Едно в Христос
Само чрез нашата лична преданост и обич към Исус Христос можем да се надяваме да бъдем едно.
Както отбеляза президент Далин Х. Оукс, днес е Цветница, началото на Страстната седмица, която бележи тържественото влизане на Господ в Йерусалим, Неговото страдание в Гетсиманската градина, смъртта Му на кръста само дни по-късно и Неговото славно Възкресение в неделята на Великден. Нека бъдем твърдо решени никога да не забравяме какво изтърпява Христос, за да ни изкупи1. И нека никога не се лишаваме от огромната радост, която ще почувстваме отново на Великден, размишлявайки върху победата Му над гроба и дара на всеобщо възкресение.
Вечерта преди предстоящите Му изпитания и разпъване на кръст, Исус участва в пасхалната вечеря заедно със Своите апостоли. В края на тази Тайна вечеря, по време на свещена застъпническа молитва, Исус умолява Своя Отец с думите: „Отче святи; опази в името Си тези, които си Ми дал (Моите апостоли), за да бъдат едно, както сме и Ние едно“2.
След това Спасителят по любящ начин включва в молитвата си всички вярващи:
„И не само за тях се моля, но и за онези, които биха повярвали в Мене чрез тяхното учение,
да бъдат всички едно; както Ти, Отче, си в Мен и Аз в Тебе, така и те да бъдат в Нас едно“3.
Темата за това да станем едно се повтаря в Евангелието на Исус Христос и в отношенията на Бог с Неговите чеда. По повод на град Сион се казва, че „те бяха едно сърце и един ум“4. За първите светии в ранната Църква на Исус Христос в Новия завет пише: „А множеството на повярвалите имаше едно сърце и (една) душа“5.
В нашата диспенсация Господ увещава: „Казвам ви, бъдете едно, и ако не сте едно, не сте Мои“6. Господ посочва, че една от причините ранните светии в Мисури да не успеят да установят място на Сион е, че те „не са обединени според обединението, изискващо се от закона на селестиалното царство“7.
Където Бог надделява във всички сърца и умове, хората биват описвани като „в едно, чедата Христови“8.
Когато възкръсналият Спасител се явява на древния народ от Книгата на Мормон, Той отбелязва с неодобрение, че в миналото между хората е имало спорове относно кръщението и други въпроси. Той заповядва:
„И няма да има повече никакви спорове между вас, както е имало досега; нито пък ще има повече спорове между вас относно точките на Моето учение, както е имало досега.
Защото истина, истина ви казвам, този, който има духа на раздора, не е от Мене, но е от дявола, който е бащата на раздора“9.
В нашия свят, изпълнен с премного раздори, как може да се постигне единство, особено в Църквата, където трябва да имаме „един Господ, една вяра, едно кръщение“?10 Павел ни дава отговора:
„Понеже всички вие, които сте се кръстили в Христос, с Христос сте се облекли.
Няма вече юдеин, нито грък, няма роб, нито свободен, няма мъжки пол, нито женски; защото вие всички сте едно в Христос Исус“11.
Ние сме твърде различни и понякога имаме твърде разногласни мнения, за да можем да се обединим в едно на каквато и да е друга основа или под което и да е друго име. Само в Исус Христос можем наистина да станем едно.
Това да станем едно се случва при всеки поотделно – всеки започва от себе си. Ние сме същества, състоящи се от две части – плът и дух – и понякога сме във война със себе си. Както се изразява Павел:
„Защото, колкото за вътрешното ми естество, аз се наслаждавам в Божия закон;
но в телесните си части виждам различен закон, който воюва против закона на ума ми и ме заробва под греховния закон, който е в частите ми“12.
Исус също бил същество от тяло и дух. Той бил изпитан; Той разбира; Той може да ни помага да постигаме единство в нас самите13. Затова, черпейки от светлината и благодатта на Христос, ние се стремим да даваме превес на духовната си част – и на Светия Дух – над физическата. А когато не успяваме да се справим, Христос, чрез Своето Единение, ни е дал дара на покаянието и възможността да опитваме отново.
Ако поотделно всеки „с Христос (се облече)“, тогава заедно можем да се надяваме да станем едно, както Павел казва – „Христово тяло“14. „Да се облечем с Христос“ със сигурност включва да превърнем Неговата „първа и най-голяма заповед“15 в свое първо и най-голямо задължение, а ако обичаме Бог, ние ще спазваме Неговите заповеди16.
Единството с нашите братя и сестри в Христовото тяло става по-голямо, когато съблюдаваме втората заповед – която е тясно свързана с първата – да обичаме ближните си, както себе си17. И смятам, че единството помежду ни би станало още по-съвършено, ако следвахме по-висшия и по-свят начин, по който Спасителят изпълнява тази втора заповед – да се обичаме един друг не само както обичаме себе си, а както Той ни обича18. Накратко, единство се постига, „като всеки човек търси ползата на ближния си и върши всичко с очи, отправени единствено към славата Божия“19.
Президент Марион Дж. Ромни, бивш съветник в Първото президентство, обяснява как се придобива траен мир и единство:
„Ако един човек, поддавайки се на влиянието на Сатана, е обзет от делата на плътта, той е във война със себе си. Ако двама се поддават, всеки от тях е във война със себе си и с другия. Ако много хора се поддават, обществото (жъне) плода на голямо напрежение и раздори. Ако управниците на една държава се поддават, тогава раздорите са в световен мащаб“.
Президент Ромни продължава: „Тъй както делата на плътта имат универсално приложение, това важи и за Евангелието на мира. Ако човек живее според него, той е в мир със себе си. Ако двама души живеят така, те са в мир със себе си и помежду си. Ако гражданите живеят според него, в страната царува мир. Когато има достатъчно държави, радващи се на плодовете на Духа, които да контролират световните дела, тогава, и само тогава, барабаните на войната ще престанат да бият и бойните знамена ще бъдат прибрани. (…) (Вж. Алфред Лорд Тенисън, „Locksley Hall“, The Complete Poetical Works of Tennyson, ред. от У. Дж. Ролф, Бостън, компания „Хутън – Мифлин“, 1898 г., с. 93, редове 27–28)“20.
Когато „се облечем с Христос“, става възможно да разрешим или да оставим настрани различията, разногласията и споровете. В нашата история на Църквата има един доста драматичен пример за преодоляване на разделението. Старейшина Бригъм Хенри Робъртс (по-известен като Б. Х. Робъртс), роден в Англия през 1857 г., служи като член на Първия съвет на Седемдесетте – това, което днес наричаме Президентството на Седемдесетте. Старейшина Робъртс е умел и неуморен защитник на възстановеното Евангелие и на Църквата в някои от най-трудните ѝ моменти.
През 1895 г. обаче, службата на старейшина Робъртс в Църквата е застрашена поради раздор. Б. Х. е определен за делегат на събранието, на което е изготвена проектоконституцията на Юта, когато Юта става щат. Впоследствие той решава да се кандидатира за Конгреса на Съединените щати, но нито уведомява, нито иска позволение от Първото президентство. Президент Джозеф Ф. Смит, съветник в Първото президентство, порицава Б. Х. за този пропуск по време на общо събрание на свещеничеството. Старейшина Робъртс губи изборите и остава с впечатление, че неговото поражение се дължи до голяма степен на изказването на президент Смит. Той критикува църковни ръководители в някои свои политически речи и интервюта. Оттегля се от активна служба в Църквата. На продължило дълго време събрание в храма Солт Лейк с членове на Първото президентство и Съвета на Дванадесетте, Б. Х. остава непреклонен в доказването на правотата си. По-късно „президент (Уилфърд) Уудръф дава (на старейшина Робъртс) три седмици, за да преразгледа позицията си. В случай на отказ от покаяние, щели да го освободят от Седемдесетте“21.
В последвала лична среща с апостолите Хибър Дж. Грант и Франсис Лаймън, Б. Х. първоначално е категоричен, но любовта и Светият Дух в крайна сметка надделяват. Очите му се насълзяват. Двамата апостоли успяват да отговорят на някои обезпокоителни за Б. Х. въпроси, които той възприема като незачитане и обида, и го оставят със сърдечна молба за помирение. На следващата сутрин, след дълга молитва, старейшина Робъртс изпраща бележка до старейшина Грант и старейшина Лаймън, че е готов да се срещне отново с братята22.
Когато по-късно се среща с Първото президентство, старейшина Робъртс казва: „Обърнах се към Господ и получих светлина и напътствия чрез Неговия Дух да се подчиня на Божията власт“23. Мотивиран от своята любов към Бог, Б. Х. Робъртс остава верен и умел църковен ръководител до края на живота си24.
В този пример можем също така да видим, че единството не означава просто да приемаме, че всеки следва да „прави каквото си иска“. Не можем да сме едно, освен ако всички не подчиним усилията си на обща кауза. Това означава, по думите на Б. Х. Робъртс, да се подчиняваме на Божията власт. Ние сме различни части на Христовото тяло, изпълняващи различни функции по различно време – ухо, око, глава, ръка, крак – и все пак всички сме от едно тяло25. Ето защо нашата цел е „да няма раздор в тялото, а частите му да се грижат еднакво една за друга“26.
Единството не изисква еднаквост, а хармония. Сърцата ни може да са обвързани в любов, можем да сме едно във вяра и учение и въпреки това да да сме от различни спортни отбори, да имаме различно мнение по политически въпроси, да обсъждаме различни цели и правилния начин да ги постигнем, както и много други такива неща. Но никога не можем да се караме или да спорим с гняв или презрение едни към други. Спасителят казва следното:
„Защото истина, истина ви казвам, този, който има духа на раздора, не е от Мене, но е от дявола, който е бащата на раздора и който подтиква сърцата на човеците да спорят гневно едни с други.
Ето, това не е Моето учение – да се подтикват сърцата на човеците към гняв един срещу друг; а Моето учение е това, че такива неща трябва да бъдат премахнати“27.
Преди година президент Ръсел М. Нелсън се обърна към нас с молба: „Никой от нас не може да контролира държавите или действията на другите хора, или дори членовете на собственото си семейство. Но можем да контролираме себе си. Моят призив днес, скъпи братя и сестри, е да прекратите конфликтите, които бушуват във вашите сърца, вашите домове и във вашия живот. Заровете всички склонности да наранявате другите – независимо дали тези склонности са гняв, остър език или неприязън към някого, който ви е наранил. Спасителят ни е заповядал да обръщаме другата буза (вж. 3 Нефи 12:39), да обичаме неприятелите си и да се молим за онези, които ни гонят (вж. 3 Нефи 12:44)“28.
Пак казвам, че само чрез нашата лична преданост и обич към Исус Христос можем да се надяваме да бъдем едно – едно в собствените си желания, едно у дома, едно в Църквата, впоследствие едно в Сион и най-вече едно с Отца и Сина, и Светия Дух.
Връщам се към събитията от Страстната седмица и върховния триумф на нашия Изкупител. Възкресението на Исус Христос е свидетелство за Неговата божественост и че Той е преодолял всички неща. Неговото Възкресение е свидетелство, че ние, обвързани с Него чрез завет, също можем да преодоляваме всички неща и да станем едно. Неговото Възкресение е свидетелство, че чрез Него безсмъртието и вечният живот са реалност.
Тази сутрин давам свидетелство за Неговото буквално Възкресение и всичко, което то включва, в името на Исус Христос, амин.