Да следваме волята на Господ
Господ е предвидил много благословии за нас, ако се вслушваме в гласа Му.
Преди да стана член на Църквата, бях дълбоко загриженa от слуховете за предстоящия край на света.
Не знаех дали има смисъл да планирам бъдещето си, да се подготвям за конкретна професия, дали изобщо има бъдеще за моето поколение. Просто се носех по течението, без конкретна цел и посока.
Мои приятелки ме доведоха в Църквата и след кръщението си бях ентусиазирана, пълна с идеи какво искам да постигна в живота си. Моите планове не включваха да отслужа мисия. Обаче година след кръщението си аз отидох в храма и там, по съвет на мои приятели, се молих да знам дали все пак трябва да отида на мисия. Всеки път, когато се помолех за това, в ума си чувах: „Да“, но не бях уверена дали това е гласът на Господ или просто моите мисли.
Бях отишла в храма с голяма група младежи от България, които чакаха призования за мисия, имаха вече призование или тъкмо бяха отслужили мисия. Преди да тръгнем обратно към България, ръководителят на групата ни каза, че един човек, който ще служи на мисия, ще каже молитвата за връщането ни. За моя изненада той спомена моето име. Как знаеше? Аз нямаше да ходя на мисия!
Прибрахме се благополучно и пак за моя изненада всичките ми планове за това какво да правя в скоро бъдеще започнаха един по един да се провалят. Врата след врата се затваряше за мен и не знаех какво се случва.
И какво стана – аз не знаех как да различа гласа на Господ, не бях наясно как да знам каква е волята Му, обаче Той използваше най-различни начини, за да ми посочи правилната посока – пълновременна мисия. Използваше ги, докато Го разбрах.
Съвсем скоро получих призование за мисия в Английска Лондонска мисия. Знам, че призованието бе вдъхновено от Бог. Имах множество доказателства, за това, че бях на правилното място в правилното време – аз трябваше да съм там по много причини и съм благодарна за това.
Благодарна съм, че чух волята на Господ и се вслушах тогава. Осемнадесет месеца на пълно потапяне в служба на Бог. Не, не беше лесно, но за нищо не бих ги заменила. Моята мисия беше едно невероятно преживяване, което ме промени и постави една основа, върху която можех да градя живота си след това. Помогна ми да науча неща, които са ми полезни всеки ден.
Интересното е, че по време на мисията си можах да видя потенциала на моята страна за това какво може да се постигне в Църквата, как можем да укрепваме клоновете в България. Можах да видя, че проблеми има навсякъде, но реално само от нас, членовете зависи дали ще има растеж или не. Видях как само след три поколения в Църквата може да има огромна членска маса, ако семействата с техните деца изберат да останат в Църквата, да отслужват мисии, както като младежи, така и като възрастни, да се стремят към брак в храма и да отглеждат децата си в Църквата.
Когато мисията ми свърши, аз не знаех какво желае Бог от мен след нея. Затова се молих много, исках свещенически благословии, препрочитах патриархалната си благословия. Първото, което разбрах, бе, че трябва да остана в България. А точно тогава имаше огромна емигрантска вълна от България. Натискът да замина беше голям, но аз бях разбрала какво желае Бог от мен и не можех да направя нещо друго. А после, стъпка по стъпка аз се допитвах до Бог всеки път, когато трябваше да вземам решение.
Най-ясно си спомням случаите, когато трябаше да се вслушам в Него за големите решения в живота си – образование, брак, работа, деца. Аз се обръщах към Него не с идеята Той да ми предостави готови решения, а първо размишлявах, вземах внимателно някакво решение и после Го питах дали Той желае това за мен, дали е съгласно Неговата воля. Отговорите идваха понякога след четене на Писанията, понякога след молитва, понякога при свещеническа благословия или посещение на храма. Винаги идваха на място, което бе тихо и спокойно, когато съм бях благоговейна и желаеща да чуя Неговата воля. Място, където присъстваше Духът.
Вслушването ми носеше мир и спокойствие, както и увереност, че нещата ще се наредят, ако съгласувам своята воля с Неговата. Писанията укрепиха моето свидетелство по-силно: “По всичките си пътища го познавай и той ще насочи твоите пътища.” (Притчи 3: 6)
Бог ни обича и ни говори, за да знаем какво е най-добро за нас, какво да правим, за да изпълним своя потенциал и извършим най-доброто, на което сме способни. Благодарна съм, че можем да чувстваме Неговата закрила и увереността, която Той ни дава, когато вършим правилното.