Горките те
Във всеки район и клон имаме нужда от всички – от тези, които може би са силни, и от тези, които са в затруднение. Всички са нужни.
Спомням си, когато бях малък, как пътувахме с баща ми с кола и виждахме хора край пътя, които се намираха в трудно положение или имаха нужда от помощ. Баща ми винаги казваше „Pobrecito“, което означава „горкият той“.
Понякога наблюдавах с интерес как баща ми помагаше на много от тези хора, особено когато пътувахме за Мексико, за да се видим с баба и дядо. Той обикновено намираше някого, който е в нужда, и отиваше дискретно, за да окаже необходимата помощ. По-късно открих, че им е помагал да се запишат в училище, да си купят храна или се е грижил по един или друг начин за тяхното благополучие. Той служеше на тези „горките“, които беше срещнал по пътя си. Всъщност, през годините докато растях, не мога да си спомня за време, в което при нас да не е живял някой, който се е нуждаел от подслон, докато си стъпи на краката. Наблюдавайки тези преживявания, в мен се роди състрадателен дух към моите ближни и нуждаещите се.
В Проповядвайте моето Евангелие се казва: „Вие сте заобиколени от хора. Разминавате се с тях на улицата, посещавате ги в домовете им и пътувате сред тях. Всички те са деца на Бог, ваши братя и сестри. … Много от тези хора търсят цел в живота. Загрижени са за семействата си“ ( Проповядвайте Моето Евангелие: ръководство за мисионерска служба , 2018 г., с. 1).
През годините, докато съм служил в Църквата, съм се опитвал да търся тези, които се нуждаят от помощ в живота си, както материално, така и духовно. Често чувам гласа на баща ми, който казва, „Pobrecito“, горкият той.
В Библията откриваме прекрасен пример за грижа за един от тези, горките:
„Един ден, когато Петър и Йоан отиваха в храма в деветия час, часа на молитвата,
някои носеха един човек, куц по рождение, когото слагаха всеки ден при така наречените Красиви врати на храма, да проси милостиня от онези, които влизаха в храма.
Той, като видя Петър и Йоан, когато щяха да влязат в храма, попроси да му се даде милостиня.
А Петър, заедно с Йоан, се взря в него и каза: Погледни ни.
И той ги гледаше внимателно, като очакваше да получи нещо от тях.
Но Петър каза: Сребро и злато аз нямам; но каквото имам, това ти давам; в името на Исус Христос Назарянина, стани и ходи.
И като го хвана за дясната ръка, го вдигна; и в същия миг краката и глезените му добиха сила“ (Деянията 3:1–7, курсив добавен).
Докато четях тази история, бях заинтригуван от употребата на думата взря. Думата в английския текст, която е преведена като взирам се, означава насочвам погледа си, мислите си или наблюдавам съсредоточено (вж. „fasten“, Dictionary.com). Когато поглежда този човек, Петър го вижда по по-различен начин от другите. Той поглежда отвъд невъзможността му да ходи и слабостите му и успява да забележи, че вярата му е достатъчна, за да бъде изцелен и да влезе в храма, за да получи благословиите, които търси.
Забелязах, че го хваща за дясната ръка и го вдига. Докато помага на човека по този начин, Господ чудодейно го изцелява и „краката и глезените му доби(ват) сила“ (Деянията 3:7). Неговата любов към този човек и желанието да му помогне водят към подобряване на способностите и възможностите на човека, който е бил слаб.
Докато служех като областен седемдесетник, си бях запазил всеки вторник вечер за посещения, свързани със служението, заедно с президентите на кол в областта, за която отговарях. Бях ги помолил да уговарят срещи с хора, които се нуждаят от някой обред на Евангелието на Исус Христос или с такива, които в момента не спазват заветите, които са сключили. По време на нашето постоянно и целенасочено служение, Господ подкрепяше нашите усилия и имахме възможността да намираме хора и семейства, които бяха в нужда. Това бяха те, горките, които живееха в различните колове, където ние служехме.
Веднъж, придружавах президент Бил Уитуърт, президент на кол Санди Кениън Вю, за да правим посещения, свързани със служението. Той избираше с молитва кого да посетим, опитвайки се да има същото преживяване като Нефи, който бил „воден от Духа, без да зна(е) предварително нещата, които трябваше да извърш(и)“ (1 Нефи 4:6). Той демонстрира, че докато служим, трябва да бъдем водени от откровение към тези, които имат най-голяма нужда, вместо просто да отмятаме имена от списък или методично да посещаваме хора. Трябва да бъдем водени от силата на вдъхновението.
Спомням си, когато посетих дома на една млада двойка, Джеф и Хедър, и тяхното момченце Кай. Джеф израснал като активен член на Църквата. Той бил изключително талантлив атлет и имал обещаваща кариера. Започнал да се отдалечава от Църквата в юношеските си години. По-късно претърпял пътна злополука, която променила посоката на живота му. Когато влязохме в дома им и се запознахме, Джеф ни попита защо сме дошли при семейството му. Отговорихме, че има около 3 000 членове, които живеят в границите на кола. И тогава го попитахме: „Джеф, от всички домове, които можеше да посетим тази вечер, кажи ни защо Господ ни изпрати тук“.
Тогава Джеф се развълнува и започна да споделя с нас някои от своите притеснения и някои от проблемите, които имаха като семейство. Започнахме да споделяме различни принципи на Евангелието на Исус Христос. Поканихме ги да направят някои конкретни неща, които може би първоначално изглеждаха трудни, но с времето щяха да им донесат голямо щастие и радост. Тогава президент Уитуърт даде свещеническа благословия на Джеф, за да му помогне да преодолее трудностите си. Джеф и Хедър се съгласиха да направят това, за което ги поканихме.
Около година по-късно, имах привилегията да видя как Джеф кръщава своята съпруга Хедър, за да стане член на Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни. Сега се подготвят да посетят храма, за да бъдат запечатани като семейство за време и за цялата вечност. Нашето посещение промени посоката на техния живот, както материално, така и духовно.
Господ казва:
„Затова бъди верен, застани в службата си, която Аз съм ти назначил; подкрепяй слабите, издигни ръцете, които са отпуснати, и усили немощните колене“ (Учение и завети 81:5).
„И като вършиш тези неща, ти ще сториш най-великото добро на ближните си и ще допринесеш за славата на Оногова, Който е твоят Господ“ (Учение и завети 81:4).
Братя и сестри, апостол Павел ни учи на един ключов елемент в нашето служение. Той учи, че ние всички сме „Христовото тяло и поотделно – части от Него“ (1 Коринтяни 12:27) и че всяка част от тялото е необходима, за да може цялото тяло да бъде завършено. След това учи на една важна истина, която се загнезди дълбоко в сърцето ми, когато я прочетох. Той казва „Тези части на тялото, които се виждат да са по-слаби, са необходими; и тези части на тялото, които ни се виждат по-малко достойни за почит, тях обличаме с повече почит“ (1 Коринтяни 12:22–23, курсив добавен).
Ето защо във всеки район и клон имаме нужда от всички – от тези, които може би са силни, и от тези, които са в затруднение. Всички са необходими за важното усъвършенстване на цялото „Христово тяло“. Често се чудя кой липсва в различните ни конгрегации, който би могъл да ни подсили и допълни.
Старейшина Д. Тод Кристоферсън учи: „В Църквата не само учим божествени учения, ние ги и прилагаме. Бидейки Христовото тяло, членовете на Църквата си служат един на друг в ежедневието. Всички ние сме несъвършени. … В тялото Христово ние трябва да не говорим само възвисени думи и концепции, а да прилагаме нещата наистина, докато се учим да „живе(ем) заедно в любов“ (Учение и завети 42:45)“ („Целта на Църквата“, Лиахона, ноем. 2015 г., с. 108–109).
През 1849 г. Бригъм Йънг вижда на сън как пророкът Джозеф Смит сякаш води голямо стадо овце и кози. Някои от тези животни били големи и красиви, а други били малки и мърляви. Бригъм Йънг си спомня как поглежда пророка Джозеф Смит в очите и му казва: „Джозеф, имаш най-удивителното стадо, … което някога съм виждал в живота си; какво ще правиш с тях?“. Пророкът, който като че ли не се притеснявал от това объркано стадо, спокойно отвърнал: „(Бригъм,) те всички са добри на собствените си места“.
Когато президент Йънг се събужда, той осъзнава, че макар Църквата да събира голямо разнообразие от „овце и кози“, негова е отговорността да ги приюти и да позволи на всяка от тях да достигне пълния си потенциал, докато намира своето място в Църквата. (Адаптация от Роналд У. Уокър, „Brigham Young: Student of the Prophet“, Ensign, фев. 1998 г., с. 56–57.)
Братя и сестри, първоначалната идея за тази реч се появи, докато мислех дълбоко за някого, който в момента не е ангажиран в Църквата на Исус Христос. За малко бих искал да се обърна към всеки един от тези хора. Старейшина Нийл А. Максуел учи, че „такива хора често остават близо до Църквата, но не участват напълно в нея. Те не влизат в сградата за събрания, но пък не си и тръгват от пред входната врата. Това са тези, които се нуждаят от Църквата и тя от тях, но отчасти „живеят без Бога в света“ (Мосия 27:31). („Why Not Now?“, Ensign, ноем. 1974 г., с. 12.)
Бих повторил поканата на нашия обичан президент Ръсел М. Нелсън, когато за първи път говори на членовете на Църквата. Той каза: „Сега, се обръщам към всеки един член на Църквата и ви казвам: останете на заветната пътека. Вашата отдаденост да следвате Спасителя, като сключвате завети с Него и след това се стремите да ги спазвате, ще разтваря вратите към всяка духовна благословия и привилегия, подготвена за мъже, жени и деца навсякъде“.
След това призова: „Сега, ако сте се отклонили от тази пътека, нека ви помоля с цялата надежда на сърцето си: моля, върнете се. Каквито и да са притесненията или трудностите ви, за вас има място в тази Църква, в Господната Църква. Вие и вашите все още неродени поколения ще бъдете благословени от решението ви сега да се върнете на заветната пътека“ ( Лиахона , апр. 2018 г., с. 7; курсив добавен).
Свидетелствам за Него, именно Исус Христос, Великият Служител и Спасителят на всички нас. Каня всеки от нас да търси „горките“ сред нас, изпаднали в нужда. Това е моята надежда и молитва, в името на Исус Христос, амин.