Да виждаме Божието семейство от широка перспектива
Вярвам, че с очи на вярата можем да се издигаме над подробностите и да поглеждаме към себе си и близките си с надежда и радост.
Когато най-малката ни дъщеря, Бъркли, беше малка, започнах да използвам очила за четене – от онези, които увеличават всичко. Един ден, когато седнахме да четем заедно книжка, я погледнах с обич, но и с тъга, защото изведнъж тя изглеждаше пораснала. Помислих си: „Как лети времето! Тя е толкова голяма!“.
Като повдигнах очилата си, за да избърша сълза, осъзнах: „Момент, не е по-голяма, изглежда така заради очилата! Няма нищо!“.
Понякога виждаме хората, които обичаме, само отблизо и като под лупа. Тази вечер ви каня да се издигнете над подробностите и да погледнете от друг ъгъл – от вечна перспектива, съсредоточавайки се върху цялата картина, върху цялата си история.
Когато хората започват да изследват космоса, ракетите без екипаж нямат прозорци. Обаче за мисията на Аполо 8 до Луната астронавтите имат един. Докато се носят из космоса, са силно развълнувани да видят нашата земя и правят тази забележителна снимка, която привлича вниманието на целия свят. Тези астронавти изпитват нещо толкова силно, че му е дадено специално име – ефектът на погледа отгоре.
НАСА
Поглеждането от нова гледна точка променя всичко. Един космонавт казва, че тя „смалява нещата така (…) че изглеждат решими. (…) Можем да правим това! Можем да постигнем мир на земята. Това дава на хората този тип енергия (…) този тип сила“1.
Като хора имаме земна гледна точка, но Бог има този всеобхватен поглед над вселената. Той вижда всички творения, всички нас и е изпълнен с надежда.
Възможно ли е да започнем да виждаме като Него, дори докато живеем на тази планета – да имаме това усещане за широка перспектива? Вярвам, че с очи на вярата можем да се издигаме над подробностите и да поглеждаме към себе си и близките си с надежда и радост.
Писанията подкрепят това. Мороний говори за хора, чиято вяра е толкова „извънредно силна“, че те „наистина ви(ждат) (…) с окото на вярата, и (са) доволни“2.
С очи, съсредоточени върху Спасителя, те изпитват радост и знаят следната истина: Благодарение на Христос всичко ще се нареди. Всичко, за което вие, вие и вие се притеснявате, ще бъде наред! А онези, които гледат с очи на вярата, могат да чувстват, че всичко ще е наред сега.
Беше ми трудно през последната година от гимназията, когато не вземах много добри решения. Помня, че виждах мама да плаче и се чудех дали съм я разочаровала. Тогава се безпокоях, че сълзите ѝ означават, че е загубила надежда в мен, а ако тя няма надежда в мен, може би няма път назад.
Но татко добре знаеше как да се издига над подробностите и да гледа от по-широка перспектива. Беше научил от опит, че безпокойството изглежда като любов, но не е същото3. Той гледаше с очи на вяра, за да вижда, че всичко ще се нареди, а изпълненият му с надежда подход ме промени.
Когато завърших гимназия и отидох в УБЙ, татко ми изпращаше писма, напомняйки ми коя съм аз. Той винаги ме насърчаваше, а всички имаме нужда от човек, който не ни казва, че не се справяме добре, а с обич ни напомня, че можем да се справим.
Татко бе пример за видението на Лехий. Подобно на Лехий, той знаеше, че не трябва да тичаме след близките си, които се чувстват изгубени. „Остани там, където си, и ги повикай. Отиди до дървото, остани до дървото, продължи да вземаш от плода и с усмивка на лице продължавай да каниш хората, които обичаш, и показвай чрез пример, че вземането на плода носи щастие!“4.
Тази картина ми помагаше в трудни моменти, когато бях до дървото, вземах от плода и плачех поради тревогите си, а всъщност как помага това? Вместо това нека избираме надеждата – надежда в нашия Създател и един в друг, подхранвайки способността си да бъдем по-добри, отколкото сме сега.
Скоро след смъртта на старейшина Нийл А. Максуел един репортер попитал сина му какво най-много му липсва. Той казал, че това са вечерите в дома на родителите му, защото винаги си е тръгвал с усещане, че татко му вярва в него.
Това беше около времето, когато пълнолетните ни деца започваха да идват у дома със семействата си за неделни вечери. През седмицата си правех мислени списъци с неща, които да им напомня в неделя, като например: „Може да помагаш повече с децата, когато си у дома“ или „Не забравяй да си добър слушател“.
Когато прочетох коментара на брат Максуел, захвърлих списъците и заглуших критикуващия глас, така че, когато виждах порасналите си деца за кратко всяка седмица, се съсредоточавах върху многото положителни неща, които вече правеха. Когато няколко години след това най-големият ни син Райън почина, помня, че бях благодарна, че времето ни заедно беше по-щастливо и по-положително.
Преди да говорим с обичан човек, можем ли да се питаме: „Дали това, което ще кажа, е полезно или ще нарани човека?“. Думите ни са нашите суперсили, а близките ни са като човешки черни дъски пред нас, казващи: „Напиши какво мислиш за мен!“. Тези послания, съзнателни или не, трябва да са обнадеждаващи и насърчаващи5.
Работата ни не е в трудни моменти да поучаваме хората, че са лоши или са ни разочаровали. В редки случаи може да сме подтикнати да коригираме, но нека най-често да казваме на близките си, с думи или без думи, посланията, които копнеят да чуят: „Семейството ни е завършено, защото ти си част от него“. „Ще те обичам до края на живота ти, независимо от всичко“.
Понякога се нуждаем от съпричастност повече от съвет, от изслушване повече от поучителна лекция, от някого, който ни изслушва и се чуди: „Как ли трябва да се чувствам, за да кажа това, което чух току-що?“.
Помнете, семействата са дадена от Бог лаборатория, в която се учим, затова погрешните стъпки и преценки са не само възможни, но вероятни. И няма ли да е интересно, ако в края на живота си можем да видим, че взаимоотношенията, дори трудните моменти, са нещата, които са ни помогнали да станем по-подобни на нашия Спасител? Всеки труден разговор е възможност да научим как да обичаме на по-дълбоко, божествено ниво6.
Нека поглеждаме отгоре, за да виждаме семейните взаимоотношения като въздействаща задвижваща сила да научим това, което сме дошли да научим.
Наистина, в един паднал свят няма начин да бъдем съвършени съпрузи, родители, синове или дъщери, внуци, ментори или приятели, но има милиони начини да сме добри в тези роли7. Нека останем до дървото, да вземаме от любовта Божия и да я споделяме. Като повдигаме хората около нас, се въздигаме заедно.
За съжаление, споменът от вземането на плода не е достатъчен, трябва да вземаме от него отново и отново по начини, които променят мирогледа ни и ни свързват с небесната перспектива – като отваряме Писанията, които са изпълнени със светлина, за да прогонват мрака, като падаме на колене, докато обикновените ни молитви се изпълнят с усърдие. Точно тогава се смекчават сърцата и започваме да виждаме по Божия начин.
В тези последни дни, може би нашето най-важно дело ще е свързано с хората, които обичаме – добри хора, живеещи в нечестив свят. Нашата надежда променя начина, по който те виждат себе си и кои са всъщност. И през тази призма на любов ще виждат в какво ще се превърнат.
Но има противник, който не желае ние или близките ни да се завърнем заедно у дома. И тъй като живеем на планета, която е обвързана от времето и ограничен брой години8, той се опитва да всява много реално усещане за паника сред нас. Когато се вглеждаме в подробностите, е трудно да виждаме, че е по-важна посоката ни, а не скоростта.
Помнете: „Ако искаш да стигнеш бързо, върви сам. Ако искаш да стигнеш далеч, върви заедно с другите“9. За щастие, Богът, на Когото се покланяме, не е ограничен от времето. Той вижда кои наистина са близките ни и кои наистина сме ние10. Той е търпелив към нас с надеждата, че ние ще сме такива един към друг.
Признавам, че има моменти на земята, нашия физически дом, когато се чувстваме като на остров от скръб, моменти, в които имаме само едно око на вяра, а другото око ридае11. Познато ли ви е това усещане?
Изпитах го във вторник.
Можем ли вместо това да изберем отношението на вяра на нашия пророк, когато той ни обещава чудеса в семействата ни? Ако правим това, радостта ни ще нараства, дори и турбулентността да се увеличава. Той обещава, че можем да изпитваме ефекта на погледа отгоре сега, независимо от обстоятелствата12.
Ако имаме око на вяра сега, това е спомен или ехо на вярата, която сме имали преди да дойдем на тази планета. То гледа отвъд несигурността на момента, като ни позволява „бодро (да) свършим всички неща, които са по силите ни, и тогава (…) да спрем“13.
Има ли нещо трудно в живота ви сега, нещо, което се боите, че не може да бъде разрешено? Без очи на вярата може да изглежда, че Бог е изгубил поглед към нещата, а дали е така?
Или вероятно повече се боите, че ще преминете през този труден период сами, но това би означавало, че Бог ви е изоставил, а дали е така?
Свидетелствам, че благодарение на Своето Единение, Спасителят има способността да превърне всеки ваш кошмар в благословия. Той обещава „с неотменим завет“, че ако се стремим да Го обичаме и следваме, „всички неща, с които (сме) били огорчавани, ще действат заедно за (наше) добро“14. Всички неща.
И тъй като сме чеда на завета, можем да се молим за тази надежда сега!
Макар и семействата ни да не са съвършени, можем да усъвършенстваме любовта си към другите, докато стане постоянна, непроменлива, независеща от нищо любов, която подкрепя промяната и позволява израстване и завръщане при Отца.
Делото на Спасителя е да върне близките ни обратно у дома. Това е Неговото дело и Той определя момента. Нашата роля е да осигуряваме надеждата и сърцето, към което могат да се връщат у дома. „Нямаме нито властта (на Бог) да заклеймяваме, нито силата Му да изкупваме, но сме упълномощени да проявяваме Неговата любов“15. Президент Нелсън учи и че другите се нуждаят повече от любовта ни, отколкото от осъждането ни. „Те имат нуждата да усещат чистата любов на Исус Христос чрез (нашите) думи и действия“16.
Любовта е това, което променя сърцата. Тя е най-чистият мотив и другите могат да го усещат. Нека се придържаме към следните пророчески слова отпреди 50 години: „Никой дом не се е провалил, докато хората не спрат да се опитват“17. Определено печелят онези, които обичат най-много и най-дълго!
В земните семейства просто правим това, което Бог е правил за нас – сочим пътя и се надяваме близките ни да вървят в тази посока, знаейки, че те избират пътя, по който вървят.
А когато преминат от другата страна на завесата и се доближат до гравитационното привличане на небесния им дом18, вярвам, че то ще им е познато поради начините, по които са били обичани тук.
Нека използваме тази широка перспектива и гледаме на хората, които обичаме и с които живеем, като на спътници, с които споделяме тази прекрасна планета.
Вие и аз? Можем да правим това! Можем да продължаваме напред и да се надяваме! Можем да останем до дървото и да вземаме от плода с усмивка, позволявайки светлината на Христа в очите ни да стане нещо, на което другите могат да разчитат в най-мрачните си часове. Когато виждат светлината на лицата ни, ще бъдат привлечени към нея. После можем да им помагаме да насочват вниманието си към първоначалния източник на любов и светлина, „светлата утринна звезда“, Исус Христос19.
Свидетелствам, че това, всичко това, ще се получи много по-добре, отколкото някога можем да си представим! С очи на вяра в Исус Христос можем да видим, че всичко накрая ще е наред и да чувстваме, че ще е наред сега. В името на Исус Христос, амин.