„Всичко е изгубено“, глава 5 от Светии: историята на Църквата на Исус Христос в последните дни, том 1, Знамето на истината, 1815 – 1848,с. 46, 2018 г.

Глава 5: „Всичко е изгубено“

ГЛАВА 5

Всичко е изгубено

След като Джозеф донася златните плочи у дома, търсачите на съкровища се опитват да ги откраднат в продължение на седмици. За да предпазва летописите, той трябва непрекъснато да ги мести от едно място на друго, криейки плочите под огнището, под пода на магазина на баща си и в камари със зърно. Той никога не може да спре да бди над плочите.

Любопитни съседи се отбиват в къщата и го умоляват да им покаже летописите. Джозеф винаги отказва, дори и когато му предлагат пари. Той е твърдо решен да се грижи за плочите, имайки вяра в Господното обещание, че ако прави всичко по силите си, те ще бъдат запазени¹.

Тези спънки не му позволяват да преглежда обстойно плочите и да учи повече за Урима и Тумима. Той знае, че тълкувателите са предназначени да му помагат в превода на плочите, но никога преди не е използвал гледачески камъни, за да чете древен език. Той има силно желание да започне работата по превода, но не знае как да го стори².

Докато Джозеф изучава плочите, един уважаван земевладелец в Палмира на име Мартин Харис започва да проявява интерес към неговата работа. Мартин е на такава възраст, че може да бъде баща на Джозеф и понякога го наема да му помага с работата във фермата му. Мартин е чувал за златните плочи, но не е обръщал внимание, докато майката на Джозеф не го кани да посети сина ѝ³.

Джозеф е излязъл по работа, когато Мартин се отбива и затова той разпитва Ема и другите членове на семейството за плочите. Когато Джозеф се прибира, Мартин го хваща за ръката и го пита за още подробности. Джозеф му разказва за златните плочи и за указанията на Мороний да преведе и публикува това, което е написано върху тях.

„Ако това е работа на дявола – казва Мартин – не искам да имам нищо общо“. Но ако е делото Господне, той иска да помага на Джозеф да го разпространява по света.

Джозеф позволява на Мартин да повдигне плочите в заключения сандък. Мартин разбира, че вътре има нещо тежко, но не е убеден, че това са златни плочи. „Не бива да ме вините за това, че искам доказателства“ – казва той на Джозеф.

Когато Мартин се прибира вкъщи след полунощ, той се промъква в спалнята си и започва да се моли, давайки обещание на Бог да даде всичко, което има, ако узнае, че Джозеф върши Божието дело.

Докато се моли, Мартин усеща тих и мек глас да говори на душата му. Тогава той разбира, че плочите са от Бог и че трябва да помага на Джозеф да споделя тяхното послание⁴.

Към края на 1827 г. Ема научава, че е бременна и пише на своите родители. Изминала е почти една година, откакто тя и Джозеф са женени, а нейните баща и майка са все така недоволни. Но семейство Хейл се съгласява да позволи на младата двойка да се завърне в Хармони, така че Ема да бъде близо до семейството си, когато дойде момент да роди.

Въпреки че това ще го отведе далеч от собствените му родители, братя и сестри, Джозеф е готов да замине. Хората в Ню Йорк все още правят опити да откраднат плочите, а преместването на ново място би могло да осигури мира и уединението, от които той се нуждае, за да върши Господното дело. За съжаление, той е потънал в дългове и не разполага с пари, за да осъществи преместването⁵.

С надеждата да сложи ред във финансите си, Джозеф отива до града, за да изплати някои от своите задължения. Докато е в един магазин и плаща, Мартин Харис се приближава към него. „Ето господин Смит, това са петдесет долара – казва той. – Давам ви ги, за да вършите Господното дело“.

На Джозеф му е неудобно да вземе парите и обещава да ги върне, но Мартин му казва да не се безпокои за това. Парите са подарък и той моли всички в стаята да станат свидетели, че ги дава, без да иска нищо в замяна⁶.

Скоро след това Джозеф покрива дълговете си и натоварва каруцата си. След това той и Ема заминават за Хармони заедно със златните плочи, скрити във варел с боб⁷.

Една седмица по-късно двойката пристига в просторния дом на семейство Хейл⁸. Не след дълго бащата на Ема настоява да види златните плочи, но Джозеф казва, че може да му покаже само сандъка, в който ги държи. Айзък сърдито повдига заключения сандък и усеща колко е тежък, но все още е скептично настроен. Той казва на Джозеф, че не може да го държи вътре в къщата, освен ако не му покаже какво има вътре⁹.

Превеждането няма да е никак лесно с бащата на Ема, който се върти наоколо, но Джозеф дава всичко от себе си. С помощта на Ема, той преписва на хартия много от странните знаци от плочите¹⁰. След това в продължение на няколко седмици той се опитва да ги превежда с помощта на Урима и Тумима. Процесът изисква от него да прави повече, не е достатъчно само да гледа през тълкувателите. Той трябва да е смирен и да упражнява вяра, докато изучава знаците¹¹.

Няколко месеца по-късно Мартин пристига в Хармони. По неговите думи, той усеща, че е призован от Господ да пътува до Ню Йорк Сити, за да се консултира с експерти по древни езици. Той се надява, че те ще могат да преведат знаците¹².

Джозеф преписва още няколко знаци от плочите, записва своя превод и дава листа на Мартин. След това той и Ема наблюдават как техният приятел се отправя на изток, за да се консултира с изтъкнати учени¹³.

Когато Мартин пристига в град Ню Йорк, той отива да се види с Чарлз Антон – професор по латински и гръцки в Колумбийския Университет. Професор Антон е млад мъж, около петнадесет години по-млад от Мартин, който става известен с това, че публикува една прочута енциклопедия по гръцка и римска култура. Той е започнал също и да колекционира истории за индианци¹⁴.

Антон е строг учен, който не обича да го прекъсват, но той посреща Мартин и внимателно оглежда знаците и направения от Джозеф превод¹⁵. Въпреки че професорът не знае египетски, той е чел научни статии за езика и е запознат с това как изглежда. Вглеждайки се в знаците, той вижда някои прилики с египетския и казва на Мартин, че преводът е правилен.

Мартин му показва още знаци, а Антон ги проучва внимателно. Той казва, че те съдържат знаци от множество древни езици и дава на Мартин удостоверение за тяхната автентичност. Също така той му препоръчва да покаже знаците на друг учен на име Самюел Мичъл, който преподавал в Колумбия¹⁶.

„Той е голям специалист по тези древни езици – казва Антон – и без съмнение ще може да ви даде известно познание“¹⁷.

Мартин слага удостоверението в джоба си, но на тръгване, Антон го извиква обратно. Той иска да узнае по какъв начин Джозеф е намерил златните плочи.

„Един ангел Господен – казва Мартин – му ги е открил“. Той свидетелства, че преводът на плочите ще промени света и ще го спаси от унищожение. И сега, като има доказателство за тяхната автентичност, той възнамерява да продаде фермата си и да дари пари за публикуването на превода.

„Дай да видя това удостоверение“ – казва Антон.

Мартин го вади от джоба си и му го дава. Антон го къса на парченца и казва, че няма такова нещо като служение на ангели. Ако Джозеф иска плочите да бъдат преведени, той може да ги донесе в Колумбия и да ги даде на някой учен да ги преведе.

Мартин обяснява, че част от плочите са запечатани и на Джозеф не му е позволено да ги показва на никого.

„Не мога да чета запечатана книга“ – казва Антон. Той предупреждава Мартин, че вероятно Джозеф го мами. „Пазете се от непочтени хора“ – казва той¹⁸.

Мартин оставя професор Антон и търси Самюел Мичъл. Той учтиво посреща Мартин, изслушва историята му и поглежда знаците и превода. Той не е в състояние да определи тяхното значение, но казва, че му напомнят на египетски йероглифи и представляват писания на един изчезнал народ¹⁹.

Малко след това Мартин напуска града и се завръща в Хармони, убеден повече от всякога, че Джозеф притежава древни златни плочи, както и силата да ги превежда. Той разказва на Джозеф за срещите си с професорите и стига до заключението, че ако някои от най-образованите мъже в Америка не могат да преведат книгата, то Джозеф трябва да го стори.

„Не мога – казва Джозеф, поразен от задачата – защото не съм учен“. Но той знае, че Господ е приготвил тълкувателите, за да може той да преведе плочите²⁰.

Мартин се съгласява. Той планира да се върне в Палмира, да се погрижи за фермата си и да се върне по най-бързият възможен начин, за да служи на Джозеф като писар²¹.

През април 1828 г. Ема и Джозеф живеят в дом, разположен покрай река Саскуахана, недалеч от къщата на нейните родители²². В напреднала бременност по това време Ема често работи като писар на Джозеф, след като той започва да превежда летописите. Един ден, докато превежда, Джозеф изведнъж пребледнява. „Ема, имало ли е стена около Йерусалим?“ – пита той.

– Да – отвръща тя, припомняйки си описанията ѝ от Библията.

– Ох – въздъхва Джозеф с облекчение, – помислих си, че съм се заблудил²³.

Ема се учудва, че липсата на познания на съпруга ѝ относно историята и Писанията не възпрепятства превеждането. Джозеф трудно би могъл да напише разбираемо писмо. При все това, час след час, тя стои близо до него, докато той диктува летописа без помощта на каквато и да е книга или ръкопис. Тя знае, че само Бог може да го вдъхновява да превежда така, както го прави²⁴.

През това време Мартин се връща от Палмира и поема ролята на писар, давайки възможност на Ема да си почива преди да се роди бебето²⁵. Но да си почива не е никак лесно. Съпругата на Мартин Луси е настояла да дойде с него в Хармони, а Мартин и Луси Харис са хора със силен характер²⁶. Луси се съмнява в желанието на Мартин да издържа финансово Джозеф и е ядосана, че той е отишъл в Ню Йорк Сити без нея. Когато той ѝ казва, че ще отиде в Хармони да помага при превода, тя се самопоканва, твърдо решена да види плочите.

Луси постепенно губи слуха си и когато не може да разбира какво казват хората, тя понякога си мисли, че я обсъждат. Също така тя няма чувство за такт. След като Джозеф отказва да ѝ покаже плочите, тя започва да претърсва къщата, тършувайки из семейните скринове, шкафове и сандъци. Джозеф няма друг избор, освен да скрие плочите в гората²⁷.

Скоро Луси напуска къщата и отсяда при една съседка. Ема си връща обратно скриновете и шкафовете, но сега Луси разказва на съседите как Джозеф се опитва да вземе парите на Мартин. След като в продължение на седмици Луси създава неприятности, тя си отива у дома в Палмира.

След като мирът е възстановен, Джозеф и Мартин превеждат бързо. Джозеф израства в своята божествена роля на гледач и откровител. Гледайки през тълкувателите или през друг гледачески камък, той може да превежда, независимо от това дали плочите са пред него или са на масата, увити в някой от ленените платове на Ема²⁸.

През април, май и началото на юни Ема слуша ритъма на гласа на Джозеф, който диктува летописите²⁹. Той говори бавно, но ясно, правейки паузи от време на време, за да изчаква Мартин да каже „написано“, след като е записал казаното от Джозеф³⁰. Ема също помага като писар и е удивена как след прекъсвания и почивки Джозеф винаги започва оттам, откъдето е свършил, без да е нужно да му се напомня³¹.

Скоро предстои да се роди бебето на Ема. Страниците на ръкописа вече са повече, а Мартин е убеден, че ако позволи на жена си да прочете превода, тя ще види неговата стойност и ще престане да се меси в тяхната работа³². Той също така се надява, че Луси ще бъде доволна от начина, по който е прекарал времето си и е похарчил парите си, за да помага Божието слово да излезе наяве.

Един ден Мартин иска позволение от Джозеф да занесе ръкописа за няколко седмици в Палмира³³. Спомняйки си начина, по който се държи Луси Харис, когато отсяда в къщата, Джозеф се притеснява от тази идея. Въпреки това той иска да угоди на Мартин, който му е вярвал, когато мнозина други са се съмнявали в думите му³⁴.

Без да е сигурен какво да прави, Джозеф се моли за напътствие и Господ му казва да не позволява на Мартин да вземе страниците³⁵. Но Мартин е уверен, че ако ги покаже на съпругата си, нещата ще се променят и той умолява Джозеф да попита отново. Джозеф го прави, ала отговорът е все същият. Все пак Мартин настоява той да пита за трети път и тогава Бог им позволява да направят каквото желаят.

Джозеф казва на Мартин, че може да вземе страниците за две седмици при условие, че ги държи под ключ и ги показва само на определени членове на семейството. Мартин обещава и се връща в Палмира, носейки ръкописа със себе си³⁶.

След като Мартин заминава, Мороний се явява на Джозеф и взема тълкувателите от него³⁷.

В деня след отпътуването на Мартин, Ема ражда момче, но раждането е изключително мъчително. Бебето е слабо и болнаво и не живее дълго. Изпитанието оставя Ема физически отслабена и емоционално съкрушена и за известно време изглежда, че и тя може да умре. Джозеф се грижи за нея непрестанно, като никога не я изпуска от поглед за дълго³⁸.

След две седмици здравето на Ема започва да се подобрява, а мислите ѝ се насочват към Мартин и ръкописа. „Чувствам се толкова обезпокоена – казва тя на Джозеф, – че не мога да намеря покой и да се успокоя, докато не разбера какво прави господин Харис с него“.

Тя настоява Джозеф да намери Мартин, но Джозеф не иска да я оставя сама. „Изпрати някого да повика майка ми – казва тя – и тя ще остане с мен, докато те няма“³⁹.

Джозеф се качва на дилижанса в посока север. Той почти не се храни и не спи по време на пътуването, страхувайки се, че е наскърбил Господ, понеже не се е вслушал в думите Му, когато Той му казва да не позволява на Мартин да вземе ръкописа⁴⁰.

По изгрев слънце той пристига в дома на родителите си в Манчестър. Семейство Смит приготвя закуска и праща покана на Мартин да се присъедини към тях. Към осем часа храната е на масата, но Мартин го няма. Джозеф и семейството му започват да се притесняват, докато го чакат.

Най-накрая, след като минават повече от четири часа, Мартин се появява в далечината, вървейки бавно към къщата, без да откъсва поглед от земята пред себе си⁴¹. Той се спира пред външната порта, сяда на оградата и смъква шапката си надолу пред очите си. След това влиза вътре и тихо сяда да яде.

Семейството гледа, докато Мартин взема своите прибори, като че ли се готви да яде, а след това ги изпуска. „Изгубих душата си! – извиква той, притискайки ръце към слепоочията си. – Изгубих душата си“.

Джозеф се изправя бързо. – Мартин, изгуби ли този ръкопис?

– Да – казва Мартин. – Няма го и не знам къде е.

– О Боже мой, Боже мой – простенва Джозеф, стискайки юмруците си. – Всичко е изгубено!

Той започва да ходи напред-назад. Не знае какво да прави. „Върни се обратно – нарежда той на Мартин. – Потърси отново“.

– Всичко е напразно – извиква Мартин. – Претърсих всяко едно кътче в къщата. Дори разпорих леглата и възглавниците и знам, че не е там.

– Как да се върна при жена си с такива новини? – Джозеф се бои, че това ще я погуби. – И как ще се явя пред Господ?

Майка му се опитва да го успокои. Тя казва, че Господ може би ще му прости, ако смирено се покае. Ала в този момент Джозеф горчиво ридае, ядосан на себе си, че не се е подчинил на Господ още първия път. През остатъка от деня той почти не се храни. Остава да пренощува и си тръгва на следващата сутрин за Хармони⁴².

Докато Луси го гледа как си тръгва, сърцето ѝ е изпълнено с мъка. Изглежда, че всичко, за което са се надявали като семейство – всичко, което им е носило радост през последните няколко години – се е изпарило за миг⁴³.