Джозеф Смит – История

1 В резултат на многото слухове, пуснати в обръщение от злонамерени и заговорничещи личности относно възникването и развитието на Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни, всички, които са били скроени от авторите си, за да навредят на нейната репутация като църква и на напредъка ѝ в света, аз бях подтикнат да напиша тази история, за да коригирам общественото мнение и за да предоставя на всички търсещи истината фактите, според както те са се случвали на мен и на Църквата, доколкото такива факти са ми известни.

2 В тази история ще представя истинно и правдиво различни събития, свързани с тази Църква, тъй както са се случвали или както са понастоящем, като сега (1838 г.) е осмата година от основаването на споменатата Църква.

3 Роден съм през годината на нашия Господ хиляда осемстотин и пета, на двадесет и третия ден на декември, в градчето Шерън, окръг Уиндзор на щата Върмонт. … Баща ми Джозеф Смит-старши напуска щата Върмонт и се премества в Палмира, окръг Онтарио (сега Уейн) в щата Ню Йорк, когато аз съм бил на десет години или горе-долу толкова. Приблизително четири години след пристигането на баща ми в Палмира, той се премества заедно със семейството си в Манчестър, в същия окръг Онтарио.

4 Семейството му се състои от единадесет души, а именно: баща ми Джозеф Смит, майка ми Луси Смит (чиято фамилия преди брака е била Мак, дъщеря на Соломън Мак), брат ми Алвин (който умря на 19 ноември 1823 г. на двадесет и шест годишна възраст), Хайръм, аз, Самюъл Харисън, Уилям, Дон Карлос и сестрите ми Софрония, Кетрин и Луси.

5 Някъде през втората година след преместването ни в Манчестър, в мястото, където живеехме, се появи необикновена възбуда по въпроса за религията. Започна сред методистите, но скоро стана всеобща сред всички секти в този район. Всъщност целият окръг изглеждаше засегнат от нея и големи множества се присъединяваха към различните религиозни групи, което пораждаше немалък смут и разделение между хората. Някои викаха: „Ето, тук е истината“, а други „Ето, там е!“ Някои поддържаха методистката вяра, други бяха за презвитерианската, трети – за баптистката.

6 Защото независимо от голямата любов, която обърнатите в тези различни вероизповедания изразяваха по време на обръщането си във вярата, и голямото усърдие, проявявано от съответните проповедници, които активно организираха и съдействаха за тази необикновена проява на религиозно чувство, като оставяха всеки да се присъединява към която секта поиска, с цел да сполучат да обърнат всички, според както им хаесваше да се изразяват – едни към една група, а други към друга – се виждаше, че привидно добрите чувства и на свещеници, и на обърнати, са били повече престорени, отколото истински, защото следваха сцени на голям безпорядък и лоши чувства: свещеник спореше със свещеник и обърнат с обърнат, така че всичките им добри чувства един към друг, ако въобще е имало такива, напълно се изгубваха в словесна борба и съперничество на мнения.

7 По това време карах петнадесетата си година. Бащиното ми семейство бе обърнато в презвитерианската вяра и четирима от тях се присъединиха към тази църква, а именно майка ми Луси, братята ми Хайръм и Самюъл Харисън и сестра ми Софрония.

8 По това време на голямо вълнение умът ми бе завладян от сериозно размишление и голямо неспокойствие; но въпреки че чувствата ми бяха дълбоки и често изострени, аз все още се държах настрана от всички тези групи, при все че посещавах някои техни събрания толкова често, колкото ми позволяваха обстоятелствата. С течение на времето започнах да изпитвам някакво пристрастие към сектата на методистите и почувствах известно желание да се присъединя към тях; но безпорядъкът и борбите между отделните деноминации бяха толкова големи, че за млад човек като мене, толкова незапознат с хората и всичко останало, бе невъзможно да дойде до определено заключение кой е прав и кой греши.

9 Виковете и глъчката бяха толкова силни и непрестанни, че понякога духът ми се вълнуваше извънредно. Презвитерианците най-решително се противопоставяха на баптистите и методистите и използваха цялата сила на логиката и софистиката, за да доказват грешките им или най-малкото да накарат хората да мислят, че те са в грешка. От друга страна, баптистите и методистите на свой ред бяха точно тъй усърдни, опитвайки се да установят свои собствени учения и да оборят всички останали.

10 Посред тази словесна война и хаос от мнения аз често си казвах: Какво трябва да се направи? Коя от всички тези групи е права или те всички грешат? Ако някоя от тях е права, коя е тя и как мога да разбера това?

11 Докато се измъчвах от изключителните трудности, причинени от надпреварата на тези религиозни групи, един ден аз прочетох Посланието на Яков, първа глава, пети стих, който гласи: Ако някому от вас не достига мъдрост, нека поиска от Бога, Който дава щедро на всички човеци и не укорява, и ще му се даде.

12 Никога пасаж от писанието не е достигал с повече мощ до сърцето на човек, както този, по това време, до моето. Изглеждаше, че прониква с огромна сила дълбоко в сърцето ми. Отново и отново размишлявах върху него, знаейки, че ако някой се нуждаеше от мъдрост от Бога, това бях аз, защото не знаех какво да правя и никога нямаше да узная, освен ако не получех повече мъдрост, отколкото имах тогава; понеже учителите по религия на различните секти разбираха едни и същи пасажи от писанието по толкова различен начин, че унищожаваха всяка надежда за разрешаване на въпроса чрез позоваване на Библията.

13 След време дойдох до заключението, че трябва или да остана в мрак и объркване, или да направя, според както наставлява Яков, сиреч да искам от Бога. След време се реших „да искам от Бога“, заключавайки, че ако Той е дал мъдрост на онези, на които не им е достигала мъдрост, и им е дал щедро и без да укорява, аз също бих могъл да опитам.

14 И тъй, в съгласие с това мое решение да искам от Бога, аз се усамотих в гората, за да направя опита. Беше утрото на един прекрасен, ясен ден в ранната пролет на хиляда осемстотин и двадесета година. Бе първият път през живота ми, когато правех такъв опит, защото при всичките си грижи никога досега не бях правил опит да се моля на глас.

15 След като се усамотих на мястото, където предварително бях решил да отида, и като се огледах наоколо и видях, че съм сам, аз паднах на колене и започнах да изливам пред Бог желанията на сърцето си. Едва що бях започнал и веднага бях сграбчен от някаква сила, която напълно ме обгърна и имаше такова учудващо влияние върху мен, че ми завърза езика тъй, че не можех да говоря. Плътен мрак се събра около мен и за момент ми се стори, че бях обречен на внезапно унищожение.

16 Но напрягайки всичките си сили, за да призовавам Бог да ме избави от силата на този враг, който ме беше обгърнал, точно когато бях готов да потъна в отчаяние и да се предам на унищожение – не на някаква въображаема гибел, а във властта на едно истинско същество от невидимия свят, което имаше такава учудваща сила, каквато не бях усещал преди у никое същество – тъкмо в този момент на голяма уплаха, аз видях точно над главата си стълб от светлина по-ярък от слънцето, който се спусна постепенно, докато се установи върху мен.

17 Веднага щом той се появи, аз се намерих освободен от врага, който ме държеше обвързан. Когато светлината се установи върху ми, аз видях над мен във въздуха две Личности, чиято яркост и слава не се поддават на никакво описание. Единият от Тях ми проговори, като ме нарече по име и каза, посочвайки другия: Този е Моят Възлюбен Син! Него слушай!

18 Това, което възнамерявах да поискам от Господа, беше да узная коя от всичките секти беше права, та да знам към коя да се присъединя. Ето защо, щом дойдох на себе си, тъй че да мога да говоря, аз запитах Личностите, Които стояха над мен в светлината, коя от всичките секти е права (защото до това време никога не ми беше минавало през ума, че те всичките грешат), и към коя трябва да се присъединя.

19 Беше ми отговорено, че не трябва да се присъединявам към никоя от тях, защото те всичките грешат; и Личността, Която се обърна към мен, каза, че всичките им вярвания са мерзост в очите Му и че всичките онези религиозни привърженици са покварени; че „те се приближават до Мен с устните си, но сърцата им отстоят надалеч от Мен; те учат на учението и заповедите на човеците, които имат вид на божественост, но те отричат силата Му“.

20 Той отново ми забрани да се присъединявам към която и да е от тях; и много други неща ми каза Той, които сега не мога да напиша. Когато отново дойдох на себе си, открих, че лежа по гръб, гледайки към небето. Когато светлината си отиде, аз останах без сили, но скоро се възстанових до известна степен и си отидох вкъщи. И както се бях облегнал на камината, майка ми ме попита какво ми има. Аз отговорих: „Няма ми нищо, всичко е наред, добре съм“. И тогава казах на майка си: „За себе си научих, че презвитерианството не е правилно“. Изглежда, че от най-ранните години на живота ми противникът е знаел, че моята участ е да бъда обезпокоител и смутител на царството му, иначе защо трябваше силите на мрака да се обединяват срещу мен? Защо беше това противопоставяне и преследване, които се надигнаха срещу мен едва ли не от детството ми?

21 Няколко дни след като бях получил това видение, случи ми се да бъда в компанията на един от методистките проповедници, който беше много активен в гореспоменатото религиозно вълнение; и разговаряйки с него по въпроса за религията, аз използвах случая да му разкажа за видението, което бях получил. Неговото поведение много ме изненада. Той се отнесе към моя разказ не само несериозно, но и с голямо неуважение като каза, че всичко това било от дявола; че в тези дни нямало такива неща като видения и откровения, че всички тези неща са се били преустановили с апостолите и че никога повече нямало да ги има.

22 Много скоро, обаче, аз открих, че разказването на историята ми е предизвикало много предубеждения срещу мен сред привържениците на религията и че е причина за голямото преследване, което продължаваше да нараства; и въпреки че бях едно неизвестно момче между четиринадесет и петнадесет годишна възраст, с такова житейско положение, което ме правеше един младеж без значение в света, при все това високопоставените хора ми обърнаха достатъчно внимание, за да възбудят общественото мнение срещу мен и да породят едно жестоко преследване; и това стана общото между всички секти – всички те се обединиха да ме преследват.

23 По онова време и често след това едно нещо ме караше да се замислям сериозно: Колко странно беше това, че едно неизвестно момче на малко повече от четиринадесет години, което при това бе обречено на необходимост да се сдобива със скромно препитание чрез ежедневен труд, беше счетено за личност с достатъчна значимост, за да привлече вниманието на големците от най-популярните секти на деня по начин, че да породи у тях дух на най-жестоко преследване и охулване. Но странно или не, тъй си беше и това често ми причиняваше голяма скръб.

24 Въпреки всичко, обаче, това, че бях имал видение, беше факт. Оттогава си мисля, че съм се чувствал като Павел, когато представя пред цар Агрипа своята защита и разказва за видението, което е имал, когато видял светлина и чул глас, но имало само малцина, които му повярвали; някои казвали, че е измамник, други казвали, че е луд и той бил осмиван и охулван. Но всичко това не е разрушило реалността на видението му. Той е видял видение, знаел е, че го е имал и всичкото преследване под небето не е могло да промени това. Въпреки че са го преследвали до смърт, все пак той е знаел и го е знаел до последния си дъх, че е видял светлина и е чул глас да му говори, и целият свят не е могъл да го накара да мисли или да повярва обратното.

25 Така беше и с мен. Аз наистина видях светлина и сред тази светлина видях две Личности, и Те наистина ми говориха. И въпреки че бях мразен и преследван за това, че казвах, че съм видял видение, все пак, това бе истината. И докато ме преследваха, хулеха и злословеха лъжливо по всякакъв начин срещу мен за това, че го заявявам, аз си казвах в сърцето: Защо ме преследват, че казвам истината? Аз наистина видях видение; и кой съм аз, че да мога да се противопоставя на Бог? Защо светът се стреми да ме накара да се отрека от това, което наистина съм видял? Защото аз видях видение; аз го знам и знам, че и Бог го знае, и не мога да го отрека, нито пък бих посмял да направя това. Най-малкото знаех, че ако го направя, ще обидя Бог и ще попадна под осъждане.

26 Сега вече имах духовно удовлетворение, що се отнася до света на сектите – че моят дълг не е да се присъединявам към никоя от тях, а да си остана както бях, до по-нататъшни указания. Бях установил, че свидетелството на Яков е истинно: че човек, комуто не достига мъдрост, може да поиска от Бог и да получи, и да не бъде укорен.

27 Продължих с обичайните си житейски занимания до двадесет и първи септември, хиляда осемстотин двадесет и трета година, като през цялото време страдах от жестоко преследване, упражнявано от всякакъв вид хора, както религиозни, тъй и нерелигиозни, защото продължавах да твърдя, че съм видял видение.

28 През периода, който измина между времето, когато бях имал видението и годината хиляда осемстотин двадесет и трета – тъй като ми беше забранено да се присъединя към която и да било от религиозните секти на деня и бидейки в много крехка възраст, и преследван от онези, които трябваше да бъдат мои приятели и да се отнасят към мен любезно, и ако са предполагали, че съм заблуден, да се опитат по подходящ и любящ начин да ме превъзпитат – аз бях изложен на всякакъв вид изкушения. И докато се сближавах с всякакви хора, аз често изпадах в множество глупави грешки и показвах недостатъците на младостта и слабостите на човешката природа, които, със съжаление признавам, ме доведоха до различни изкушения, обидни в очите на Бога. Като правя това признание, никой не трябва да ме смята за виновен в някой от големите и зловредни грехове. По природа никога не съм имал склонност към извършването на такива. Но аз бях виновен за лекомислието си и понякога общувах с весели компании и тъй нататък, несъвместими с репутацията, която трябва да се поддържа от някой, който е бил призован от Бога, тъй както аз бях. Но това няма да се стори странно на никой, който си спомня моята младост и е запознат с природния ми жизнерадостен темперамент.

29 Като следствие от тези неща, аз често се чувствах виновен заради моята слабост и несъвършенства; и тогава, през нощта на гореспоменатия двадесет и първи септември, след като се бях уединил в леглото си за през нощта, аз се отдадох на молитва и смирено умоляване на Всемогъщия Бог за опрощение на всички мои грехове и простъпки, а също и за едно проявление, та да узная за положението и репутацията си пред Него, защото имах пълна увереност, че ще получа божествено проявление, тъй както преди бях имал такова.

30 Докато бях така, в процес на призоваване на Бога, аз забелязах една светлина да се появява в стаята ми, която продължи да се увеличава, докато в стаята не стана по-светло и от ден, когато изведнъж една личност се появи до леглото ми, като стоеше във въздуха, така щото краката ѝ не докосваха пода.

31 Той беше облечен в широка роба с изключителна белота. Това беше белота, превъзхождаща всичко земно, което някога бях виждал, и не вярвам, че нещо земно би могло да бъде направено да изглежда толкова извънредно бяло и блестящо. Дланите му и ръцете му малко над китките бяха открити, също и ходилата му, както и краката му малко над глезените. Главата и вратът му също бяха открити. Можах да забележа, че той нямаше никаква друга дреха, освен тази роба, тъй като тя беше отворена и можех да виждам в пазвата му.

32 Не само че робата му беше извънредно бяла, но и цялата му личност бе неописуемо великолепна, а изражението на лицето му беше наистина като светкавица. Стаята бе извънредно светла, но не толкова блестяща, колкото непосредствено около самия него. Когато го погледнах за първи път, се уплаших, но много скоро страхът ме напусна.

33 Той ме нарече по име и ми каза, че бил пратеник, изпратен от Божието присъствие при мен, и че името му било Мороний, че Бог имал за мене работа, която трябвало да изпълня; и че името ми щяло да бъде познато измежду всички народи, племена и езици за добро и за зло, сиреч, че за него ще се говори и добро, и лошо сред всички хора.

34 Той каза, че имало една предадена на съхранение книга, написана върху златни плочи, в която се разказва за предишните обитатели на този континент и първоизточника, откъдето са произлезли. Той също каза, че тя съдържа пълнотата на вечното Евангелие, тъй както е било предадено от Спасителя на древните обитатели.

35 Освен това, че там има два камъка в сребърни дъги и че тези камъни, прикрепени към един нагръдник, съставляват това, което се нарича Урим и Тумим, и са сложени с плочите; и че притежаването и употребата на тези камъни било това, което представлявали „гледачите“ в древни или минали времена, и че Бог ги бил приготвил с цел да се преведе книгата.

36 След като ми каза тези неща, той започна да цитира пророчествата от Стария завет. Отначало цитира част от третата глава на Малахия; цитира също и четвъртата (или последната) глава от същото пророчество, макар и с известна разлика от начина, по който е записана в Библиите ни. Вместо да цитира първия стих, както гласи в нашите книги, той го цитира така:

37 Защото ето, идва денят, който ще гори като пещ; и всички горделиви, да, и всички, които вършат нечестие, ще изгорят като плява; защото тези, които идват, ще ги изгорят, казва Господ на Силите, та няма да им остане ни корен, ни клон.

38 И още, той цитира петия стих по този начин: Ето, Аз ще ти разкрия свещеничеството чрез ръката на Илия, пророка, преди да дойде великият и страшен ден Господен.

39 Също и следващия стих той цитира различно: И той ще посади в сърцата на децата обещанията, направени на бащите, и сърцата на децата ще се обърнат към бащите им. Ако не беше тъй, цялата земя би била напълно опустошена при Неговото пришествие.

40 В допълнение към това, той цитира единадесетата глава на Исайя, като каза, че е на път да се изпълни. Цитира също и третата глава на Деянията на апостолите, двадесет и втори и двадесет и трети стих, точно както се намират в нашия Нов завет. Каза, че този пророк е Христос, но че все още не е дошъл денят, когато „онези, които не послушат гласа Му, ще бъдат отхвърлени от средата на народа“, но че той скоро ще дойде.

41 Той цитира също и втората глава на Йоил, от двадесет и първия до последния стих. Каза също, че това все още не се е изпълнило, но скоро ще стане и оповести по-нататък, че пълнотата на езичниците скоро ще настъпи. Той цитира много други откъси от писанията и даде много обяснения, които не могат да бъдат споменати тук.

42 Той ми каза още, че когато получа тези плочи, за които е говорил, понеже времето да бъдат получени не било още настанало, аз не трябва да ги показвам на никого, нито нагръдника с Урима и Тумима, а само на тези, на които ще ми бъде заповядано да ги покажа, и ако го направя, съм щял да бъда унищожен. Докато той разговаряше с мене за плочите, в съзнанието ми се разкри видение, тъй че аз можах да видя мястото, където бяха поставени плочите, и то толкова ясно и точно, че когато го посетих, можах веднага да го позная.

43 След това съобщение видях, че светлината в стаята започна да се събира плътно около фигурата на този, който ми беше говорил, и това продължи дотогава, докато стаята отново стана тъмна, с изключение непосредствено около него, когато изведнъж съгледах нещо като проход, който се отвори направо нагоре в небесата и той се възнесе, докато не изчезна напълно, и стаята стана отново тъмна, както беше по-рано, преди да се появи тази небесна светлина.

44 Аз лежах и размишлявах върху необичайността на тази случка, чудейки се много на това, което ми беше казано от този необикновен пратеник; тогава посред моите размишления аз внезапно открих, че стаята ми отново беше започнала да се осветява и като че ли в един миг същият небесен пратеник беше отново до леглото ми.

45 Той започна отново да ми разказва съвсем същите неща, както по време на първото си посещение, без ни най-малка промяна, след което ме осведоми за големите възмездия, които идвали на земята със страшни опустошения от глад, меч и мор, и че тези мъчителни възмездия щели да дойдат на земята през това поколение. След като разказа тези неща, той се възнесе отново, както бе сторил това преди.

46 В този момент отпечатъкът върху съзнанието ми беше толкова дълбок, че сънят бе избягал от очите ми и аз лежах, преизпълнен с удивление от това, което бях видял и чул. Но колко голяма бе изненадата ми, когато аз отново съгледах същия пратеник до леглото си и го чух пак да разказва и преповтаря отново същите неща, както преди; и той добави едно предупреждение към мен, като ми каза, че Сатана щял да се опита да ме изкуши (като следствие на крайната бедност на бащиното ми семейство) да взема плочите с цел да забогатея. Това той ми забрани, като каза, че, получавайки плочите, аз не трябва да имам нищо друго предвид, освен да прославям Бога и да не бъда повлияван от никаква друга подбуда, освен тази за изграждането на Неговото царство, в противен случай не бих могъл да ги получа.

47 След това трето посещение, той отново се възнесе в небесата, както преди, и аз бях отново оставен да размишлявам колко странно е това, което току-що бях преживял; и почти веднага, след като небесният пратеник се беше възнесъл за трети път, петелът пропя и аз забелязах, че денят наближава, така че нашите разговори трябва да са продължили цялата тази нощ.

48 Скоро след това аз станах от леглото си и както обикновено се отдадох на всекидневния труд; но опитвайки се да работя, както друг път, аз почувствах силите си толкова изтощени, че не бях способен на нищо. Баща ми, който работеше заедно с мен, видя, че нещо не е наред с мен, и ми каза да се прибера у дома. Тръгнах с намерение да отида вкъщи, но опитвайки се да прескоча оградата около нивата, където се намирахме, силите ми ме напуснаха съвсем, паднах безпомощен на земята и за известно време не бях способен да осъзная нищо.

49 Първото нещо, което си спомням, бе един глас, който ми говореше и ме наричаше по име. Вдигнах очи и видях същия пратеник да стои над главата ми, заобиколен от светлина както по-рано. Тогава той отново ми повтори всичко, което ми беше казал предишната нощ, и ми заповяда да отида при баща си и да му разкажа за видението и заповедите, които бях получил.

50 Аз се подчиних, върнах се при баща си на нивата и му преповторих всичко. Той ми отговори, че това е било от Бога, и ми каза да ида и да сторя както пратеникът ми беше заповядал. Напуснах нивата и отидох на мястото, където пратеникът ми беше казал, че се намират плочите, и благодарение на яснотата на видението, което бях имал относно мястото, аз го познах в мига, щом пристигнах там.

51 Близо до село Манчестър в окръг Онтарио, щата Ню Йорк, се намира един хълм със значителни размери, най-високият от всички други в съседство. На западната страна на този хълм, недалече от върха, под един камък с доста голям размер, се намираха плочите, поставени в една каменна кутия. Този камък беше дебел и закръглен в средата на горната страна и по-тънък към краищата, така че средата му се показваше над земята, обаче краищата наоколо бяха покрити с пръст.

52 След като махнах пръстта, аз намерих един прът, който пъхнах под ръба на камъка и с малко усилие го повдигнах. Погледнах вътре и наистина там видях плочите, Урима и Тумима, и нагръдника, както пратеникът беше заявил. Кутията, в която те лежаха, беше направена чрез сглобяване на камъни, свързани с някакъв вид цимент. На дъното на кутията бяха поставени напряко два камъка и върху тези камъни се намираха плочите и другите предмети с тях.

53 Направих опит да ги извадя, но пратеникът ми забрани и ме осведоми отново, че моментът за изваждането им още не е дошъл, нито пък ще дойде, докато не изминат четири години; той ми каза обаче, че ще трябва да дойда на това място точно след една година и че ще се среща с мен, и че трябва да продължавам да правя това, докато не настъпи времето за получаване на плочите.

54 Съобразно с това, което ми беше заповядано, аз отивах там в края на всяка година и всеки път намирах същия пратеник; и при всеки от нашите разговори получавах от него нареждане и сведения относно това, което Господ ще прави, как и по какъв начин трябва да бъде ръководено царството Му в последните дни.

55 Тъй като материалното положение на баща ми беше доста ограничено, за нас бе необходимо да работим с ръцете си, като се наемахме на подневна работа или иначе, според както имахме възможност. Понякога си бяхме вкъщи, понякога вън от дома и работейки непрекъснато, можехме да припечелваме едно задоволително препитание.

56 През 1823 г. бащиното ми семейство посрещна с голяма скръб смъртта на по-големия ми брат Алвин. През месец октомври 1825 г. аз се наех на работа при един възрастен господин на име Джосая Стол, който живееше в окръг Ченанго, щата Ню Йорк. Той чул нещо за една сребърна мина в Хармони, окръг Саскуахана на щата Пенсилвания, разработена още от испанците, и преди да ме наеме, копал там с цел, ако е възможно, да открие мината. След като отидох да живея при него, той ме взе заедно с другите си работници да копая за сребърната мина, което продължих да работя близо един месец без успех в това наше начинание и накрая убедих възрастния господин да престане да копае за нея. Оттук произлиза много разпространената история за това, че съм бил търсач на съкровища.

57 През времето, докато бях зает с тази работа, аз бях настанен на пансион при г-н Айзък Хейл, който беше от тези места. Там аз за първи път видях моята жена – дъщеря му Ема Хейл. На 18 януари 1827 г. ние се оженихме, докато аз все още бях на работа при г-н Стол.

58 Тъй като продължавах да твърдя, че съм видял видение, преследването продължи и семейството на жена ми се противопостави силно на нашата женитба. Ето защо, аз се нуждаех да я заведа другаде. И тъй, ние отидохме и се оженихме в дома на мировия съдия Тарбил в южен Бейнбридж, окръг Ченанго, щата Ню Йорк. Веднага след женитбата си аз напуснах г-н Стол, отидох при баща си и работих с него във фермата през този сезон.

59 Най-сетне настъпи времето за вземане на плочите, Урима и Тумима, и нагръдника. На двадесет и втория ден на септември, хиляда осемстотин двадесет и седма година, след като бях отишъл, както обикновено, след изминаването на още една година, на мястото, където те бяха положени, същият небесен пратеник ми ги предаде с това поръчение: че трябва да бъда отговорен за тях и че ако допусна да ги изгубя поради липса на грижа или някаква моя небрежност, ще бъда отхвърлен; обаче ако положа всичките си усилия да ги запазя, докато той, пратеникът, не дойде да ги поиска, те ще бъдат запазени.

60 Скоро открих причината, поради която бях получил толкова строги заповеди да ги запазя в безопасност, и защо пратеникът ми беше казал, че когато извърша това, което се изисква от мене, той ще ги поиска. Защото веднага, щом се разчу, че са у мене, бяха положени най-енергични усилия те да ми бъдат отнети. Всякаква хитрост, която можеше да се изнамери, беше употребена за тази цел. Преследванията станаха по-яростни и по-жестоки отпреди и тълпите бяха постоянно нащрек да ми ги вземат, ако е възможно. Но чрез мъдростта Божия те останаха в безопасност в ръцете ми, докато не изпълних чрез тях това, което се изискваше от мене. И когато, според както беше уговорено, пратеникът ги поиска, аз му ги предадох и те са в негово владение до ден днешен, който е вторият ден на май, хиляда осемстотин тридесет и осма година.

61 Вълнението, обаче, все още продължаваше и мълвата с хилядата си езика през цялото време се занимаваше да пуска в обръщение неистини за бащиното ми семейство и за мен самия. Ако трябва да разкажа и една хилядна част от тях, това щеше да запълни томове. Преследването обаче ставаше толкова нетърпимо, че аз се видях принуден да напусна Манчестър и да отида с жена си в окръг Саскуахана, в щата Пенсилвания. Докато се подготвяхме да тръгнем, тъй като бяхме много бедни, а преследванията срещу нас – толкова жестоки, че нямаше никаква вероятност положението ни да се подобри – посред нашите страдания ние намерихме приятел в лицето на един господин на име Мартин Харис, който дойде при нас и ни даде петдесет долара, за да подпомогне пътуването ни. Г-н Харис бе жител на град Палмира, окръг Уейн в щата Ню Йорк, и уважаван фермер.

62 Тази навременна помощ ми позволи да достигна местоназначението си в Пенсилвания. Веднага след пристигането си там започнах да преписвам знаците от плочите. Преписах значителен брой от тях и преведох някои с помощта на Урима и Тумима, което извърших между месец декември – времето, когато пристигнах в къщата на бащата на жена ми – и месец февруари на следващата година.

63 По някое време през този месец февруари гореспоменатият г-н Мартин Харис дойде в дома ми, взе знаците, които бях пречертал от плочите, и се отправи с тях към град Ню Йорк. За това, което се случва по отношение на него и на знаците, аз се позовавам на собствения му разказ за обстоятелствата, според както той ми ги описа след завръщането си, а те бяха както следва:

64 „Аз отидох в град Ню Йорк и представих знаците, които бяха преведени, заедно с превода им, на професор Чарлз Антън, един господин, известен с постиженията си в областта на лингвистиката. Професор Антън заяви, че преводът е по-правилен и по-точен от всеки друг, който той бил виждал, преведен от египетски. Тогава аз му показах онези знаци, които не бяха още преведени и той каза, че те са египетски, халдейски, асирийски и арабски и че са истински знаци. Той ми даде удостоверение, удостоверяващо пред хората на Палмира, че са истински знаци и че преводът на тези от тях, които са били преведени, също е правилен. Аз взех удостоверението и го сложих в джоба си и тъкмо вече напусках къщата, когато г-н Антън ме повика обратно и ме попита как младежът е разбрал, че имало златни плочи на мястото, където ги намерил. Аз му отговорих, че един ангел Божий му го е разкрил.

65 Той ми каза: „Дай да видя това удостоверение“ и аз съответно го извадих от джоба си, и му го дадох. Тогава той го взе и го накъса на парчета, казвайки, че сега нямало такива неща като служение на ангели и че ако аз му занеса плочите, той щял да ги преведе. Уведомих го, че част от плочите са запечатани и че ми е забранено да му ги донеса. Той отговори: „Не мога да чета запечатана книга“. Аз си тръгнах оттам и отидох при д-р Митчел, който потвърди казаното от професор Антън по отношение на знаците и на превода“.

· · · · · · ·

66 На 5-ия ден от месец април 1829 г. в дома ми дойде Оливър Каудъри, когото до това време никога не бях виждал. Той ми заяви, че преподавал в едно училище в съседство с местоживеенето на баща ми, и тъй като баща ми бил един от онези, които имали деца в училището, той бил отишъл да живее на пансион в къщата му за известно време. И докато бил там, семейството му разказало за обстоятелствата, при които съм получил плочите и той съответно дошъл да ме разпита.

67 Два дни след пристигането на г-н Каудъри (бидейки 7-ия ден на месец април) аз започнах да превеждам Книгата на Мормон и той започна да пише за мен.

· · · · · · ·

68 Ние все още продължавахме работата по превода, когато през следващия месец (май 1829 г.) един ден отидохме в гората, за да се молим и запитаме Господа относно кръщението за опрощаване на греховете, което ние намерихме, че се споменава в превода от плочите. Докато ние бяхме заети да се молим и призоваваме Господа, един пратеник от небесата се спусна в облак от светлина, и като положи ръцете си върху нас, ни постави, казвайки:

69 На вас, съслужители мои, в името на Месията, аз предавам свещеничеството на Аарон, което държи ключовете за служението на ангелите и на евангелието на покаянието, и на кръщението чрез пълно потапяне за опрощение на греховете; и то никога вече няма да бъде отнето от земята, докато синовете на Левий не принесат отново приношение на Господа в праведност.

70 Той каза, че това Аароново свещеничество няма властта за полагане на ръце за дара на Светия Дух, но че това ще ни се даде по-нататък. И той ни заповяда да отидем и да се кръстим, и ни даде указания, че аз трябва да кръстя Оливър Каудъри и че след това той трябва да кръсти мен.

71 В съответствие с това, отидохме и се кръстихме. Първо аз кръстих него, а след това той кръсти мен, след което аз положих ръцете си върху главата му и го поставих в Аароновото свещеничество; след това той положи ръцете си върху мен и ме постави в същото свещеничество, защото тъй ни беше заповядано.*

72 Пратеникът, който ни посети по този повод и ни даде това свещеничество, каза, че името му е Йоан, същият, който е наречен в Новия завет Йоан Кръстител и че той действал под наставлението на Петър, Яков и Йоан, които държали ключовете на свещеничеството на Мелхиседек, което свещеничество, каза той, ще ни бъде дадено в подходящото време, и че аз ще бъда наречен първият Старейшина на Църквата, а Оливър Каудъри – вторият. Бе на петнадесетия ден на май 1829 година, когато бяхме поставени от ръката на този пратеник и се кръстихме.

73 Веднага след излизането ни от водата, след като се бяхме кръстили, ние почувствахме големи и славни благословии от нашия Небесен Отец. Веднага след като бях кръстил Оливър Каудъри, Светият Дух слезе върху му, той застана и предсказа много неща, които скоро щяха да се случат. И отново, веднага щом бях кръстен от него, аз също получих духа на пророчеството, застанах и пророкувах относно възникването на тази Църква и много други неща, свързани с Църквата в това поколение на чедата човешки. Ние бяхме изпълнени със Светия Дух и се радвахме в Бога за нашето спасение.

74 Тъй като в този момент умовете ни бяха озарени, писанията се отвориха за нашето разбиране и на нас ни се разкри истинското значение и намерение на най-тайнствените им части по начин, който никога преди не ни се беше удавал, нито пък някога сме си и помисляли. Междувременно бяхме принудени да пазим в тайна обстоятелството, че сме получили свещеничеството и че сме се кръстили, поради духа на преследване, който вече се беше проявил в района.

75 От време на време бяхме заплашвани със саморазправа и то от привърженици на религията. На намеренията им за саморазправа противодействаше само влиянието на семейството на бащата на жена ми (според провидението Божие) които бяха станали много приятелски настроени към мен и се противопоставяха на тълпите, и искаха да бъда оставен да продължа работата по превода без прекъсване. Ето защо, те ни предложиха и ни обещаха защита от всички незаконни актове, доколкото зависеше от тях.