Пробудете се за своите задължения
Трябва да се пробудим за задълженията си и да продължаваме с вяра, като разчитаме на утешаващата, укрепяваща, подпомагаща и изцеляваща сила на Единението.
След призоваването ми в Общото президентство на Обществото за взаимопомощ изпитах желание да узная повече за жените, служили тук преди мен. Бях впечатлена от поученията на сестра Зина Д. Йънг, служила като първа съветничка във второто Общо президентство на Обществото за взаимопомощ. Тя казва, “Сестри, ние следва в пълна степен да се пробудим за нашите задължения”1. Размишлявах над думите пробудим и задължения и проведох известно допълнително търсене из Писанията.
В Новия завет Павел учи светиите по негово време:
“… часът е вече настанал да се събудите от сън; защото спасението е по-близо до нас сега, …
Нощта премина, а денят наближи; … да се облечем в оръжието на светлината”2.
В Книгата на Мормон Алма учи народа си относно светите задължения на онези, които встъпват в завет с Бог:
“и сега, като желаете да влезете в стадото Божие и да бъдете наречени Негов народ, и сте готови да носите един другиму тегобите си, за да може те да са леки;
да, и готови да скърбите с онези, които скърбят; да, и да утешавате онези, които се нуждаят от утешение, и да бъдете свидетели Божии по всяко време, за всяко нещо и на всяко място …
сега аз ви казвам, ако това е желанието на сърцата ви, какво имате срещу това да бъдете кръстени в името Господне като свидетели пред Него, че сте встъпили в завет с Него, че ще Му служите и ще спазвате Неговите заповеди, за да може Той да излее по-изобилно Духа Си върху вас?
И сега, когато людете чуха тези слова, те плеснаха с ръце от радост и възкликнаха: Това е желанието на сърцата ни”3.
Заявлението на сестра Йънг и тези стихове ме карат да размишлявам за задълженията, за които трябва да се пробудим днес.
Когато се кръщаваме, ние встъпваме в завет. Старейшина Робърт Д. Хейлз учи, “Когато сключим и спазваме завети, ние излизаме от света и влизаме в царството Божие”4.
Ние сме променени. Ние изглеждаме различно и постъпваме различно. Нещата, които слушаме, четем и говорим, са различни, това, което обличаме, е различно, защото ние ставаме дъщери Божии, свързани с Него чрез завет.
Когато бъдем потвърдени, ние получаваме дара на Светия Дух, правото да имаме постоянното влияние на един член на Божеството да ни води, утешава и защитава. Той ни предупреждава, когато биваме изкушени да пренебрегнем заветите си и да се върнем в света. Президент Бойд К. Пакър учи, че никой от нас “никога не ще направи сериозна грешка, без да бъде предупреден от подтиците на Светия Дух”5.
За да получим този дар и винаги да имаме Духа с нас, ние трябва да бъдем достойни и бдително да проверяваме състоянието на сърцето си. Дали сърцето ни е смекчено? Дали сърцето ни е смирено, податливо на поучение, нежно? Или сърцата ни постепенно и бавно са се вкоравявали, докато сме позволявали твърде много на светския шум да ни отвлича от деликатните подтици, които със сигурност са идвали от Духа?
Когато сме били кръстени, сърцата ни са били променени и пробудени за Бог. По време на своето земно пътуване трябва редовно да се запитваме, ако съм изпитала промяна в сърцето си, … мога ли да се почувствам така и сега?6 И ако не, тогава защо?
Много от светиите са изпитали тази голяма промяна в сърцата7. Тя ги е подбудила да получат храмовите благословии, които са ги укрепили в задълженията им. Ранните светии в Наву отивали “в храма през целия ден и до късно през нощта”8 да получат обредите и да сключат допълнителни завети, преди да поемат на запад.
Сара Рич, сестра от Обществото за взаимопомощ в Наву, казва следното: “Много бяха благословиите, получени в дома Господен, дали ни радост и утеха сред всички наши скърби, позволяващи ни да имаме вяра в Бог, знаейки, че Той ще ни води и подкрепя през неизвестното пътуване, което ни предстоеше”9.
Със сърца, променени чрез вяра в Спасителя, те уповавали на силата на Неговото Единение. Били пробудени да действат. Те знаели дълбоко в сърцата си, че има някой – Спасителят – Който разбира личните им несгоди, защото ги бил изстрадал заради тях в Гетсиманската градина и на кръста. Той бил изпитал техния страх, съмнение, мъка и самота. Изстрадал тяхната печал, гонения, глад, умора и загубите им. И понеже изстрадал всичките тези неща, Той можел да им каже, “Дойдете при Мене всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя”10.
И те дошли. Те вярвали в пророка и го следвали. Знаели, че пътуването щяло да бъде дълго, а дългът им тежък. Знаели, че щяла да им бъде поискана жертва, но крепени от вярата си и придържайки се към сключените завети, те били духовно подготвени.
Преди да напуснат Наву, група светии написали послание в залата за събрания в храма, който били принудени да изоставят. То гласяло, “Господ е свидетел на нашата жертва: последвайте ни”11.
Наскоро участвах в едно пътуване по стъпките на пионерите заедно с млади мъже и млади жени от нашия район. Всяка сутрин се питах, “Каква е моята жертва? Как мога да ги следвам?”
На втория ден бяхме дърпали нашите ръчни колички 13 километра, когато стигнахме до мястото от пътя, наречено “там, където жените теглеха”. Мъжете и жените бяха разделени и мъжете бяха изпратени на върха на хълма. Когато започнахме да дърпаме количките си, погледнах нагоре, за да видя нашите братя от свещеничеството, млади и стари, застанали от двете страни на пътя със свалени шапки в знак на уважение към жените.
В началото пътеката бе лека, но скоро стигнахме дълбок пясък и склонът стана стръмен. Бях навела глава и бутах с всички сили, когато почувствах тласък на количката и като погледнах, видях Лекси, една от нашите млади жени и моя съседка. Тя бе изтеглила своята количка до върха и виждайки, че ни трябва помощ, дотича обратно. Когато стигнахме върха, толкова ми се искаше да се върна и да помогна на онези, които ме следваха, но дишах толкова тежко, а сърцето ми биеше така силно, че думите сърдечен удар неведнъж минаха през ума ми! С благодарност гледах как други млади жени оставиха количките си и изтичаха на помощ.
След като всички достигнаха върха, отделихме няколко минути, за да опишем чувствата си в нашите дневници. Аз написах: “Не се бях подготвила достатъчно добре физически, тъй че нямах сили да помогна на хората, които ме следваха. Може никога отново да не ми се наложи да тегля ръчна количка, но не искам никога повече да разочаровам в духовен смисъл моите сестри, никога!”
Това беше свято преживяване, което ме накара да се пробудя духовно за задълженията, които имам към моето семейство и другите хора. По пътя размишлявах над наученото.
Първо, мислех за своите сестри, онези, които бяха теглили и продължават и днес да теглят своите колички сами. Почти 20 процента от жените в този керван ръчни колички бяха сами поне по част от пътя. Имаше жени, които не бяха омъжени, имаше разведени или овдовели. Много бяха самотни майки12. Те дърпаха заедно – дъщери в завета, млади и стари, с разни житейски обстоятелства, по една пътека, с една цел.
Онези, които се притичаха на помощ на нуждаещите се сестри, ми напомняха за спасители, видими и невидими, които бързо виждат нужда и протягат ръка за помощ.
Мислех си за Господните слова: “Ще вървя пред лицето ви. Ще бъда от дясната ви страна и от лявата, и Моят Дух ще бъде в сърцата ви, и ангелите Ми ще са около вас, за да ви подкрепят”13.
От двете страни на пътя бяха застанали верни, покорни, спазващи заветите мъже. Тяхната свещеническа сила – силата, която Бог използва, за да благославя всички Свои чеда, ни въздигаше, укрепяваше и подкрепяше. Те бяха едно напомняне, че никога не сме сами. Можем да имаме тази сила с нас винаги, ако спазваме заветите си.
Мислех си за мъжете, разделени по време на пътуването от семействата, оставили ги за известно време сами да теглят количката. Много мъже умрели по време на пътя. Някои синове останали, за да отслужат мисия в родните си места. Някои тръгнали по-рано, за да подготвят пристигането на семействата си в долината Солт Лейк. Някои мъже отсъствали по свой избор, избирайки да не спазват заветите си.
Подобно на предците ни, мнозина днес живеят в далеч не идеални условия. Ние продължаваме да проповядваме и да се борим за идеала, защото знаем, че това ще ни позволи да вървим напред по пътеката и ще ни подготви за бъдещи възможности да получим всички обещани благословии, докато “чакаме Господа”14.
Всеки от нас е изпитвал и ще продължи да изпитва несгоди в живота си. Този земен живот е време на изпитания и ние ще продължим да имаме възможности да използваме свободата си на избор, за да се учим от несгодите, които със сигурност ще дойдат.
Като дъщери Божии ние продължаваме с вяра по пътеката, защото приемаме, както учи президент Томас С. Монсън, че “спасителните обреди, получавани в храма, позволяващи ни един ден да се завърнем при нашия Небесен Отец като вечно семейство и да бъдем надарени с благословии и сила свише, си струват всяка жертва и всяко усилие”15.
Не е достатъчно просто да пътуваме; трябва да се пробудим за задълженията си и да продължаваме с вяра, като разчитаме на утешаващата, укрепяваща, подпомагаща и изцеляваща сила на Единението.
Сестри, обичам ви. Не познавам много от вас лично, но знам кои сте вие! Ние сме спазващи заветите дъщери в Неговото царство, и надарени със сила чрез своите завети, ние сме готови да изпълняваме дълга си.
Обществото за взаимопомощ подготвя жените за благословиите на вечния живот, като ни пробужда духовно да израстваме във вяра и лична праведност. Нека започнем от себе си. Нека започнем там, където сме. Нека започнем днес. Когато сме пробудени духовно, ще можем по-добре да укрепваме семейства и домове и да помагаме на другите хора.
Това е делото на спасението и укрепващата и подпомагаща сила на Единението го прави възможно. Пробудете се, за да осъзнаете кои сме ние. Пробудете се за нашите задължения. Ние сме дъщери на нашия Небесен Отец, Който ни обича. За това свидетелствам, в името на Исус Христос, амин.