Покаянието: един радостен избор
Покаянието е не само възможно, но и радостно, заради нашия Спасител.
Мои братя и сестри, когато бях на 12 години, моето семейство живееше в Гьотеборг, крайбрежен град в южна Швеция. Просто да знаете, това е родният град на старейшина Пер Г. Малм, който почина това лято. Той ни липсва. Благодарни сме за неговото благородство и прекрасна служба, както и за примера на неговото възхитително семейство. И със сигурност се молим най-добрите Божии благословии да бъдат техни.
Преди 50 години ходехме на църква в голяма обновена къща. Една неделя моят приятел Щефан, единственият друг дякон в клона, ме поздрави на църква с известна приповдигнатост. Отидохме в съседната зала, използвана, когато идват по-голям брой присъстващи, и той извади от джоба си една голяма бомбичка и няколко кибритени клечки. За да се проявя като бабаит аз взех бомбичката и запалих дългия сив фитил. Намеренията ми бяха да угася фитила преди да гръмне бомбичката. Но опитвайки се да направя това, си изгорих пръстите и изпуснах бомбичката. Щефан и аз гледахме в ужас как фитилът продължаваше да гори.
Бомбичката избухна и дим от сяра изпълни съседната зала и тази за причастието. Бързешком ние събрахме останалите разпилени парчета от бомбичката и отворихме прозореца, за да се опитаме да изкараме миризмата навън, наивно смятайки, че никой нямаше да забележи. За щастие, никой не бе наранен и нямаше щети.
Когато членовете дойдоха за събранието, те забелязаха тежката миризма. Беше трудно да не бъде забелязана. Миризмата не допринасяше към свещената атмосфера на събранието. Понеже имаше само няколко носители на Аароновото свещеничество, бях раздвоен и реших да раздам причастието, но не се чувствах достоен да взема от него. Когато ми подадоха причастието, не взех нито от хляба, нито от водата. Чувствах се ужасно. Бях засрамен и знаех, че моята постъпка беше огорчила Бог.
След събранията, президентът на клон, Франк Линдберг, – един будещ уважение възрастен човек със сребристо сива коса, ме помоли да отида в офиса му. След като седнах, той ме погледна добродушно и ми каза, че е забелязал, че не съм взел от причастието. Попита ме защо. Предполагам, че знаеше защо. Сигурен съм, че всеки знаеше какво бях сторил. След като му отговорих, той ме попита как се чувствам. През сълзи неуверено му казах, че съжалявам и че знам, че съм разочаровал Бог.
Президент Линдберг отвори един доста използван екземпляр на Учение и завети и ме помоли да прочета някои подчертани стихове. Прочетох следното на глас:
„Eто, този, който се е покаял за греховете си, същият е опростен и Аз, Господ, повече не ги помня.
По това може да познаете дали човек се е покаял от греховете си: Ето, той ще ги изповяда и ще ги изостави“.
Никога няма да забравя състрадателната усмивка на президент Линдберг, когато погледнах нагоре, след като бях приключил с четенето. С известно вълнение, той ми каза, че чувства, че е приемливо отново да взимам от причастието. Когато си тръгнах от офиса му, изпитвах неописуема радост.
Тази радост е едно от присъщите последствия от покаянието. Думата покаяние носи смисъла на „да разбереш впоследствие“ и предполага „промяна“. На шведски думата е omvänd, което просто означава „да се обърнеш“. Християнският автор К. С. Луис пише относно нуждата и метода за промяна. Той отбелязва, че думата покаяние включва „да бъдеш поставен обратно на правия път. Един грешен сбор може да се поправи – казва той, – но само ако се върнеш назад, докато откриеш грешката си и започнеш отначало оттам, а не просто да продължаваш напред“. Да променим своето поведение и да се върнем на „правия път“ са част от покаянието, но само част. Истинско покаяние означава да обърнем сърцето и волята си към Бог и да се отречем от греха. Както се казва в Йезекиил, да се покаем означава „(да) се отвърн(ем) от греха си и постъпи(м) законно и праведно; … (да) върн(ем) залога… (и да) постъпв(аме) според повеленията на живота и (да) не върш(им) неправда“.
Дори и това е несъвършено описание. То не дава подобаващо определение на силата, която прави възможно покаянието – единителната жертва на нашия Спасител. Истинското покаяние трябва да включва вяра в Господ Исус Христос, вяра, която да ни променя, вяра, че Той може да ни прощава, и вяра, че Той ще ни помага да избягваме допълнителните грешки. Такъв вид вяра прави Неговото Единение действено в живота ни. Когато „разбираме впоследствие“ и „се обръщаме“ с помощта на Спасителя, можем да чувстваме надежда в Неговите обещания и радостта на опрощението. Без Изкупителя, присъщите надежда и радост се изпаряват и покаянието се превръща в просто нищожна промяна в поведението. Но чрез упражняване на вяра в Него, ние се обръщаме към Неговата способност и желание да опрощава греха.
Президент Бойд К. Пакър потвърждава даващите надежда обещания на покаянието през април 2015 г., по време на своята последна обща конференция. Той описва силата на Единението на Спасителя да изцелява, по начин, който намирам за кулминация на мъдростта, придобита от половин век апостолска служба. Президент Пакър казва: „Единението не оставя никакви белези, никакви следи. Каквото поправя е поправено. … то просто лекува и каквото излекува, остава излекувано“.
Той продължава:
„Единението, което може да изкупи обратно всеки от нас, не оставя белези. Това означава, че независимо какво сме направили, или къде сме били или как се е случило нещо, ако наистина се покаем, (Спасителят) обещава, че ще ни изкупи. И когато Той извършва Единението, това урежда всичко. …
… Единението… може да измие всяко петно независимо от това колко трудно, или колко дълго или колко пъти е повтаряно“.
Безмерен е обхватът на Единението на Спасителя във всяко отношение, за вас и за мен. Но то никога няма да ни бъде наложено. Както пророкът Лехий обяснява, след като сме „достатъчно поучени, че да различава(ме) доброто от злото“, ние сме „свободни да избер(ем) свобода и вечен живот чрез Великия Ходатай на всички човеци, или да избер(ем) пленничество и смърт“. С други думи, покаянието е избор.
Ние можем – и понякога – правим различни избори. Такива избори може и да не изглеждат изцяло погрешни, но те ни пречат истински да се покайваме и по този начин възпрепятстват стремежа ни към истинското покаяние. Например, можем да изберем да виним другите. Като 12-годишен в Гьотеборг, можех да обвиня Щефан. Той бе този, който донесе голямата бомбичка и клечките кибрит в църквата. Но да виним другите, дори и оправдано, ни позволява да извиняваме нашето поведение. Правейки това, ние прехвърляме отговорността за нашите действия върху околните. Когато отговорността смени курса си, ние омаловажаваме едновременно и нуждата, и способността си да действаме. Превръщаме се в злощастни жертви, вместо в действащи лица, способни на независими действия.
Друг избор, който осуетява покаянието, е омаловажаването на нашите грешки. В Гьотеборг при инцидента с бомбичката никой не беше наранен, нямаше никакви трайни щети и събранието се проведе така или иначе. Беше лесно да кажа, че няма причина да се покайвам. Но омаловажавайки нашите грешки, дори при липсата на моментни последици, ние губим мотивацията си за промяна. Подобно мислене ни пречи да виждаме, че нашите грешки и грехове имат вечни последствия.
Друг начин е да си мислим, че нашите грехове не са от значение, защото Бог ни обича без значение какво вършим. Съблазняващо е да вярваме в това, на което лукавият Нехор учи хората на Зарахемла, „че цялото човечество щяло да бъде спасено в последния ден и че те не трябва да се страхуват, нито да треперят… и че накрая всички люде щели да имат вечен живот“. Но тази привлекателна идея е лъжовна. Бог наистина ни обича. И въпреки това, за Него и за нас е от значение какво вършим. Той ни е дал ясни напътствия какво следва да бъде нашето поведение. Наричаме тези напътствия заповеди. Неговото одобрение и нашият вечен живот зависят от нашето поведение, включително нашето желание смирено да търсим истинско покаяние.
В допълнение, ние пропускаме истинското покаяние, когато избираме да разграничаваме Бог от Неговите заповеди. Преди всичко, ако причастието не беше свято, не би било от значение, че миризмата от бомбичката нарушаваше събранието за причастие в Гьотеборг. Трябва да сме внимателни да не би да омаловажаваме греховното поведение, като подценяваме или пренебрегваме Божия произход на Неговите заповеди. За истинското покаяние е нужно да разпознаваме божествеността на Спасителя и истинността на Неговото дело в тези последни дни.
Вместо да намираме извинения, нека избираме да се покайваме. Чрез покаянието, можем да идваме на себе си, както блудният син в притчата, и да размишляваме върху вечния принос на нашите дела. Когато разбираме как нашите грехове могат да оказват влияние на нашето вечно щастие, не само се разкайваме истински, но и полагаме усилия да ставаме по-добри. Когато се сблъскваме с изкушения, по-вероятно е да се запитаме, по думите на Уилям Шекспир:
Ако сме изгубили поглед от вечността заради една играчка, можем да изберем да се покаем. Поради Единението на Исус Христос, имаме още една възможност. Образно казано, можем да заменим неблагоразумно закупената игричка и да получим отново надеждата на вечността. Както Спасителят пояснява: „Защото ето, Господ, вашият Изкупител, изстрада смърт в плътта; ето защо Той изстрада болката на всички човеци, та всички човеци да могат да се покаят и да дойдат при Него“.
Исус Христос може да прощава, защото Той е платил цената за нашите грехове.
Нашият Изкупител избира да прощава, поради Своето несравнимо състрадание, милост и любов.
Нашият Спасител иска да прости, защото това е едно от Неговите божествени качества.
И бидейки Добрият Пастир, Той изпитва радост, когато ние се избираме да се покаем.
Когато изпитваме божествена скръб за нашите действия, когато избираме да се покайваме, ние незабавно каним Спасителя в нашия живот. Както учи Амулик: „Да, бих желал да дойдете и да не вкоравявате повече сърцата си; защото ето, сега е времето и денят на вашето спасение; затова, ако вие се покаете и не вкоравявате сърцата си, за вас ще се осъществи незабавно великият план на изкуплението“. Можем да изпитваме божествена скръб за нашите действия и в същото време да чувстваме радост от помощта на Спасителя.
Фактът, че можем да се покайваме, е благата вест на Евангелието! Вината може да бъде „премахната“. Можем да бъдем изпълнени с радост, да получаваме опрощение на греховете си и да имаме „спокойна съвест“. Можем да бъдем освободени от чувството на отчаяние и от оковите на греха. Можем да бъдем изпълнени с изумителната светлина на Бог и да не бъдем „повече измъчван(и)“. Покаянието е не само възможно, но и радостно, поради нашия Спасител. Все още помня чувствата, които ме обзеха в офиса на клоновия президент, след случката с бомбичката. Знаех, че съм опростен. Моите чувства на вина се изпариха, тъжното ми настроение бе повдигнато и почувствах лекота в сърцето.
Братя и сестри, с приключването на тази конференция, ви каня да чувствате повече радост във вашите сърца: радост от знанието, че Единението на Исус Христос е истинно; радост от способността, добронамереността и желанието на Спасителя да прощава; и радост от това да избирате да се покайвате. Нека следваме напътствията „с веселие… (да черпим) вода от изворите на спасението“. Нека избираме да се покайваме, да изоставяме греховете си, да обръщаме сърцата и волята си към това да следваме нашия Спасител. Свидетелствам за Неговата жива реалност. Свидетел съм за несравнимата Му милост, състрадание и обич и съм ги изпитвал многократно. Моля се изкупителните благословии на Неговото Единение да бъдат ваши сега – и отново и отново през целия ви живот, така както се е случвало в моя. В името на Исус Христос, амин.