ВЯРАТА НА ЕДНО ДЕТЕ
Реших да отида на конференцията на кола пеша, вървейки около 30 или 40 минути с моя син, тогава 8-годишен. Минаха 20 минути, когато си дадох сметка, че вече не се ориентирам в коя посока трябва да вървим. Моят син Елсон, винаги много разговорлив, ми разказваше една след друга истории за неща, станали на училище или у дома. Помолих го да помълчи за момент, обяснявайки, че трябва да помисля, защото се изплаших, че сме се загубили.
Именно тогава моят син ми показа вярата си. Той предложи да отправим молитва. Аз, с целия разум и разбиране на един възрастен (и леко нетърпелив, защото стрелките на часовника наближаваха часа на началото на събранието), отвърнах, че ако той иска, нека се моли – аз обаче предпочитам да помисля. Казах си, “Има неща, в които не следва да зависим от Господ; намирането на пътя до дома за събрания е едно от тях”.
Сякаш четейки мислите ми, Елсон ми даде един урок по смирение, казвайки, “Защо настояваш да вършиш нещата по трудния начин?” После той се умълча и аз знаех, че в ума и сърцето си се молеше. Няколко минути по-късно дойдохме до дома за събрания и аз знаех, че той бе получил отговор на молитвата си.
Като светии от последните дни ние сме благословени да бъдем членове на Църквата на Исус Христос. Свидетелството ми за истинността на възстановеното Евангелие се усили, когато си дадох сметка, че моят син, още дете, знае как да приложи принципите на вярата и молитвата в действие, ставайки за мен един пример как да живеем според ученията на Исус Христос.