото някой им е показал техните вечни възможности и им е помогнал да вземат решението да ги реализират. Неактивните не могат дълго да се задоволяват с посредственост, след като са видели, че могат да постигнат съвършенство.
Второ, някои се завръщат, защото хора, които ги обичат или „съграждани със светиите” са се вслушали в предупреждението на Спасителя, обикнали са ближните си като себе си,4 и са помогнали на другите да осъществят мечтите си и да изпълнят амбициите си.
Катализаторът в този процес е – и ще продължи да бъде – принципът на любовта.
В много истински смисъл хората в бурното море в картината на Търнър са като много от нашите неактивни членове, които очакват да бъдат спасени от онези, които управляват спасителните лодки. Техните сърца копнеят за помощ. Майки и бащи се молят за техните синове и дъщери. Съпруги се молят на небесата съпрузите им да бъдат спасени. Понякога деца се молят за родителите си.
Моля се да имаме желанието да спасим неактивните и да ги доведем до радостта на Евангелието на Исус Христос, за да могат да се възползват заедно с нас от всичко, което идва от активността в Църквата.
Нека положим усилия, за да спасим изгубените, които са около нас: възрастните, овдовелите, болните, хората с недъзи, неактивните и онези, които не спазват заповедите. Нека им протегнем ръка за помощ и предложим сърце, което познава състраданието. Като правим това, ще донесем радост в сърцата им и ще изпитаме истинското задоволство, което идва, когато помагаме на друг по пътя към вечния живот.
Преподаване от това послание
Може да попитате хората, които посещавате, дали знаят някой, на който му е трудно да идва на църква. Може да изберете един човек и да обсъдите начини да се изрази обич, като например да го/я поканят да участва в семейна домашна вечер или да дойде на гости за вечеря/обяд.
Спасителна лодка с уред на Манби се отправя към заседнал плавателен съд, който изпраща сигнал (синя светлина) за беда от Джозеф Малърд Уилям Търнър © Музей „Виктория и Албърт”, Лондон, www.vandaimages.com