Чедо на Бога съм
Правилното разбиране на нашето небесно наследство е особено важно за възвисяване.
Нашето най-основно учение включва познанието, че ние сме чеда на жив Бог. Затова едно от най-свещените Му звания е Отец – Небесен Отец. Това учение е ясно проповядвано от пророците през вековете:
-
Когато е изкушаван от Сатана, Моисей го отблъсква като казва: „Кой си ти? Защото ето, аз съм син Божий“.
-
Като се обръща към Израил, псаломеецът заявява: „Всички сте синове на Всевишния“.
-
Павел проповядва на атиняните в Ареопага, че те са „Божий род“.
-
Джозеф Смит и Сидни Ригдън получават видение, в което виждат Отца и Сина, а небесен глас заявява, че жителите на земята са „родни синове и дъщери Божии“.
-
През 1995 г. 15 живи апостоли и пророци потвърждават: „Всички човешки същества … са създадени по образа на Бог. Всички сме възлюбени духовни синове или дъщери на небесни родители“.
-
Президент Томас С. Монсън свидетелства: „Ние сме синове и дъщери на един жив Бог. … Не можем искрено да сме убедени в това, без да изпитваме дълбоко чувство на сила и увереност“.
Това учение е толкова важно, толкова често цитирано и токова инстинктивно просто, че може да изглежда обикновено, когато всъщност е най-забележителното знание, което можем да получим. Правилното разбиране на нашето небесно наследство е особено важно за възвисяване. То е в основата на разбирането на великия план на спасение и подхранването на вярата в Първородния на Отца, Исус Христос, и Неговото милостиво Единение. Още повече, то ни дава неспирна мотивация да сключваме и спазваме своите незаменими вечни завети.
С малки изключения, всеки участващ в това събрание може сега, без написан текст или музика, да запее „Чедо на Бога съм“. Този обичан химн е един от най-често изпълняваните в тази Църква. Но важният въпрос е: „Знаем ли това наистина?“. Знаем ли това в ума си, в сърцето си и в душата си? Дали нашето небесно потекло е първа и най-силна идентичност?
Тук на земята, ние се определяме по много различни начини, включително по място на раждане, националност и език. Някои дори се определят по своята професия или хоби. Тези земни идентичности не са грешни, освен когато заместват или объркват нашата вечна идентичност – тази на син или дъщеря на Бог.
Когато най-малкото ни дете беше на шест години и в първи клас в училище, учителят даде на децата писмено упражнение в клас. Беше октомври, месеца на Хелоуин, празник, който се празнува в някои части на света. Макар и да не ми е любим празник, предполагам има някои ползотворни аспекти в Хелоуин.
Учителят раздава лист хартия на младите ученици. На върха е грубо скицирана рисунка на митологична вещица (казах ви, това не ми е любимия празник), застанала над врящ казан. Въпросът, написан на листа, който трябва да насърчи въображението на децата и да провери техните основни способности в писането, гласи: „Току що сте изпили чаша от отварата на вещицата. Какво се случва с вас?“ Моля, знайте, че не разказвам тази история като препоръка към учителите.
„Току що сте изпили чаша от отварата на вещицата. Какво се случва с вас?“ С нейния най-добър почерк на начинаеща, нашата малка дъщеря написала: „Ще умра и ще бъда в рая. Там ще ми хареса. Ще ми е приятно, защото това е най-хубавото място, на което да бъда, защото ще бъда с Небесния Отец“. Този отговор сигурно е изненадал учителя; въпреки това, когато дъщеря ни донесе изпълнената задача у дома, ние забелязахме, че ѝ е дадена звезда, най-високата оценка.
В истинския живот ние се сблъскваме с истински трудности, а не с измислени. Има болка – физическа, емоционална и духовна. Има страдания, когато обстоятелствата са много различни от това, което сме очаквали. Има несправедливост, когато изглежда не заслужаваме ситуацията, в която се намираме. Има разочарование, когато някой, на когото сме вярвали, ни предаде. Има здравословни и финансови трудности, които могат да ни объркат. Може да има моменти на съмнение, когато тема от учението или историята е извън нашето моментно разбиране.
Когато трудностите се появят в живота ни, каква е незабавната ни реакция? Дали е объркване, съмнение или духовно оттегляне? Дали е неочакван удар за нашата вяра? Обвиняваме ли Бог или другите за нашите обстоятелства? Или незабавния ни отговор е да си спомним кои сме – чеда на любящ Бог? Подкрепено ли е това с абсолютната вяра, че Той позволява някои земни страдания, защото знае, че това ще ни благослови, както огъня на пречиствач, за да станем като Него и да получим нашето небесно наследство?
Наскоро бях на събрание със старейшина Джефри Р. Холанд. В проповядването на принципа, че смъртният живот може да бъде много тежък, но нашите трудности имат вечна цел – дори, ако не разбираме това в момента – старейшина Холанд каза: „Може да имаш това, което желаеш, или да имаш нещо по-добро“.
Преди пет месеца съпругата ми Даян и аз отидохме в Африка със старейшина и сестра Беднар. Шестата и последна страна, която посетихме, беше Либерия. Либерия е чудесна страна с благородни хора и богата история, но ситуацията там винаги е била доста трудна. Десетилетия на политическа нестабилност и гражданска война са влошили последствията от бедността. В допълнение, ужасната болест ебола уби почти 5000 човека там по време на скорошната епидемия. Ние бяхме първата група ръководители от Църквата извън района, която посещава столицата Монровия, след като Световната здравна организация обяви, че това е безопасно място след кризата с ебола.
В една много гореща и влажна неделна сутрин, ние пътувахме към наета сграда в центъра на града. Всеки стол беше зает, общо около 3 500 места. Крайният брой присъстващи беше 4 100. Почти всички пристигнали е трябвало да пътуват пеша или с някакъв неудобен обществен транспорт; не е било лесно за светиите да се съберат. Но те дойдоха. Повечето пристигнаха няколко часа преди определеното време за събранието. Когато влязохме в залата, духовната атмосфера беше наелекризираща! Светиите бяха готови да се учат.
Когато говорител цитираше от Писанията, членовете казваха стиха на глас. Нямаше значение – дълъг или къс цитат, всички събрали се отговаряха в унисон. Сега, ние не препоръчваме тази практика, но със сигурност беше впечатляващо, че те можеха това. И хорът пя наистина въздействащо. С ентусиазиран диригент и 14 годишен младеж на пианото, членовете пееха със живот и сила.
След това говори старейшина Беднар. Това, разбира се, беше очакваната кулминация на събранието – да чуят апостол да проповядва и свидетелства. Естествено по духовно напътствие, по средата на своето слово, старейшина Беднар спря и каза: „Знаете ли „Основа на нашата вяра“?“
Сякаш 4100 гласа извикаха в отговор „ДА!“
След това той попита: „Знаете ли стих 7?“
Отново всички отговориха: „ДА!“
Аранжиментът на великия химн „Основа на нашата вяра“, който се изпълнява от Мормонския хор на Табернакъла през последните 10 години, включва стих 7, който не е изпълняван често преди. Старейшина Беднар каза: „Нека изпеем куплети 1, 2, 3 и 7“.
Без колебание диригента на хора скочи и акомпаниращия носител на Аароновото свещеничество незабавно започна енергично да свири въвеждащите ноти. С увереност, която никога преди не бях усещал в химн на конгрегацията, ние запяхме стихове 1, 2 и 3. След това силата на звука и духовната сила се увеличиха, когато 4100 гласа запяха стих 7 и заявиха:
В едно от най-забележителните духовни събития в моя живот ми бе преподаден важен урок в онзи ден. Живеем в свят, който може да ни накара да забравим кои сме наистина. Колкото повече неща около нас ни разсейват, толкова по-лесно е да се отнесем лекомислено, после да пренебрегнем и накрая на забравим нашата връзка с Бог. Светиите в Либерия имат малко материални неща, но въпреки това изглежда имат всичко в духовен аспект. Това, на което видяхме в онзи ден в Монровия, бе група Божии синове и дъщери – и те знаеха това!
В съвременния свят, без значение къде живеем и какви са нашите обстоятелства, от съществено значение е нашата най-важна идентичност да бъде на чедо Божие. Познанието за това ще позволи на вярата ни да разцъфтява, ще мотивира нашето постоянно покаяние и ще ни дава сили да бъдем „постоянни и непоклатими“ през смъртното ни пътуване. В името на Исус Христос, амин.