1 И сега стана така, че в началото на тридесетата година от управлението на съдиите, на втория ден от първия месец, Мороний получи послание от Еламан, описващо делата на людете в тази част на страната.

2 И това са словата, които той написа, казвайки: Мой дълбоко възлюбени брате Мороний, както в Господа, така и в несгодите на военните ни дела; ето, мой възлюбени брате, имам нещо да ти кажа относно военните ни дела в тази част на страната.

3 Ето, две хиляди от синовете на онези човеци, които Амон доведе от земята Нефи – и сега, ти знаеш, че те бяха потомци на Ламан, първородния син на нашия баща Лехий;

4 сега, не е необходимо да преповтарям относно техните предания и тяхното неверие, защото ти знаеш всичко относно това,

5 и тъй, стига ми да ти кажа, че две хиляди от тези младежи грабнаха оръжията си за война и поискаха да им бъда водач; и ние отидохме да защитаваме страната си.

6 И сега, ти знаеш също за завета, който бащите им сключиха, че няма да вдигнат оръжията си за война срещу братята си, за да проливат кръв.

7 Но на двадесет и шестата година, когато видяха страданията и горестта ни заради тях, те бяха на път да нарушат завета, който бяха сключили, и да вдигнат оръжията си в наша защита.

8 Но аз не допуснах те да нарушат този завет, който бяха сключили, предполагайки, че Бог ще ни подсили дотолкова, че да не страдаме повече поради изпълнението на клетвата, която те бяха положили.

9 Но ето, има нещо, което ни причини голяма радост. Защото ето, през двадесет и шестата година аз, Еламан, се отправих начело на тези две хиляди младежи към град Юдея в помощ на Антипус, който ти беше избрал за водач на народа в тази част на страната.

10 И аз присъединих моите две хиляди синове (защото те са достойни да бъдат наречени синове), към войската на Антипус и Антипус се зарадва извънредно на това подкрепление; защото ето, войската му беше силно намаляла, защото ламанитите със своите сили бяха избили огромен брой от нашите воини; и по тази причина ние трябва да скърбим.

11 При все това ние можем да се утешим с това, че те загинаха за делото на своята страна и на своя Бог; да, и те са щастливи.

12 И ламанитите задържаха също много пленници, всички от които бяха върховни военачалници, понеже на никой друг те не пощадиха живота. И ние мислим, че сега те се намират в земята Нефи, ако е тъй, че още не са избити.

13 И сега, това са градовете, над които ламанитите придобиха владение, като проляха кръвта на толкова много от нашите храбри мъже:

14 Земята Манти и град Манти, и град Зиезрам, и град Кумени, и град Антипара.

15 И това са градовете, които те притежаваха, когато пристигнах в град Юдея; и аз намерих Антипус и воините му да се трудят усилено за укрепяването на града.

16 Да, и те бяха отпаднали и тялом и духом, защото се сражаваха храбро през деня, а през нощта работеха, за да укрепяват градовете си; и тъй те понасяха големи страдания от всякакъв вид.

17 И сега, те бяха решени или да победят на това място, или да загинат; ето защо, ти можеш да предположиш, че тази малка сила, която бях довел със себе си, да, тези мои синове, им дадоха много надежди и много радост.

18 И сега стана така, че когато ламанитите видяха, че Антипус е получил голямо подкрепление за войската си, те бяха заставени със заповед от Аморон да не идват срещу град Юдея, сиреч да не се сражават срещу нас.

19 И тъй ние бяхме облагодетелствани от Господа; защото ако ни бяха нападнали в тази наша слабост, може би те щяха да унищожат малката ни войска; но тъй ние бяхме предпазени.

20 И на тях им беше заповядано от Аморон да задържат тези градове, които бяха превзели. И тъй свърши двадесет и шестата година. И в началото на двадесет и седмата година ние подготвихме нашия град и самите себе си за отбрана.

21 Сега ние желаехме ламанитите да дойдат да ни нападнат; защото не искахме да ги нападаме в крепостите им.

22 И стана така, че ние разположихме наоколо съгледвачи да следят за придвижванията на ламанитите, та да не могат да минат покрай нас нито през нощта, нито през деня и да извършат нападения върху други наши градове, които бяха на север.

23 Защото знаехме, че тези градове не бяха достатъчно силни да ги срещнат; затова ние искахме, ако те минат покрай нас, да се нахвърлим върху тях откъм гърба им и тъй да ги обкръжим в тил, и в същото време да ги посрещнем по фронта. Предполагахме, че можем да ги надвием; но ето, бяхме разочаровани в това наше желание.

24 Те не посмяха да минат покрай нас нито с цялата си войска, нито пък с част от нея, боейки се да не би да не бъдат достатъчно силни и да паднат.

25 Те не посмяха също да се отправят и към град Зарахемла; нито пък посмяха да преминат извора на река Сидон нагоре към град Нефия.

26 И тъй, те бяха решени да задържат със силите си превзетите от тях градове.

27 И сега стана така, че на втория месец от тази година бащите на моите две хиляди синове ни донесоха много запаси.

28 И също бяха ни изпратени две хиляди мъже от земята Зарахемла. И тъй ние бяхме подготвени с десет хиляди мъже и запаси за тях, както и за жените им и децата им.

29 И като видяха, че силите ни се увеличават ежедневно и че пристигат запаси за наша издръжка, ламанитите започнаха да се плашат и започнаха да ни нападат, та да не можем да получаваме запаси и подкрепления.

30 Сега, като видяхме, че ламанитите започнаха да се безпокоят по този повод, ние изпитахме желание да им приложим хитрост; ето защо, Антипус ми заповяда да тръгна с моите малки синове за един съседен град, като се престорим, че носим запаси за един съседен град.

31 И ние трябваше да напреднем близо до град Антипара, все едно че отивахме в града оттатък, разположен в пределите край морския бряг.

32 И стана така, че ние се отправихме по посока на този град и се престорихме, че носим запаси.

33 И стана така, че Антипус тръгна с една част от войската си, като остави останалата част за защита на града. Той обаче не тръгна, преди аз и моята малка войска да бяхме стигнали близо до град Антипара.

34 И сега, в град Антипара беше разположена най-силната войска на ламанитите; да, и най-многобройната.

35 И стана така, че когато бяха уведомени от съгледвачите си за нас, те излязоха с войската си и тръгнаха срещу нас.

36 И стана така, че ние избягахме от тях на север. И тъй ние отклонихме най-силната войска на ламанитите;

37 да, дори на значително разстояние; и когато те забелязаха войската на Антипус да ги преследва с всички сили, те не завиха нито надясно, нито наляво, но продължиха пътя си право след нас; и както предполагаме, намерението им беше да ни избият, преди Антипус да ги настигне, за да не бъдат обкръжени от нашите войски.

38 И сега, Антипус, виждайки опасността за нас, ускори хода на войската си. Но ето, настъпи нощ и затова те не ни на настигнаха, нито пък Антипус успя да ги настигне; затова ние станувахме през нощта.

39 И стана така, че преди да настъпи утрото, ето, ламанитите вече ни преследваха. И ние не бяхме достатъчно силни да им се противопоставим; да, аз не исках да допусна моите малки синове да паднат в ръцете им; затова ние продължихме хода си и се отправихме към пустошта.

40 Сега, те не смееха да завият нито надясно, нито наляво, за да не би да бъдат обкръжени; нито пък аз исках да завия надясно или наляво, да не би те да ме настигнат, защото ние нямаше да можем да им устоим, а щяхме да бъдем избити, а те щяха да успеят да избягат; и тъй ние бягахме през целия този ден в пустошта, чак докато се стъмни.

41 И стана така, че когато дойде светлината на деня, ние видяхме ламанитите да ни връхлитат и побягнахме пред тях.

42 Но стана така, че те не ни преследваха надалече и спряха; и това стана в утрото на третия ден от седмия месец.

43 И сега, дали Антипус ги беше настигнал или не, ние не знаехме, но аз казах на моите воини: Ето, ние не знаем дали те не спряха, за да ни накарат да отидем насреща им, та да могат да ни уловят в примката си.

44 Затова какво ще кажете, синове мои, искате ли да отидете срещу тях да се сражавате?

45 И сега, аз ти казвам, възлюбени мой брате Мороний, че никога не бях виждал такава велика смелост, не, дори сред всички нефити.

46 И тъй както аз винаги ги бях наричал мои синове (защото те всички бяха много млади), тъкмо тъй те ми казаха: Татко, ето, нашият Бог е с нас и Той не ще допусне да паднем; затова нека тръгнем напред и не ще убием братята си, ако те ни оставят на мира; и тъй, нека тръгнем, за да не би те да надвият войската на Антипус.

47 Сега, те никога не бяха воювали, но въпреки това, не се страхуваха от смъртта, а мислеха повече за свободата на своите бащи, отколкото за собствения си живот; да, майките им ги бяха научили, че ако не се съмняват, Бог ще ги избави.

48 И те ми преповториха словата на своите майки, казвайки: Нямаме никакво съмнение, че майките ни знаят това.

49 И стана така, че аз се върнах със своите две хиляди срещу тези ламанити, които ни бяха преследвали. И сега, ето, войските на Антипус ги бяха настигнали и беше започнала ужасна битка.

50 И войската на Антипус, изтощена от дългия поход, направен за толкова кратък промеждутък от време, беше на път да попадне в ръцете на ламанитите; и ако не се бях върнал със своите две хиляди, те щяха да постигнат целта си.

51 Защото Антипус беше паднал от меч, така както и много от неговите водачи, поради умората от бързината на прехода; и воините на Антипус, объркани от това, че водачите им бяха паднали, започнаха да дават път на ламанитите.

52 И стана така, че ламанитите се окуражиха и започнаха да ги преследват; и тъй ламанитите ги преследваха с голяма сила, когато Еламан ги връхлетя в тила им със своите две хиляди и започна да ги избива дотолкова, че цялата войска на ламанитите спря и се обърна срещу Еламан.

53 Сега, когато людете на Антипус видяха, че ламанитите се отвърнаха от тях, те събраха воините си и връхлетяха тила на ламанитите.

54 И сега стана така, че ние, людете на Нефи, людете на Антипус и аз с моите две хиляди, обкръжихме ламанитите и ги избихме; да, дотолкова, че те бяха принудени да предадат оръжията си за война и самите себе си като военнопленници.

55 И сега стана така, че когато се предадоха, ето, аз преброих младежите, които се бяха били заедно с мене, като се страхувах да не би много от тях да са убити.

56 Но ето, за моя голяма радост, нямаше нито един от тях паднал; да, и те се бяха сражавали, като че ли подкрепяни със силата Божия; да, никога не е било известно мъже да са се били с такава чудна сила; да, и с такава могъща сила те се нахвърлиха върху ламанитите, че ги изплашиха; и по тази причина ламанитите се предадоха като военнопленници.

57 И тъй като нямахме място за нашите пленници, където да можем да ги охраняваме и държим надалеч от войските на ламанитите, ето защо, ние ги изпратихме в земята Зарахемла, а с тях и една част от воините на Антипус, които не бяха избити; останалата част взех и присъединих към моите млади амонити и се отправихме към град Юдея.