Завръщане у дома
Това стана четири години след моето кръщение, като аз бях по-слабо активна през повечето от това време. Пиех, пушех и бях много депресирана. Съпругът ми, Йън, бе на плаване, оставяйки ме сама у дома с две малки деца. А сега подводницата му имаше големи повреди и бе на сух док в другия край на страната. Всяка вечер в продължение на шест седмици телефонът звънеше и Йън казваше „Трябва да отплуваме утре”. Но утре изглежда никога нямаше да дойде и обещаното отплуване отново биваше отлагано.
Ярки светлини на хоризонта бяха моите чудесни домашни учители и посещаващи учителки, които редовно идваха у дома и споделяха любовта и приятелството си. Трябва да призная, че не винаги бях учтива, а понякога направо груба. Въпреки това знаех, че мога да вдигна телефона по всяко време и те биха ми помогнали. Домашните ми учители бяха последователни в увереността си, че ако се върнех обратно в Църквата, Йън би бил кръстен – но аз първо трябваше да дам пример. Въпреки това не изпитвах никога желание да поставя това им убеждение на изпитание. Бях твърде слаба духовно.
Една вечер, след като говорих с Йън и научих, че подводницата отново няма да може да отплуза за дома, седнах и плаках, чувствайки се напълно неутешима. После започнах да се моля, нещо, което не бях правила от много отдавна.
Докато се готвех да си лягам онази вечер, си дадох сметка за нещо, което не бях забелязала преди – силна, но не неприятна миризма. Тя раздвижи отдавна забравен спомен. Трябваше да мисля известно време, преди да позная, че тя ми напомняше за дома за събрания, където бях кръстена. Когато това разпознаване ме осени, почувствах топъл, успокояващ пламтеж в мен и разбуждащо се желание да се върна в Църквата.
Позвъних на Тони, един от домашните ми учители. Скоро той и жена му, Рози, пристигнаха у дома и ние разговаряхме както никога по-рано. Всички минали бариери бяха пометени. Аз щях да се върна в Църквата.
Едва дочаках следващото телефонно позвъняване на Йън. Този път той бе посрещнат повече с вълнение, отколкото с униние. За мое учудване реакцията му на моята история бе да предложи да отидем на Църква като семейство, когато се върне у дома.
Следващата неделя Тони и Рози взеха мен и децата и ни откараха на църква. Бях изненадана да видя един мисионер, изпратен обратно в областта за втори път. Той беше идвал у дома преди, но не бе успял, подобно на мнозина други, да впечатли нито Йън, нито мен да идем на църква. Той топло ме поздрави и съобщи, че се е върнал в областта ни да кръсти Йън. Бях скептична и се изсмях, но следващата седмица Йън накрая се завърна у дома. И както бе обещал, следващата неделя отидохме заедно на църква. Старейшина Паскет го доближи при онази първа визита и те се уговориха да ни посети със спътника си, старейшина Браун и да преподадат на Йън беседите. За по-малко от две седмици Йън прие поканата да бъде кръстен. Цялата процедура отне по-малко от месец и скоро след това мисионерите бяха преместени от нашия клон в друга област.
През тези седмици избликът на обич от Светия Дух и от членовете на нашия клон бе изумителен. Ние сключихме завет, че ако въобще ще живеем според Евангелието, ще живеем, спазвайки го изцяло. Скоро след кръщението си Йън бе призован за президент на Младите мъже, а аз бях призована да служа в Неделното училище за деца. Животът ни в Цъквата стана пълен и вълнуващ. С годините семейството ни разцъфтя от две на пет хубави деца. През 1982 г. бяхме запечатани в храма Лондон Англия в присъствието на Тони и Рози.
Оттогава Евангелието докосна всяка част на живота ни. Имахме своите добри и лоши моменти, но никога не съжалявахме за решението си да служим на Господ. Наистина намерихме един дом в Неговата Църква.
Джудит А. Дийни е член на клон Леруик, мисия Шотландия Единбург.