Да намеря вярата си
В течение на няколко месеца мисионерите няколко пъти ме канеха да бъда кръстен, но аз винаги казвах не.
Една вечер по време на първата ми година в колежа през 1989–1990 г. един мой добър приятел останахме до късно да учим за изпити.
Внезапно Мат ми зададе един въпрос, който щеше да стане един от решаващите моменти на живота ми. “Как мисли вашата църква, че изглежда Бог? Искам да кажа, как мислиш, че изглежда Той?”
Нямах отговор за това. Като внимателен човек той деликатно смени темата. Но аз не можех да я забравя. Бях в необикновено положение: аз, един протестант, посещавах университета “Бригъм Йънг” и макар да имах съмнения относно собствената си вяра и религия като цяло, нямах намерение да я променям. Вместо това през цялата година аз грижливо се барикадирах духовно, като отклонявах религиозните разговори. С този прост въпрос моят приятел успя накрая да отвори малка пролука в сърцето ми.
В търсене на вяра
През следващите няколко месеца аз отново и отново се питах, “В какво вярвам? По-важното, вярвам ли въобще? Има ли наистина Бог и ако да, как изглежда Той? Мога ли да Го опозная? Ще отговори ли Той на молитвите ми? Мога да имам вяра като на моите приятели-светии от последните дни?”
Не че по-рано съм нямал възможности да обмислям подобни въпроси; от години някои от най-добрите ми приятели бяха светии от последните дни. Тези приятелства ме убедиха да посещавам УБЙ. Но почти винаги аз бях отблъсквал опитите им да споделят Евангелието. Няколкото пъти, когато се бях срещал с мисионерите, не бях слушал с открит ум.
Твърде много се боях от исканите промени, които социално и емоционално можеха да ме изолират от семейството ми. Не ми се щеше да повярвам, че греша или че традициите ми са били неправилни. Не вярвах, че бих могъл да получа откровение от Бог, нито дори че други биха могли да го получат. Изглеждаше нелепо, нелогично и дори странно, че Бог е могъл да се яви на момчето Джозеф Смит, че Той открил ново Писание и че само една религия е получила божественото напътствие за установяването си като истинс ката Църква.
По една ирония аз се съмнявах в истинността на всички религии, включително моята собствена. Макар сърцето ми да бе пълно с обич към моето семейство и приятели, макар да копнееше за отговори, що се отнася до нашепванията на Духа, имах каменно сърце.
След първи курс се завърнах в родния ми щат Кентъки да продължа образованието си. Скоро приятелите ми светии от последните дни заминаха да служат на мисии и по време на отсъствието им изпитвах дълбока самота. Щеше ми се да имах част от убедеността, която ги бе вдъхновила да пожертват 2 години от живота си. В същото време постоянно се безпокоях, че нямах отговор на въпроса на Мат. Исках да узная истините сам за себе си. Накрая, след много писма от приятелите ми, насърчаващи ме да се срещна с мисионерите, преодолях безпокойствата и тревогите си и приех.
Обмисляйки обръщане във вярата
При все това имах резерви относно идеята, че различните евангелски принципи бяха обвързани помежду си в едно цяло. Мисионерите вярваха, че след като посланието им, в неговата цялост или бе напълно вярно, или напълно невярно, веднъж получил свидетелство, аз по естествен начин щях да мога да приема всичките им учения.
Аз не им вярвах. Мислех си, че е приемливо да подбера и взема онова, в което желаех да вярвам от неща като духовна и доктринална шведска маса1. В същото време моята логика изискваше емпирични доказателства, не основаващо се на вярата обръщане.
За жалост същата логика ме оставаше нещастен и недоволен. Всички философски аргументи, които обмислях, бяха противоречащи си песимистични постулати, които не даваха истински отговори. Исках нещо повече, нещо, което би говорило задушевно на сърцето ми по начина, по който моите приятели и мисионерите описваха общуването със Светия Дух. Участвах в мисионерските беседи с надежда, че ще мога да позная това, което те казваха, че било истинно, или поне да получа известно удовлетворение да узная, че е било лъжовно.
Мисионерите бяха търпеливи, при все това самоуверени. В течение на няколко месеца те ми преподадоха много беседи и няколко пъти ме канеха да бъда кръстен, но аз винаги казвах не. Чаках да се случи нещо очевидно и чудотворно, което да ми даде свидетелство, преди да поискам да приема поканата им. Не получих такова свидетелство, тъй че продължих да протакам отговора си на техните покани.
Един ден старейшините четяха един пасаж от Книгата на Мормон: “Не оспорвайте затова, че не виждате, защото няма да получите никакво свидетелство, докато вярата ви не бъде изпитана” (Етер 12:6). Тогава те ми казаха, “Джош, всеки път когато те каним да бъдеш кръстен, ти казваш не. Това, което трябва да кажеш, е да, и тогава Духът ще ти го потвърди”.
С други думи, още не бях получил свидетелство, защото не бях изпитал вярата си. Аз не бях помислил въобще, освен само да помоля, предполагайки, че бих получил без да опитам (вж. У. и З. 9:7). В действителност бях попречил на Духа да ми свидетелства, защото бях неохотен да направя следващата стъпка. Това, което трябваше да направя, бе да извърша един скок на вяра в тъмнината, преди светлината да блесне. Потвърждаващото свидетелство щеше да дойде след като бях изпитал вярата си, не преди това2.
Първата ми мисъл бе, че мисионерите ловко ме подвеждат да се съглася да бъда кръстен. После се сетих, че точно в момента, когато казвах не на поканите за кръщение, нещо незабележимо напускаше сърцето ми. То бе тихо, нежно и едва доловимо чувство за мир, което ме подтикваше да последвам съвета им, но аз не разпознавах присъствието му докато то не изчезнеше, оставайки ме объркан, нещастен и наскърбен.
Питах се дали това незабележимо чувство би могло да бъде Духът, Който ме напуска, и дали причината за объркването ми не беше собственото ми закоравяло сърце, което Го пропъждаше. Нямайки друга възможност, реших да опитам предизвикателството на мисионерите. Щях да кажа да на неизбежната покана и ако после почувствах Духа, както те ми обещаваха, щях да отида да се кръстя. Ако не почувствах Духа, бях напълно готов да кажа на мисионерите, че просто се шегувам.
Изпитанието на семето
Вечерта на следващата ни среща гледахме един нов филм на Църквата, Блудният син. В стаята имаше особено усещане; мисионерите бяха видимо развълнувани, в очите им имаше сълзи.
Когато филмът свърши, прочетохме няколко пасажа от Писанията. Накрая старейшина Кричфийлд се обърна към мен и попита, “Джош, ще се кръстиш ли в събота, 10 ноември, в 4 часа следобед?”
Поколебах се и после отвърнах, “Да”.
Духът ме връхлетя с такава наелектризираща сила, че косъмчетата по ръцете ми настръхнаха и аз почти извиках. Нямаше съмнение, че в мрака бе засияла светлина. Бях изпитал вярата си и знаех недвусмислено, че трябваше да бъда кръстен.
Бях получил свидетелство, че едно семе на вяра е добро, но все още ми предстоеше да го видя как израства и носи плод (вж. Алма 32:35–36) и още не бях получил потвърждаващо свидетелство за други евангелски принципи. Изпитанието на вярата ми още не свършило.
Скоро след като бях кръстен и потвърден, в ума ми пропълзяха съмнения. У мен се бореха личното изживяване, което получих, когато реших да бъда кръстен, и старата ми логика, която не приемаше знание, основано на вяра.
Скоро отново изпитвах натрапчивите чувства на объркване и печал и не знаех в какво да вярвам. Въпреки това бях поел ангажимент и реших да остана активен в Църквата и да прилагам принципите, на които бях учен, докато изпитанието на вярата ми решеше моя конфликт по един или друг начин.
Да намеря вярата си
Господ не ме остави да се лутам сам. Получих призование да служа с мисионерите и докато всяка седмица ходехме да проповядваме, те продължаваха да се грижат за мен. Домашните ми учители бяха верни. Моят колега в домашното обучение ми помагаше и бе последователен. Много членове от района се сприятелиха с мен, допуснаха ме в живота си, канеха ме у дома на вечеря и семейни домашни вечери. Те се молеха с мен и за мен. Епископът и семейството му се грижеха за мен и ме окуражаваха. Можех да усетя искрените намерения в сърцата им и това укрепваше решимостта ми.
Един ден няколко месеца по-късно внезапно си дадох сметка, че всеки път когато четях Книгата на Мормон, изпитвах познато едва доловимо чувство на мир, твърде подобно на онова, което бях имал по време на беседите и поканите за кръщение. Получих внезапно просветление: това е бил Духът. Като си мислех, “Ако това е Духът, то тази книга трябва да е истинна”, онова чувство преизпълваше сърцето ми и вярата ми прерастваше в духовно знание за този принцип.
Докато сърцето ми ставаше все по-“съкрушено” и духът ми по-“каещ се” (вж. Етер 4:15), последваха и други потвърждаващи изживявания. С времето съмненията ми бяха сменени от убеждения. Знаех, че Бог е жив, че Исус е Христос, че Джозеф Смит е Божий пророк не чрез собствения си разум или благодарение убежденията на другите, а чрез безспорното присъствие на Духа, говорещ на моята душа. Ред по ред биваха отваряни на ума ми (вж. 2 Нефи 28:30). Докато тези потвърждаващи изживявания се натрупваха едно върху друго, възприемането ми на Евангелието се разширяваше, а духовното разбиране идеше по-бързо. Всяко изживяване изискваше усърдие, готовност да слушам и да следвам и желание да се отдам на убежденията на Духа (вж. Мосия 3:19).
Днес мога да кажа, че Евангелието е истинно, защото узнах това сам. Някога то ми изглеждаше странно и нелогично; сега ми е близко и възхитително. Евангелските принципи наистина са обвързани в едно голямо цяло. Дори с относително ограничено знание за ученията, като мисионер аз мога да свидетелствам за тези истини. Както се разширява познанието ми за ученията, така става и с моето свидетелство.
Сборното ми свидетелство действа като грижливо изградена и постоянно подсилвана защитна стена срещу противника. То ме подкрепя през предизвикателствата, с които се сблъсквам, особено усилията на нечестивия да посее съмнения относно неща, за които вече съм получил отговори (вж. У. и З. 6:22–23). Когато се чувствам слаб, когато идват съмнения или има болка, аз прилагам същия модел, който даде плод от първия ден, в който получих свидетелство. Размишлявам над всяко породило свидетелство изживяване, което съм имал, увеличавам усилията си да живея според принципите, на които съм бил учен и внимавам, когато Духът потвърждава вярата ми.
Евангелието е истинно цялото и е открито за всички, които със смирение в сърцата биха изпитали вярата си, като направят крачка на вяра в мрака. Светлината на Спасителя е тук, скрита само от нашето нежелание да я намерим. В живота ни може да има много мрачни мигове или моменти, когато свидетелствата ни са поставени на изпитание. Открих, че светлината на Спасителя ни очаква, когато Го търсим с охота и тази светлина, ако я дирим постоянно, ни води към обръщане във вярата.