Бракът ни в храма си струваше всяка жертва
Едва когато първото ми бизнес начинание се провали, а второто изгоря до основи, аз започнах да се тревожа дали ще съм в състояние да заведа годеницата си Бени в храма. Бяхме чули, че да се стигне дотам е изпитание на вярата, но когато превърнахме брака в храма в наша цел, нямахме представа до какви крайности ще бъде изпитвана вярата ни.
Бени и аз се срещнахме в родната ни Панама след като бяхме отслужили мисии. По законите на Панама двойките, които желаят да започнат семеен живот в храма сключват граждански брак преди да отпътуват за най-близкия храм, Гватемала Сити Гватемала. Щеше да бъде скъпо и трудно пътуване, но запечатването беше благословия, без която не искахме да живеем.
В деня, в който й направих предложение, загубих работата си. Без страх реших да печеля пари с туристически обиколки с автобус. Автобусът ми се счупи още първата вечер. Угрижен, но непоколебим, реших да продавам тениски. Сутринта, в която отидох да взема тениските от производителя, открих, че предната нощ сградата му бе изгоряла до основи. Изглеждаше, че надеждите ми също се бяха превърнали в пушек.
Оставаха само още няколко месеца преди следващото планирано пътуване до храма, но при все това към момента всяко усилие, което бях положил да спечеля пари, бе завършило с пълен провал. Оставих отломките да тлеят и отидох да потърся Бени.
“Нямам нищо”, казах й. “Може би не бива да се омъжваш за мен”.
“Ако се исках да се омъжа за пари, вече щях да съм го сторила”, каза тя. “Но аз не се омъжвам за пари. Омъжвам се, защото те обичам”.
Това беше повратен момент. Почувствахме, че бяхме преминали през важно изпитание. Докато продължавахме напред с вяра, вратите започнаха да се отварят. Намерих работа, свързана с производството на мебели, макар че заплащането не бе достатъчно за нуждите ни. После един добър епископ предложи да ни помогне с автобусните билети. Колкото и примамливо да бе предложението му, не бе редно да го приема. Възнамерявахме да сме независими. Но виждайки, че той наистина желае да помогне, го попитахме дали вместо това не би могъл да намери работа на Бени. Той го направи.
След като спечелихме достатъчно пари за път до храма, сключихме граждански брак и накрая поехме дългия път към Гватемала с още 10 членове на Църквата. Но изпитанията ни още не бяха свършили.
Масови транспортни стачки ни спряха на границата на Коста Рика. След като чака на границата два дни, нашият шофьор реши да се връща обратно. Но Бени и аз, заедно с още двама братя и една друга двойка решихме да не се отказваме. След като видяхме как автобусът ни обръща и ни оставя, закрачихме пеш из Коста Рика. Вървяхме, спяхме в крайпътни заслони, докато стигнахме границата с Никарагуа. Там успяхме да вземем такси до столицата, където купихме билет за автобус до границата с Хондурас. След два дни – и още два автобуса – накрая пристигнахме в храма. Бяхме мръсни и уморени, бяхме похарчили далеч повече от планираното, но бяхме щастливи.
На другия ден, след всичките ни изпитания и забавяне накрая бяхме запечатани за вечността като съпруг и съпруга. Радостта ни – която си струваше труда, чакането и тревогите, бе пълна!
Не всеки, който сключва брак в храма, се сблъсква с такива предизвикателства, но за Бени и мен (и за останалите, които дойдоха до храма с нас) тези преживявания бяха един пречистващ процес. Това беше едно от най-големите преживявания в живота ми.
Ако целта да сключим брак в храма бе само заради земната любов, нямаше да успеем. Но тъй като вярвахме в запечатващата сила на свещеничеството, възстановено в наши дни, не се отказахме, знаейки, че бракът ни в храма – за време и за цялата вечност, си струва всяка жертва, която трябваше да направим.