Нашите домове, нашите семейства
Сърцето на Лизочка
Авторката сега живее в Белгия.
Илюстрация от Ани Хенри
Съпругът ми и аз се присъединихме към църквата в Русия през 1995 година и бяхме запечатани в храма в Стокхолм, Швеция през следващата година. Нашите две малки дъщери също бяха запечатани с нас. Две години след това бяхме благословени с още една дъщеря, Лизочка. Животът ни вървеше добре. Всички бяхме щастливи. Но два дни след раждането, малкото ни момиченце започна да изпитва трудности при хранене. За един месец тя наддаде само 300 грама.
Персоналът в детския медицински център ни каза да я храним по-често. Виждах, че иска да се храни, но не можеше. Накрая, съпругът ми я заведе на преглед в градската болница. Докторът веднага ни даде диагноза – вроден дефект на сърцето. Едната сърдечна клапа не работеше, а лошото кръвообръщение към белите дробове затрудняваше дишането и храненето.
Тя се нуждаеше от операция, а в Русия минималната възраст за извършване на такава операция е две години. Дъщеря ни бе само на 1 месец. Докторът й предписа лечение и каза, че когато порасне малко, ще й направят операцията.
Един месец по-късно здравето на Лизочка се влоши критично и ние тръгнахме към болницата. Държах я, докато пътувахме. Тя ме гледаше и сякаш ме молеше за помощ. Не знам какво бих правила, ако не бях член на Църквата. Но съпругът ми и аз се доверяхме на Господ и твърдо вярвахме, че всичко ще бъде наред. Аз се опитвах да я успокоя, казвайки: „Не се страхувай от нищо, мое мъниче. Бог ни обича. Той ще ни помогне и всичко ще бъде наред.
Най-накрая пристигнахме в болницата. Притискайки я до себе си, аз изтичах към приемното отделение. Очите на Лизочка почнаха да се затварят. Едва дишаше. Почти без глас от тревога, разказах на доктора за детето ми и те я взеха в спешното отделение. Докторът каза, че белите й дробове започват да се подуват и затова я включиха към машина за изкуствено дишане.
На следващия ден говорихме с началника на отделението по сърдечна хирургия. Той ни каза: „Правил съм подобни операции, но на по-големи деца. На каква възраст е тя сега?”
„На два месеца” – отвърнахме ние.
„Вече страда много. Толкова е малка, а подуването на белите дробове усложнява положението, но не бива да се бавим повече. Никога не съм правил такава операция на малко дете. Ще се опитам да направя всичко, което мога. Вие ще трябва да закупите изкуствена двойна клапа, но тя е много скъпа – около 2 100 долара. Операцията ще бъде след 4 дни”.
Какво трябваше да направим? Нито ние, нито някой от познатите ни разполагаше с такива средства. Но други хора научиха за нашето положение и чрез тяхната щедрост и Господната милост ние можахме да осигурим парите. Съпругът ми купи клапата, нужна да спаси живота на детето ни.
Не само всички братя и сестри от нашия клон се молеха и постеха за малката ни дъщеря, но също и мисионерите и много членове на Църквата в града. Чувствахме тяхната подкрепа. Седейки в чакалнята в деня на операцията, ние чувствахме присъствието на Светия Дух и усещахме молитвите на нашите братя и сестри. Знаехме, че са близо до нас! И Бог беше с нас, напътствайки хирурзите. Той не би ни напуснал и всичко щеше да се оправи.
Когато хирургът излезе след операцията, някакси учуден, той ни каза: „Всичко мина добре. Поставихме клапата. Не знам как, но операцията е успешна”. Ние обаче, знаехме защо тя беше успешна. Небесният Отец беше благословил хирурга.
Лизочка остана в болницата още 3 дни, докато премине подуването на сърцето и белите й дробове. Беше й направен разрез и след това същият беше затворен само с тънка мембрана и затова след няколко дни извършиха друга операция, за да затворят органите и гърдите й. Почти никой от докторите не очакваше тя да остане жива. Но ние вярвахме в Небесния Отец и Неговата сила; вярвахме, че ако това е Неговата воля, тя щеше да се възстанови.
Само Бог можеше да ни върне Лизочка. С всеки изминат ден тя се подобряваше. Остана още един месец в болницата и сега е с нас вкъщи.
Бог е Бог на чудеса. Той чува молитвите ни и ни носи по време на нашите трудни времена. Изпитанията укрепват нашата вяра и ни учат да вярваме, да се надяваме и да обичаме.