Позвънявайте, а не падайте
Ако „позвъняваме на Бог“, аз свидетелствам, че няма да падаме.
Днес бих искал да започна, като свидетелствам за пълната увереност в сърцето ми, че Бог чува нашите молитви и ни отговаря индивидуално.
В един свят, преминаващ през времена на несигурност, болка, разочарования и скръб, може да се чувстваме склонни да разчитаме повече на личните си способности и предпочитания, както и на знанието и сигурността, които идват от света. Това може да ни пречи да обръщаме внимание на истинския източник на помощ и подкрепа, чрез който можем да устояваме на трудностите в този земен живот.
Спомням си един случай, когато бях в болница поради заболяване и ми беше трудно да спя. Когато загасих осветлението и в стаята стана тъмно, видях светещ знак на тавана пред мен, чийто надпис гласеше: „Позвънявайте, а не падайте“. За моя изненада, на следващия ден видях същото послание да се повтаря на още няколко места в стаята.
Защо това послание беше толкова важно? Когато попитах медицинската сестра за надписа, тя каза: „Това е, за да се предотвратяват падания, които могат да усилят болката, която и без това изпитвате“.
По своята същност този живот е източник на болезнени преживявания – някои, присъщи за физическите ни тела, други, породени от нашите слабости или страдания, а някои, свързани с начина, по който другите и ние използваме свободата си на избор.
Има ли обещание, което да е по-силно от това, което Самият Спасител дава, когато заявява: „Искайте и ще ви се даде; търсете и ще намерите; хлопайте (или позвънявайте) и ще ви се отвори“?
Молитвата е средството за комуникация с нашия Небесен Отец, което ни позволява да „позвъняваме, а не да падаме“. Въпреки това, има обстоятелства, при които може да си мислим, че позвъняването не е чуто, защото не получаваме незабавен отговор или такъв, който да отговаря на нашите очаквания.
Това понякога води до безпокойство, тъга или разочарование. Но си спомнете каква вяра в Господ проявява Нефи, когато казва: „Как е възможно да не може да ме научи да построя кораб?“. Сега, аз ви питам: „Как е възможно Господ да не може да ви напътства, така че да не падате?“.
Доверието в Божиите отговори предполага да приемаме, че Неговите пътища не са като нашите пътища и че „всички неща трябва да стават във времето им“.
Увереността да знаем, че сме чеда на любящ и милостив Небесен Отец, трябва да ни мотивира да „позвъняваме“ в отдадена молитва, с нагласата да „се мол(им) винаги и да не губи(м) сили (…), така че начинанието (ни) да бъде за благосъстоянието на душите (ни)“. Представете си чувствата на Небесния Отец, когато във всяка молитва ние отправяме молба в името на Неговия Син, Исус Христос. Каква сила и нежност се проявяват, когато го правим!
Писанията са пълни с примери за хора, които „позвъняват на Бог, за да не паднат“. Еламан и неговата армия, по време на своите страдания, „позвъняват“ на Бог, изливайки душите си в молитва. Те получават увереност, мир, вяра и надежда, като добиват смелост и решителност, докато не постигнат целта си.
Представете си как Моисей вероятно „позвънява“ и призовава Бог, когато се озовава между Червено море и приближаващите се египтяни, готови за атака, или Авраам, когато се подчинява на заповедта да пожертва сина си Исаак.
Сигурен съм, че всеки от вас е имал и ще има преживявания, при които „позвъняването“ е отговорът на това, „да не паднете“.
Преди тридесет години, докато със съпругата ми се подготвяхме да сключим граждански брак и брак в храма, получихме обаждане с информация, че сключването на граждански брак е отменено поради стачка. Получихме обаждането три дни преди насрочената церемония. След няколко опита да я насрочим в други офиси и поради липса на свободни часове, започнахме да се притесняваме и да се отчайваме, че няма да успеем да се оженим, както бяхме планирали.
Аз и годеницата ми „позвънихме“, изливайки душите си на Бог в молитва. Накрая някой ни каза за един офис в едно малко градче в покрайнините на града, където кмет беше наш познат. Без да се колебаем, отидохме при него и го попитахме дали е възможно да сключим брак там. За наша радост, той се съгласи. Неговата секретарка подчерта, че трябва да вземем удостоверение в този град и да предадем всички документи преди обяд на следващия ден.
На следващия ден отидохме в малкия град и в полицейското управление, за да поискаме необходимия документ. За наша изненада служителят каза, че няма да ни го издаде, защото много млади двойки са избягали от роднините си, за да се оженят тайно в този град, което разбира се не беше така в нашия случай. Отново ни обзеха страхът и тъгата.
Спомням си как тихо „позвъних“ на моя Небесен Отец, за да не падна. Получих ясно впечатление в съзнанието си, което многократно ми казваше: „Храмова препоръка, храмова препоръка“. Веднага извадих храмовата си препоръка и я връчих на служителя за голямо учудване на годеницата ми.
Колко се изненадахме, когато чухме служителят да казва: „Защо не ми казахте, че сте от Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни? Познавам вашата църква добре“. Той веднага започна да подготвя документа. Бяхме още по-изненадани, когато служителят напусна участъка, без да каже нищо.
Минаха петдесет минути, но той не се връщаше. Часът беше вече 11:55, а ние имахме време само до обяд да предадем документите. Изведнъж той се появи с красиво кученце, като ни каза, че това е сватбен подарък и ни го даде заедно с документа.
Изтичахме към офиса на кмета с документа и новото ни куче. Тогава видяхме служебна кола да идва срещу нас. Тя спря пред нас. След като автомобилът спря, видяхме секретарката вътре. Тя ни видя и каза: „Съжалявам, че ви казах, че ще стане по обяд. Трябва да вървя по друга работа“.
Мълчаливо се смирих, и „позвъних“ с цялото си сърце на моя Небесен Отец, молейки Го още веднъж за помощ, за да „не падна“. Изведнъж се случи чудо. Секретарката ни каза: „Какво красиво куче имате. Къде мога да намеря такова за моя син?“.
„То е за вас“ – отговорихме незабавно ние.
Секретарката ни погледна изненадано и каза: „Добре, да отидем в офиса и да уредим нещата“.
Два дни по-късно, Керъл и аз сключихме граждански брак, както беше планирано, а след това бяхме запечатани в храма Лима Перу.
Разбира се, не трябва да забравяме, че „позвъняването“ е въпрос на вяра и действие – вяра, за да осъзнаем, че имаме Небесен Отец, Който отговаря на молитвите ни според Своята безкрайна мъдрост, а след това действие в съответствие с онова, за което сме се молили. Молитвата или обаждането може да бъде знак за нашата надежда. Но предприемането на действия след молитвата е знак, че вярата ни е истинска – вяра, която бива изпитвана в моменти на болка, страх или разочарование.
Предлагам ви да обмислите следното:
-
Винаги мислете за Господ като за първа възможност за помощ.
-
Позвънявайте, а не падайте. Обръщайте се към Бог в искрена молитва.
-
След като се молите, правете всичко възможно, за да получите благословиите, за които сте се молили.
-
Бъдете смирени, за да приемете отговора в определеното от Него време и по Неговия начин.
-
Не спирайте! Продължавайте напред по заветната пътека, докато чакате отговор.
Може би точно сега има някой, който поради стечение на обстоятелствата, чувства, че е на път да падне и би искал да „позвъни“, подобно на Джозеф Смит, когато той призовава: „О, Боже, къде си Ти? (…) Докога ще се възпира Твоята ръка?“.
Дори при обстоятелства като тези, молете се с „духовна инерция“, както президент Ръсел М. Нелсън учи, защото молитвите ви винаги биват чувани!
Спомнете си този химн:
В тишината на зората
молиш ли се ти?
В името на своя Господ
ти зовеш ли Бог Отец да
те благослови?
Когато се молим, можем да се чувстваме обгърнати в обятията на Небесния Отец, Който е изпратил Своя Единороден Син, за да облекчава тегобите ни, защото ако „позвъняваме на Бог“, аз свидетелствам, че няма да падаме. В името на Исус Христос, амин.