Да отстояваме това, в което вярваме
Живеем в свят, в който много хора наричат злото добро и доброто зло, и ние трябва да отстояваме доброто. Следват свидетелства на млади хора, отстояващи това, в което вярват. Те не спорят и не откликват с гняв или нелюбезност. Те показват „смелост и учтивост”1 и като резултат укрепват други хора (вж. 3 Нефи 12:44–45).
Брат ми отказа да пие шампанско
Във Франция военната служба е задължителна. Моят по-малък 20-годишен брат Луи реши да отиде във военна школа за запасни офицери и да стане лейтенант. В края на обучението новите офицери полагат клетва. Като част от нея всеки от тях трябва да каже полковия боен зов. След това трябва да изпие чаша, съдържаща шампанско и роза в него – поглъщайки и двете. Тази традиция започнала с Наполеон Бонапарт и оттогава никой офицер не е пропускал да участва в нея.
Луи казал на полковника, че религиозни принципи не му позволяват да пие алкохол. Изявеното от Луи желание за изключение било последвано от ледено мълчание. Полковникът се изправил. Но вместо да принуждава Луи да пие шампанско, той го поздравил за спазването на принципите си въпреки упражнявания върху него натиск, добавяйки че е горд да приеме такъв почтен човек в полка си. Заменили шампанското и Луи взел участие в церемонията за полагане на клетва.
Пиер Антиан, Франция
Бях поканена на диво парти
След завършване на колеж сестра ми и аз работехме във фирма заедно с още няколко светии от последните дни. Работодателите ни не бяха членове на Църквата. Когато сестра ми се сгоди, работодателят ни организира изненадващо тържество за сватбата й. Надявах се, че ще зачете стандартите ни, но вместо това тя включи алкохол, мъж-танцьор и скандален филм.
Преди тържеството, аз чувствах в себе си нашепванията на Светия Дух, насърчавайки ме да напомня на началничката си за стандартите ни. Докосвах медальона си от Младите Жени в Църквата и си мислех за многото усилия и жертви, направени от мен, за да завърша успешно програмата за личен напредък. Отправих молитва за напътствие как да отстоя това, в което вярвах в този случай. Пратих електронно съобщение на работодателката си за моите тревоги, осъзнавайки, че тя може да се обиди. Въпреки това, по-голямото ми желание бе да се съобразя с изискванията на Небесния Отец.
Когато партито започна, началничката вече не ми говореше и даже не ми се усмихна. Все пак обаче отказа танцьора и филма.
В дните след тържеството началничката ми не ми говореше, нито се шегуваше с мен както преди. Обаче аз се чувствах добре, защото знаех, че Бог беше доволен от това, което направих. След около седмица отношенията ми с нея станаха отново нормални. Знам, че Бог смекчи сърцето й и й помогна да разбере, че аз живея според стандартите, в които вярвам.
Леми Лабитаг, долина Кагаян, Филипините
Слушах неприлични разговори по време на обучение
Когато бях на 18 години, посещавах курс по шиене. Един ден на няколко метра от мен три момичета започнаха да употребяват груби думи. Не знаех дали трябва да не им обръщам внимание, за да избегна скарване или трябва да отстоя стандартите си и да ги помоля да спрат. На края, възможно най-учтиво, им казах: „Извинете ме, но бихте ли внимавали какви думи използвате?”
Най-голямото от момичетата ме погледна ядосано и каза: „Ще говорим, както си искаме”.
Аз отвърнах: „Но наистина ли трябва да псувате? Това ме обижда”.
Отговорът беше: „Тогава недей да слушаш”.
Започнах да се разстройвам и казах: „Трудно е да не чувам, когато говорите толкова високо”.
Тя отвърна: „Преодолей го”.
Отказах се. Бях обезсърчена от тези момичета, но още по-обезсърчена от себе си. Не можех да повярвам, че си позволих да говоря с гневен тон. Момичетата продължиха да псуват и сега всички бяхме ядосани.
След като се успокоих, видях, че те имат неизправност в шевната си машина. Знаех какво не беше в ред, защото се имах същия проблем по-рано. Така че им показах как да го поправят. Видях, че се промени изражението на лицето на най-голямото момиче. Тя каза: „Хей, съжаляваме”. Не можех да повярвам – тя се извиняваше. „Аз също съжалявам.“ – казах аз. „Не трябваше да се ядосвам по този начин”.
Върнах се на моята шевна машина и повече не чух груби думи. Това преживяване ме научи, че думите може и да не могат да променят отношението на другите, но добротата и отзивчивостта често могат да успеят.
Кейти Пайк, Юта, САЩ
Отстоях желанието си да отида на мисия
Присъединих се към Църквата когато бях на 19 години, бях вторият от трима сина и единственият светия от последните дни в семейството ми. Скоро след като бях кръстен, започнах да изпитвам желание да отида на мисия. След около година, Духът ми каза, че трябва да отида. Говорих с майка си, тя мислеше, че не е правилно да ходя на мисия. Отложих за една година, но желанието ми да служа на мисия никога не ме напусна. През тази година изучавах Писанията, спестявах пари, подготвях си документите, направих всички медицински прегледи и – след като всичко бе готово – чаках призование от Господ. Не след дълго получих призование да служа в мисия Бразилия Кампинас.
Родителите ми продължиха да се противопоставят. Аз постех и се молех открито, разказвайки на Небесния Отец за всичките свои страхове. Молех Го да докосне сърцето на земния ми баща. И Той го направи. За моя изненада, баща ми дойде на изпращането, което приятелите ми бяха приготвили в съботата преди отпътуването ми. И в онзи понеделник баща ми ме отведе до летището.
По време на мисията ми аз чувствах любовта на Господ, докато проповядвах Евангелието. Майка ми не спря да бъде майка и когато се върнах вкъщи, тя беше първият човек, който ме прегърна.
Научих, че отслужването на мисия е много повече от задължение; то е привилегия и прекрасно време за развитие и учение.
Клейсън Уелингтън Аморим Брито, Параиба, Бразилия
Аз дадох свидетелство за Бог
Като първокурсник в най-добрия университет на нашата страна, изпитвах натиска да дам най-доброто от себе си. Обаче, противопоставянето беше реалност и аз започнах да поставям под въпрос вярата си в Евангелието, когато много от професорите ми преподаваха и обясняваха това, което те считаха за реалност. Много от състудентите ми бяха повлияни. Такава околна среда прави трудно защитаването на християнски добродетели. Мислех да се откажа, но реших, че е по-добре да остана. Причината бе, че много малко хора бяха приемани в този университет и сред тези малко хора само няколко бяха светии от последните дни, затова аз трябваше да продължа да отстоявам истината.
Професорът ми по биология, атеист, преподаваше материала без всякаква вяра във Върховен Създател. И въпреки това, колкото повече го слушах, толкова повече се убеждавах, че има Върховно същество – Бог, нашият Отец – който е създал всички тези неща. Други хора твърдяха, че тази идея е неразумна. Нашите дискусии ставаха все по-напрегнати. Силно желаех да вдигна ръка и да обясня, че вярвам в Бог като Създател.
Дойде времето за дискусия. В моя университет е нормално да се аплодира, да се крещи или да се освиркват онези, които представят идеите си. Аз смело станах и казах ясно на защитниците на противното мнение: „Вярата в Бог може да е безсмислена за вас в момента, но ще дойде ден, когато тя ще добие смисъл, толкова ясен, колкото е за мен сега”.
Оттогава насам не са ме освирквали, когато съм отстоявал вярванията си. Оттогава насам аз имам академичен, социален и духовен напредък. Започнах да участвам активно в студентския живот, бях избиран за няколко университетски длъжности.
Научих, че ако защитим истината дори само веднъж, това силно повлиява на бъдещите ни решения.
Винс A Moлехан мл., Mинданao, Филипините