Розовата градина
„Божественият план за щастие позволява семейните връзки да се обезсмъртят” („Семейството: Прокламация къв света”, Лиахона, октомври 2004 г., стр. 49).
Въз основа на преживяване от живота на авторката
„Майк”, извика татко. „Време е за училище”. Слизайки бавно по стълбите, Майк намери татко да го чака най-долу.
„Трябва ли да ходя”? попита Майк. „Не мога ли да изчакам до утре?”
Татко поклати глава. „Минаха твърде много сутрини. Разбирам как се чувстваш, но трябва да наваксваш”.
„Г-жа Питърс изпрати у дома някои мои работи”, каза Майк.
Татко въздъхна и му подаде пуловер. „Днес се връщам на работа – а ти се връщаш на училище”.
Майк почувства как сълзите напират. Със сигурност той нямаше да заплаче отново! „Толкова е трудно без мама”.
Татко коленичи и прегърна Майк. „Знам”. Майк можеше да види мъката в очите на татко.
Прекрачвайки през вратата, Майк погледна хубавата розова градина на мама. Но тя вече не беше хубава. Плевели се подаваха отвсякъде. Той въздъхна. Щеще ли нещо отново някога да бъде същото?
Учището бе същото – шумни деца, които бягат и говорят. Майк се домъкна до своята класна стая за трети клас.
Сам, най-добрият му приятел, му махна. Майк се опита да се усмихне, но не се получи. Той продължи да диша дълбоко и да се опитва да не плаче.
Г-жа Питърс започна урока. Майк я чуваше да говори, но погледът му блуждаеше навън. Беше слънчево. „Как може светът да изглежда блестящ, след като мама умря?”, чудеше се той. Една сълза се плъзна надолу по носа му.
„Вижте, Майк реве!”, изкрещя Бил, който седеше на съседната редица.
Без да мисли, Майк стана и изтича през вратата и надолу през фоайето. Никога нямаше да се върне отново на училище! Отвори с тласък учищните врати и измина с бяг петте пресечки до къщи. Беше студено без пуловер.
Той влезе в стаята си да вземе яке, после седна на люлката си и в задния двор. Залюля се напред-назад, гледайки в земята.
Помисли си да отиде в къщата на баба си, но сега тя също бе тъжна. Някога тя се смееше много, ходеше на боулинг и печеше сладки. Попита се дали тя също се е върнала на работа.
Майк разлюля люлката по-високо. Може би, помисли си той, ще изхвърча от нея и ще умра. Тогава ще ида на небето и ще мога да видя мама.
Той чу думите като вятър в листата – „Тогава татко и баба ще те загубят. Би ли искал татко да си отиде?”
Той спря люлката, като влачеше крака в пръстта. Кой каза това? Мама ли беше, говорейки с него от небето? Огледа се наоколо, но се чуваше единствено как листата шумоляха на вятъра.
Майк погледна късчето синьо небе между дърветата. „Загубих моята майка! Моля Те, Небесни Отче, помогни ми!” Сълзите му отново рукнаха.
Внезапно почувства потребност да отиде до розовата градина на мама. Застана и загледа бедните розови храсти, без вода и целите в бурени. Мама сигурно не би харесала това! Той коленичи и започна да скубе и дърпа бурените. После грабна градинския маркуч и поля храстите, които бе проплевил. Скоро ще дойде пролет и розите ще цъфнат в яркочервено, жълто и розово. Чудеше се дали мама ще ги види от небето. Докато работеше в градината й, някак си той се почувства по-близо до нея.
Колата на татко се появи с рев по алеята. Той изскочи вън, изтича до Май и го прегърна. „Обадиха ми се от училище”.
„Ще се върна обратно утре”, обеща Майк. „Татко, погледни розовите храсти”.
„Мама щеше да се гордее”, каза татко. „Ще се преоблека и ще можем заедно да работим в градината”.
Докато работеше редом с татко, Майк си мислеше за розите, които скоро щяха да цъфнат. Той почти можеше да вдъхне аромата им. След като цъфнеха, реши той, щеше да откъсне някои от тях за баба.
Майк погледна и видя Сам и Бил. Двете момчета гледаха плевелите.
„Може ли да помогнем?” попита Сам.
Майк кимна. На лицето му бавно пропълзя усмивка.
„Отношенията на обич продължават отвъд дверите на смъртта… Семейните връзки устояват благодарение на храмовите запечатвания”.
Старейшина Ръсел M. Нелсън от Кворума на дванадесетте апостоли, „Дверите на смъртта”, Ensign, май 1992 г., стр. 74.