Неочакваното ми великденско празненство
Великден винаги е бил специален празник в моето детство. След църква моите родители изнасяха урок за Единението и възкресението; вечер имахме чудесно празненство. Често приятели се присъединяваха към нас за вечеря, което беше както радостно, така и вкусно. Поради тези традиции Великден стана любимият ми празник – свещено прекарване със семейството, когато празнувахме възкресението на Спасителя.
Една година, докато учех в Лондон, се оказах сама за Великден. Районът ми се събираше чак късно следобед, така че цялата ми сутрин беше свободна. Мислех си за моето семейство, толкова далече, които празнуват този ден без мен, и сърцето ми беше тъжно и празно.
Първо исках да се потопя в самосъжаление, но после започнах да се чудя какво можех да направя, за да придам значение на този ден. Сетих се за хората, покрай които минавах всеки ден в претъпканото метро. Както в много градове метрото често приютяваше бездомни мъже и жени, които просеха. Сърцето ми често биваше докосвано от тяхната нужда и осъзнах, че аз не бях единствения човек в Лондон, който беше сам на Великден. Да помогна на непознати изведнъж ми се стори добър израз на моята благодарност за прекрасните великденски празненства, на които се радвах като дете.
Приготвих няколко пакетирани обяда със сандвичи, плодове, бисквити и напитки. После се запътих към метрото, търсейки хората, които понякога бях избягвала. Повечето бяха наистина благодарни за храната. На всеки казвах, “Честит Великден!”
Когато ми остана само един обяд, срещнах един мъж, който изглеждаше наистина потиснат. Дрехите му бяха мръсни, по лицето му личеше страдание и очите му изразяваха дълбока скръб. Когато му предложих обяда, той ме погледна с изненада.
“Какво е това?”, попита.
“Обяд, господине”, отговорих.
“Благодаря ви, много ви благодаря”, отговори той. Неговото изражение изведнъж стана радостно и благодарно. Той здраво стисна торбичката, като я държеше все едно е безценно съкровище.
“Няма защо”, казах аз, трогната от изражението на лицето му. “Честит Великден, господине”.
“Честит Великден!”, отговори той.
Докато се прибирах вкъщи, се сетих за думите на цар Вениамин: “Защото ето, нима не сме всички ние просяци?” (Мосия 4:19). Осъзнах, че без Спасителя всички ние щяхме да бъдем отхвърлени, потиснати и сами. Но Спасителят протяга ръка към нас и ни предлага нещо, което отчаяно желаем: надеждата, че можем да бъдем чисти, че ще живеем отново и че един ден ще се върнем при Него.
Изправени пред греха и смъртта, аз също съм застанала пред Спасителя като просякиня. Той протяга ръце към мен, предлагайки милост. Един ден, когато застана пред Него, на лицето ми ще е изписана дълбока благодарност, която в малка степен зърнах на лицето на този смирен човек.
Връщайки се вкъщи, аз започнах да плача. Самотата си беше отишла, заменена от радост и дълбоко разбиране на думите на цар Вениамин и милостта на Спасителя. Тихо благодарих на Господ за неочакваният дар на този човек за мен. Аз му предложих просто един обяд; той ми отвърна с истинско великденско празненство.