Домът, който построи вярата
В навечерието на моето и на жена ми кръщение през 1996 г. роднини и приятели се опитваха да го предотвратят. Понасяхме преследвания от близки, които ни критикуваха жестоко, казвайки че сме продали семейството си на Църквата и че те вече не ни обичат. Накрая приятелите ни напълно ни изоставиха. После дойдоха трудности, свързани с безработица и болест.
От друга страна, семейството ми и аз се чувствахме по-добре след всяко посещение в църквата. С всеки курс Духът бе по-силен. Членовете ни подкрепяха, а епископът посещаваше и насърчаваше семейството ни. Знаехме от собствен опит, че хората, които критикуваха Църквата, грешаха. Църквата ни стори много добро. Научихме за Исус Христос. Научихме се да обичаме и да служим. Придобихме вечна перспектива. Въпреки видимостта, че всичко се е обърнало срещу нас, нищо не можеше да промени факта, че бяхме попитали Господ за истинността на Евангелието и Той бе отвърнал на молитвите ни.
Веднъж, докато още бяхме ново-обърнати и живеехме в дома на баща ми, епископът дойде на посещение. Баща ми го изпъди. Той каза, че не желае членове на Църквата в дома си. Епископът бе вдъхновен да ни покани за интервю. Каза, че членовете и мисионерите известно време няма да ни посещават у дома, за да не опълчват срещу себе си нашето семейство. Той каза, че трябва да бъдем силни и ще получим много благословии, ако продължаваме по трудната и тясна пътека.
Не можехме да се преместим в собствена къща, защото бях без работа. Не можех да намеря добра работа, както бях правил преди. Работех по малко неща, които не носеха много пари, но успявахме да си плащаме десятъците и даренията от пост, да посещаваме църквата и да купуваме нужната храна. Господ умножаваше благословиите ни и бяхме щастливи.
В деня на нашето запечатване, когато видях двамата ни сина – Луиджи, който тогава беше на 2 г., и Лукас, тогава на 1 г. - да влизат в стаята за запечатване и да поставят ръце в нашите за извършване на обреда, заплаках от щастие. Не мога да забравя прекрасната сцена, чудесния дух и чувството, което имах, че си е струвало всичките усилия.
Изпитанията не престанаха, но някои неща се подобриха. Баща ми и нашите лели и чичовци спряха да критикуват Църквата, а баба и дядо уважаваха решението ни. Чрез нашия пример се стремяхме да покажем, че Църквата променяше живота ни. Подкрепата, която си оказвахме един на друг, бе много важна. Когато преподавах в семинара и служех като съветник в епископството, жена ми винаги ме подкрепяше.
В годината на кръщението ни един приятел купи парцел за своето и нашето семейство, като ни зае част от парите. Започнах- ме да мечтаем да имаме свой дом. Съответно Духът ни подтикваше и започнахме да смятаме цената на труда и материалите. Чувствахме, че трябва някак да успеем да построим къща, в която да можем да отгледаме децата си в Евангелието, да вършим мисионерска дейност и да приемаме посещения от членове.
След време се опознах по-добре с брат Жоел, скоро кръстен член от нашия район. Вярата му беше удивителна. Веднъж, когато изготвяхме проект за служба, брат Жоел ми каза „Жозе Луис, можем да построим твоята къща”. Бях на границата да се разплача, но се овладях, докато казах на жена си. Това бе отговорът на молитвите ни.
Няколко дни по-късно приятелят, който бе купил земята за своето и моето семейство, ми каза, че мога да взема целия парцел и да го платя по-късно. Въпреки това все още нямах работата, която би ми позволила да купувам строителните материали, но знаех, че Господ ще намери начин. Няколко седмици по-късно бях поканен да работя за една голяма компания. Така целта ни да поч-нем да строим къща скоро стана реалност.
Каква работа, извършена с любов, бе тази на брат Жоел! Той стори повече от това, да построи дом за семейството ми. Бе готов да ни помогне по всякакъв начин. Работехме само в съботите. Отне ни 10 месеца и не се отрази на дейността ни в Църквата. Членове на други църкви също ни помагаха. Баща ми дойде да помага няколко пъти, което му позволи да опознае по-добре членовете на Църквата. По-специално той се запозна с брат Жоел, който бе станал наш домашен учител.
Една събота баща ми поздрави брат Жоел за начина, по който този работеше.
Рекох, „Татко, знаеш ли колко му платих за труда?”
Той каза „Не”.
„Не съм му дал нито цент”, казах аз. „Той свърши всичката тази служба, защото обича семейството ми. Той е добър човек”.
Видях, че баща ми бе шокиран и не каза нищо. Чувствах, че вероятно си спомня как се бе отнесъл към епископа и мисионерите и му бе неловко. Бе видял, че членовете на Църквата винаги се отнасят добре към нас.
В деня, когато завършихме строежа, там бяха 16 мъже, повечето членове на Църквата. Моите роднини и приятели, които не бяха членове, със сигурност научиха много този ден.
Докато къщата се строеше, брат ми и моята снаха минаха беседите и решиха да се оженят, тъй че да бъдат кръстени. В деня на сватбата им станах свидетел на нещо, което изглеждаше друго чудо: четирима мисионери и много членове на Църквата бяха в дома на баща ми.
Знаехме, че това Евангелие е истинно. Когато проявяваме вяра, Господ мести планини, за да ни помогне. Днес виждам стените на нашата къща като свидетелство, че Господ обича чедата Си и знае техните нужди. Разбира се, пред нас имаме много други планини, но ако вярваме, ще ги преодолеем. Трябва винаги да помним какво е сторил за нас Господ.
Жозе Луис да Силва е член на район Жардим Президенте Дутра, кол Сао Пауло Бразилия Гуарильос.